tag:blogger.com,1999:blog-52619682975337336982024-03-13T13:16:11.072+00:00REALITY BITESПреразказ с елементи на разсъждениеBeijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.comBlogger44125tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-42754916257163179782014-07-22T11:04:00.003+01:002014-07-22T11:04:51.848+01:00A summer tribute to Mr Adams<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">ДУПЕ. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Я, каква вкусна
дума! Леко солена, тръпчива пък и пари като люто чушле на езика. Ду-пе. Мдам.
Може да е ДУ-пе или пък ду-ПЕ, като в : „Ей, че дуПЕ завъртя тва гадже...“
например. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Дууупе. Трябва й
другарче. Не може така сама да остане тооолкова готина дума. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Сетих се! <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">ГОЛО дупе. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Да! Малко неща се
вързват така добре както „голо“ и „дупе“. Направо усещам как ми повдига
настроението тая комбинация. Я! И не само настроението...<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Такаа. Докъде
стигнахме? Голо дупе – идеално. Чак не ми се иска и да продължавам с процеса на
събуждането. Така де, какво повече ти трябва в една августовска сутрин, след
като си имаш „голо дупе“ пред погледа? <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Опаа! Пред
погледа?? <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Това го бях
пропуснал. Кога съм отворил очи? Карай да върви - и без това ми харесва какво виждам:
голо...ЗАГОРЯЛО ...дупе...<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Ехей! Тъкмо си
мислех, че нищо не може да подобри комбинацията и „Хоп!“ ей това ми ти „загоряло“
се намеси грубо, но (бих казал) съвсем уместно. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Браво на теб! Добро
прилагателно! Седни! Легни! Претърколи се! Престори се на умряло! Добро
прилагателно – Чуш! да не си мръднало от там! Голо, <b>загоряло</b> дупе! Перфектно! <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Животът е хубав,
трябва да му се признае. Ами да! И пълен с изненади. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Ей го на – до
преди минутка си само една сгърчена, неосъзната купчина с чаршаф на главата,
пясък между пръстите и във всички непроизносими интимни анатомични области, и
махмурлик с очарованието (и силата) на циганска сватба, а после си имаш вече
едно голо, загоряло дупе, ей така – от никъде. Всъщност не е „от никъде“ защото
е съвсем ясно, че се подава „изпод завивките“. Добре де, значи –имаш си едно
голо, загоряло дупе, дето се подава изпод завивките. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">ЕХА! Кеф, а? <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Дали да не се
опитам да го пипна? Ей така, само за
проверка, дет‘ се вика, за да сме сигурни, че сме на една вълна (и една
пространствено временна полоса в този смисъл), а не както стана шишето текила и
Тошко преди няколко вечери, където беше ясно, че само си мислехме, че сме на
една вълна, а те вълните били много и различни и за нещастие всички водещи до
събуждане с нос в пясъка от гладен гларус, чоплещ остатъци от ананас от косата
ми. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Но да не се
отплесваме! <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Ей ръка! Я се
пробвай да го пипнеш онова там голото и загоряло дупе, дето се подава изпод
завивките. Ехо-о? На теб говоря. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Не мърда...<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">ААААА! <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">ОК, да обобщим
впечатленията: изглежда не е добра идея да се спи цяла нощ върху една ръка тъй
като при събуждане това я превръща в примамлив обект на невидими жилещи
насекоми или нек‘ви други гадинки. Отбелязваме
в графата –НЕ ПОВТАРЯЙ. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Обратно към
непосредствената задачка. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Може би другата
ще се намеси? Ей, другата...ъъъ лявата...излез моля ти се от гащите ми и се
пробвай да го пипнеш ти. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Я! Изпълнява.
Браво на теб! Винаги си ми била любима...Хм, т‘ва последното излезе малко
странно, но ще го анализираме после. Засега трябва да останем съсредоточени. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Така. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Внимателно, да не
го уплашиш. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Ето. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Дам, тук си е. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Голо, загоряло
дупе, подаващо се изпод завивките! <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Йехей! Ех, че
хубаво! <o:p></o:p></span></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Приятно ми е да
се запознаем. Искаш ли да бъдем приятели?<o:p></o:p></span></div>
Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-91081569840045037032012-12-14T10:19:00.000+00:002012-12-14T10:19:50.163+00:00"ПИСМО ОТ GB-то"Ха, добрутро!<br />
<br />
<br />
<br />
И докато слънцето все още се крие сред облаците, като засрамена булка под завивките, а шест етажа под мен приливът е оголил бреговете на Темза, излагайки на показ озъбените, ръждиви винкели на останалите в славното колониално минало кейове, реших да ти драсна някой друг ред. (И да, поетичното отклонение Е нужно, 'щото се осмели да ме питаш как съм, а пък днес ми е такъв ден, и ша тря‘а да траиш).<br />
<br />
И така: <br />
<br />
Сутринта не предвещава да е нещо особено - стандартният старт на деня, с приятната разходка до работата, този път под звуците на Female vocal jazz и превърналото се в задължително обилно „оросяване“ от вечното пръисъствие на този уникален за тукашните географски ширини феномен – „хоризонтален дъжд“. <br />
<br />
Опитах се да се усмихна на няколко случайни плондера - неуспешно. <br />
<br />
Затова пък на мен ми се усмихнаха - лисица...с кроасан в устата...докато пресичаше на зелен светофар...Пожелах й приятно кафе и съм сигурен, че ме разбра.<br />
<br />
"Мрън, мрън, мрън" - ми каза някакъв заспал глас от говорителя, докато влизах в сградата. Сдържах се секунда преди да отговоря с "Spank you very much", току пред опулената физиономия на младежа от охраната. <br />
<br />
Явно ми е "хилещо се" днес. Особено като гледам и какво излиза изпод пръстите ми.<br />
Но както и да е, идеята все пак ще стигне до получателя макар и по кривите кози пътечки между логореята и шизофренията . <br />
<br />
След три неуспешни опита да ида да си взема кафе, резултатът беше сок от моркови и ябълки. Tака че ми стана и оранжево на всичкото отгоре. „Оооранжево небето, оооранжева реката“…и такива ми ти работи.<br />
Не е неприятно обаче, трябва да подчертая. Едно такова петъчно, мързеливо-оранжево, със скрита усмивка зад ъгъла и намигване от гореспоментата шизофрения, с обещание да се развихри неконтролируемо при нужда. (Зачуди ли се вече с какво съм се напушил?)<br />
<br />
Иначе перспективата за остатъка от деня става все по-добра с всеки изминат момент. <br />
<br />
Петък е и това само по себе си е достатъчна причина да се разплуе човек, замаян от представата как утре сутринта ще започне най-рано в 12:00, със здравословно нагъване на бекон и яйца, и благословии по отношение на антидотното им действие спрямо гарантирания махмурлук. <br />
В добавка към това вече има една покана за парти през три преки оттук и макар да е просто в pub (един pub в Лондон, никога не е „просто pub”) , ще послужи аз добър "трамплин" към планираното за по-късно "мъжко парти" в Сохо (Мауро се дърпа да каже къде и само се подхилква, че "пържолите" били страхотни. Като го знам ще е нещо предимно дългокрако и русо...).<br />
Русо...русо, имаше нещо друго по "русия" въпрос - а, да! Прическата! <br />
Абе прически –мрически! <br />
В крайна сметка, важно е да има усмивка и от "онзи" блясък в очите - останалото са аксесоари. Така че смело и нагоре!<br />
<br />
Това засега, а иначе заклевам се, че ще се постарая с пълна сила да изместя самовглъбения солипсизъм на последните работни дни, заменяйки го с хедонизма на уикенда (значителна част от който явно ще трябва да прекарам в четене на синонимния и тълковния речник, търсейки нови думи с повече от три срички, с чиято помощ да продължа умело да разпространявам заблудата за собствената си интелигентност!).<br />
<br />
Толкова от мен. <br />
<br />
Повече – друг път... <br />
<br />
Ади със здраве и <strong>Мind the gap</strong> !<br />
<br />Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-43745882556000337352012-07-30T12:06:00.002+01:002012-07-30T12:11:41.533+01:00SIC FINEM MUNDI<div style="text-align: justify;">
„Добре дошла отново в света на Праведните, Яна от „Спално 72“. </div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Гласът му беше мек и напевен. </div>
<div style="text-align: justify;">
Глас, който създаваше усещане за пръсти галещи коприна, за стичащи се капки вода по кожата. Глас на любим, на баща, на пророк, глас на човека до теб, който винаги е готов да ти подаде ръка. Глас, чийто тембър, ритъм и сила бяха резултат на години задълбочена тренировка. </div>
<div style="text-align: justify;">
Глас, който да те накара да влезеш в огъня. </div>
<div style="text-align: justify;">
Глас, заради който да обикнеш Бога. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отпи бавно от кристалната чаша в ръката си и деликатно попи от устните си няколкото останали капки, докато с интерес наблюдаваше проснатата на средата на залата Яна, по пътя на бавното й завръщане от спокойствието на безсъзнанието. </div>
<div style="text-align: justify;">
Клепачите й бяха залепнали и пърхаха като заблудени нощни пеперуди, насред неумелите й опити да фокусира поглед. Сместа от пот, сълзи, кръв и остатъци от мозък, далеч не й помагаше да осъзнае къде се намира. Главата и останалите части на голото й тяло бяха здраво захванати от твърди, метални обръчи, обездвижвайки я сигурно, без никакъв шанс да помръдне. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„К-кой....? Къде..?? Боже мой...“ Изписаният на лицето й ужас беше повече от красноречив.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„А-а виждам, че си спомняш." - започна той.</div>
<div style="text-align: justify;">
Опасявам се, че заповедите, дадени на подразделението, заело се с вашия случай, не включваха запазването на никого от вас жив...никого освен теб, разбира се. </div>
<div style="text-align: justify;">
Мога със задоволство да ти съобща, че задачата им бе перфектно планирана и изпълнена, дейността на греховната ви малка група бе перманентно преустановена, а всичките й останали членове се радват на блажен вечен живот в светлината на Бога, пречистени от земните си грехове.</div>
<div style="text-align: justify;">
Сега са истински „свободни“! </div>
<div style="text-align: justify;">
Амин!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Премести се по средата на осветената зала, за да може да й позволи да го погледне и не се учуди, когато видя в очите й нескрит гняв, горящ въпреки ужаса в тях. </div>
<div style="text-align: justify;">
Да! Именно тази нейна емоционалност и страст, неприкрита във всичките й действия, го бяха накарали да поиска точно нея. Именно тази сила на чувствата й я правеше идеална за задачата, както и за утоляване на неговата лична жажда! </div>
<div style="text-align: justify;">
Но не още, не още...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Виждам омразата на лицето ти, не се мъчи да я прикриеш, дете мое. Учудена си, че знам за жалката ви Съпротива? Разбира се, че знам – та нали аз я създадох! </div>
<div style="text-align: justify;">
Да, именно аз, а не както псевдо-водачите ви претендират, Бог.“ – дясната ръка механично започна да поглажда гърдите му, там където бе извезан Символът. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Съпротивата, чадо мое, е неизменният спътник на всяко общество и ти като историк, би трябвало инстинктивно да разбираш защо това е така. </div>
<div style="text-align: justify;">
Тя е източникът на това, без което никое общество не може да просъществува – различният избор. Може би не „правилният избор“, но за масата, това е без значение. </div>
<div style="text-align: justify;">
Без онези - различните, лудите глави, конспираторите, маниаците и екцентриците, всяко едно общество, независимо колко перфектно е, рано или късно е обречено да се удави в сивотата на еднопосочността си. Затова наличието на тайна съпротива е атрибут, необходим на всяка система, претендираща за „свободна и праведна“. </div>
<div style="text-align: justify;">
Другият неизменим атрибут е, естествено, Вината. </div>
<div style="text-align: justify;">
Нашите праотци безпогрешно са я разпознали като такъв и преди седем века успешно са приложили своите знания за манипулация на масите, за да отклонят загиващото по това време човечество от пътя на неизбежно самоунищожение. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Историята (естествено умело скрита от погледа на обикновения човек) ни учи, че преди около дванадесет века, при население едва 6-7 милиарда души, Земята е била арената на несрещан до тогава световен конфликт. Този конфликт , погазвайки представите на всичко виждано преди, се е водил зад кулисите, с помощта на средства, манипулиращи не друго, а именно икономическите потоци на планетата. </div>
<div style="text-align: justify;">
Конфронтацията е противопоставила, наред с всичко останало и две идеологии – тази на Изтока и тази на Запада. Не е известно как точно, но в крайна сметка Западът загубил, а с това настъпил и краят на агонизиращата вече няколко века социална система, базирана на моралните устои на т.нар. „християнство“. </div>
<div style="text-align: justify;">
Това, скъпа Яна, била една изключително прогресивна концепция, датираща (според собствените й източници) от около две хилядолетия преди това. Основната идея, скрита сред купища приказки за любов към ближния, била, че (следиш ли мисълта ми?): – човек се ражда грешен! </div>
<div style="text-align: justify;">
Представяш ли си! Нещо толкова нормално като секса например, било заклеймявано като греховно, неморално и неугодно Богу! Едва ли някой от запалените й привърженици го е осъзнавал, но това е била идеалната социална матрица, върху която да се създаде едно балансирано общество. </div>
<div style="text-align: justify;">
Презумпцията за вината по подразбиране, превръщала човека в контролируемо същество, което с радост ще изпълнява какви ли не „правила“ само и само да измие петното на греха от себе си. Просто и именно затова – съвършено! </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Загубата на Запада, обаче, нанесла фатален удар на идеологията, замествайки я с друга такава, произлизаща от Изтока, която за съжаление възхвалявала човека и неговия дух. За кратък период от пет века, постепенно но и неминуемо, подобно на съдбата на една от древните империи на Изтока, тази идеология довела до Катастрофата. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Именно затова, нашите свети праотци, осъзнали нуждата от Вината и Греха, създали Вярата като лъч на надежда за спасение на загиващото човечество. Всъщност, те просто са поизтупали от праха матрицата на забравеното „християнство“, заменили са в контекста на времето и изчерпаните ресурси един физиологичен процес, нарочен за непростим грях с друг, и ето - Човекът бил готов да бъде спасен от Греха!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Да, знам, че говоря много – това е неизбежно при позицията ми. Знаеш, че всичките ми останали Безгрешни братя избират да запечатат устите си, за да не се „хранят“ никога повече, превръщайки плътта си в свещена и поддържайки живота си чрез ежедневни венозни интервенции. Това, за нещастие означава, че трябва да се осланят за комуникация на безкрайно сложната си и несъмнено ефективна в бойни ситуации жестомимична система, която обаче ги прави едни изключително скучни събеседници. Затова в редките случаи между литургиите, когато ми се отдава тази възможност, аз се наслаждавам изцяло на интимността на разговора с друг човек. Макар, че трябва да отбележа, тези разговори често са по-скоро монолози. Искаш ли да се включиш? </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Не? Е, тогава нека продължа.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Човечеството било спасено, но само за да бъде обречено отново. Системата, която светите отци създали страдала от друг фатален недостатък. Нейната проста и аскетична морална рамка не позволявала наличието на различни, заклеймявайки ги за „грешници“, но и до такава степен контролирала свободата, че задушавала обществото в непробиваемата прегръдка на Вярата. Унищожаването на Греха и всичките му последици било основна цел и дълг на всеки праведен, което било похвално, но можело да доведе само до един логичен край – дестабилизация и нова Катастрофа, макар и от различен вид. </div>
<div style="text-align: justify;">
Знаците на такава наближаваща катастрофа са били забелязани още преди 140 години от Отец Григорий, заел се по онова време да изучи древните закони на социологията и да ги приложи тайно върху обществото ни тогава. Проблемът започнал да става все по-очевиден, без да има и намек за разрешаването му още близо 80 години до момента, когато аз благословено бях помазан за Безгрешен Първи. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Разбираш ли, Яна? Наличието на съпротива не просто осигурява отдушник за различните в обществото ни - нейната функция е далеч по-важна. Само когато съществуват такива като теб – „грешници“, „бунтовници“, „терористи“, такива като мен биха могли да упражняват без проблеми властта си и да водят масите по правилния път напред. </div>
<div style="text-align: justify;">
Правилата, налагани от управляващите, били те и по Божията воля, никога не биха просъществували, ако не съществуваше страхът и заплахата от вас – различните. </div>
<div style="text-align: justify;">
Заплаха, която ние не пропускаме да популяризираме и разбира се, многократно хиперболизираме. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Сега разбираш ли, Яна? Разбираш ли защо Съпротивата е необходима, за да просъществува човечеството? </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Така го разбрах и аз преди години и вместо, като моите праведни предшественици, търпеливо да чакам зародишите на недоволство да се превърнат в острови на съпротива, моето решение бе далеч по–директно - аз просто реших да я създам. </div>
<div style="text-align: justify;">
И е удивително колко малко усилия ми бяха необходими!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Защо...? Какво...? Защо аз? Ще умра ли?“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Чудиш се защо ти изприказвах всичко това? Защо точно на теб? </div>
<div style="text-align: justify;">
Защо си привързана гола, както и какви са блестящите метални инструменти в ръцете ми? </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Всичко, дете мое, има своят смисъл. </div>
<div style="text-align: justify;">
Някои от отговорите ще получиш скоро, а други може би ще те достигнат по-късно. Ето например – инструментите се наричат на древния език „вилица“ и „нож“(доста остър ако трябва да бъда точен) и са били използвани за „хранене“ във вековете преди Катастрофата. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
За другото, смърт или живот – това е дилема, в която аз няма да те улесня, осигурявайки ти решение. Моята роля в големия ти избор приключи и по отношение на съществуванието ти от тук нататък ще бъде далеч по прозаична, имайки за цел да задоволи две лично мои плътски страсти. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Кълна се в Бога, че след като приключа изборът ще е изцяло твой. Ще имаш право да се върнеш към живота си преди Съпротивата или (това, което се надявам да избереш) забравяйки за себе си, да се включиш в непрестанната ми борба за по-стабилно общество и по-добро бъдеще, превръщайки се в поредната мъченица, избягала след жестоки мъчения и носеща тайно знание за скритите истини за Греха, за да разпали нови пламъци на недоволство, осигурявайки така необходимия на обществото ни "различен избор"!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ти решаваш!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„М-мъчения...Не...!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„О, да! Тишината, мила ми Яна, е непоносимо бреме – сама разбираш защо. </div>
<div style="text-align: justify;">
А гладът в комбинация с нея става още по-непоносим, още повече когато си толкова сам колкото само аз мога да бъда в недостижимата си праведност. </div>
<div style="text-align: justify;">
Призраци бродят неспирно из осветените зали на моето заточение и сред Божествената светлина в ума ми. Призраци, които жадуват за вкуса на плът и сладките трели на човешки писък, бил той от удоволствие...или от болка. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
А ти, мило дете, ще имаш нужда да се преродиш, ако избереш да бъдеш новата Пророчица на Истината, както и ще имаш нужда от белези, които да засвидетелстват истинността на думите ти. Ето че и двамата не можем един без друг, и по-един или друг начин сме си безкрайно необходими. Тук и сега твоят свят свръшва, а какво ще последва нататък е в ръцете единствено и само на Бог.“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Първата вълна на болка проряза съзнанието й като нажежен кинжал, секунда след последните думи на Безгрешния, който треперещ от нетърпение, едва бе дочакал да се впусне да задоволи Глада си. </div>
<div style="text-align: justify;">
Невярващият й поглед проследи капките кръв по бледия контур на брадичката му и вдигайки поглед към блажено затворените очи, над бавно предъвкващите му устни, Яна разтвори уста, за да изпълни бялата празнота наоколо със сладкото кресчендо на писъците си...</div>
<br />Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-32014901424317427782012-06-21T12:11:00.000+01:002012-06-22T11:44:34.009+01:00RESISTENTIA<br />
<br />
<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<em>„Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.”</em></div>
<em></em><br />
<div style="text-align: right;">
<em>(Еф. 6:10-12)</em></div>
<br />
<br />
<br />
Топлината, извираща между бедрата на Яна пареше върху устните му, докато умелите, професионални движения на възседналата го Жрица на Утробата балансираха растящата му страст по ръба на предоргазмен екстаз. Подтикван от желание да сподели емоцията, се опита да подири погледа й, но самата Яна бе така потънала в собственото си удоволствие, че не забеляза търсещите му очи. Тихите й стенания, докато с устни обхождаше впечатляващия „жезъл на живота“ на Жреца пред нея, се смесваха в контрастиращ дует със страстните, но без съмнение репетирани трели, изтръгващи се от Жрицата. <br />
<br />
Беше му струвало повече от половината спестявания, но не изпитваше и миг съжаление. Светата Утроба, в която прекарваха вече втори ден, бе единствената в Енорията, която носеше категорията „мотел“ и предлагаше лукс, достъпен само за елита. „Мотелите“ бяха рядкост в Околията, официално заради факта,че бяха считани от Духовенството за ненужно разхищение на жилищно пространство, а неофициално заради огромните подкупи, които собствениците им плащаха, за да поддържат статуквото и да запазват „елитността“ на предлаганите от тях услуги. Разбира се, на всеки ъгъл на претъпканите коридори между Спалните, човек можеше да намери Света Утроба, където срещу далеч по-поносима сума, да задоволи нагона си върху една от автоматично подаващите се от стената платформи. Макар и рядко, имаше и такива Утроби, където срещу осезаемо по-солидна цена, клиентите можеха да се възползват от удобствата дори и на „легла“, но „мотелите“ със самостоятелни „стаи“ и луксозни придобивки като „матрак“ и „вана“ (елитарно разхищение на вода, във формата на огромна порцеланова купа), бяха на практика недостижими за хора с тяхното социално положение. <br />
<br />
Не и тези два дни, обаче. <br />
<br />
Тези два дни той бе решил да подари на Яна. <br />
<br />
Затова вече осемнадесет часа, те се отдаваха на целия възможен лукс, предлаган от Утробата, прекъсвани само от кратки почивки за сън (в самостоятелно и меко „легло“!!) или неизбежно „хранене“ в ексклузивно предоставена им Стая на Греха. Три двойки Жреци и Жрици на Утробата се редуваха да са на тяхно разположение (последователно или наведнъж), за да изпълняват сексуалните им поръчки, като с неповторим професионализъм манипулираха телата им, за да изтръгнат всяка нишка удоволствие от тях. Срещу сумата, която бе платил, „гейбовете“ и на двамата бяха напълно отблокирани (включително и оплодителната им функция), което им даваше уникален шанс да създадат нов живот. Комбинираният им обществен статус бе достатъчен, за да им бъде разрешено дори да отгледат всяко потенциално потомство до петгодишна възраст (вместо стандартните 18 месеца), преди то да бъде предадено на Духовенството за „посвещаване“ и социална интеграция. Тръпката от тази възможност допълваше удоволствието му и го караше да изпитва странна несигурност, която той се опита да сподели с една от Жриците, за момент забравяйки, че както тя, така и всички останали от целия им клан са перманентно стерилни и не биха могли да му помогнат с какъвто и да е съвет по въпроса. Самата възможност да сподели живота на Яна и потомството й, го караше да се чувства по-жив и да се надява, че съвсем скоро, може би, щеше да настъпи моментът, в който щяха да се „хранят“ заедно. В спомените му още бе жив моментът, в който от скучна асистент-историчка, Яна се бе превърнала в център на света...и на греха му. <br />
<br />
<div style="text-align: center;">
***</div>
<br />
На тридесет и пет, той вече си бе извоювал име като един от най-усърдните и бързо прогресиращи, млади Археолози в цялата дивизия, когато Съдбата (или може би Лукавия) го бе срещнала с нея. <br />
Да, опитът му далеч не бе голям, но благодарение на будното си мислене, Йаков вече бе започнал да вижда разширяващите се пукнатини в седемвековната идеология на Духовенството и от позицията на интелигентен и напорист Брат, успяваше все по-трудно да затваря очи пред двойния стандарт, прилаган от някои от собствените му Братя. <br />
<br />
За разлика от страховитите Безгрешни и техния железен Кодекс против Греха, Братята Археолози бяха подразделение, което служеше както на борбата с Греха, така и на науката. Те бяха подбирани измежду младежите, проявяващи любопитство и стремеж към познание, наред с благоверен стремеж към Бога. Това бе така, защото далеч не всички артефакти от миналото бяха греховни и решението за това, кои да бъдат поразени от Божествен огън и кои впрегнати в полза на науката (за слава на Бога и името Му), лежеше на раменете им. Немалко от удобствата, предлагани в пренаселеното им технократско общество, се дължаха на научни постижения, стимулирани от открити от Братя Археолози древни артефакти. <br />
<br />
Йаков не помнеше кога натрупалото се разочарование от Духовенството (но в никакъв случай от Бог!), го бе накарало да се отдаде на Греха в мислите си, събуждайки Глад непознат преди и мечти за „хранене“ с нещо различно от протокаша. Макар и да не помнеше началото на грешните си мисли, пред очите му все още бе жив споменът за момента, когато се бе отдал на Греха в действия. <br />
<br />
Акцията бе стартирала по сигнал, в който точно фигурираха координатите.<br />
Екипът им (състоящ се от четирима Братя археолози, младши-историк и Безгрешен) бе проникнал бързо и ефективно в обширното помещение, излязло на бял свят след срутване в един от комуникационните коридори на Спално 459 в Енория „Дивна светлина“. <br />
В мрака на ширналата се празнота (остатък от „метростанция“), се бяха сблъскали, за безкрайно тяхно учудване, с подивяла, мръсна и изнемощяла жена на средна възраст, която в лудостта си им бе налетяла, дращейки с нокти по шлема на проникналия първи Безгрешен. <br />
Миг след като бе погълната от пречистващата струя Божествен огън, бяха разбрали откъде бе извирал напорът на обречената й атака. Скрити сред купчина дрипи край полу-загасналите въглени на малък огън, ги следяха очите на две момчета на около 3 години, с еднакви лица. <em>Близнаци!</em><br />
<br />
Така и нямаше да разберат точно как тримата са се озовали в изоставеното подземие. Най-вероятно, разбрала за чудовищата в себе си <em>(„...близнаците са слугите на Лукавия, с едно лице и една душа, за да всяват заблуда у Бога и грях сред хората...“ (Гейб.3:18</em> ), грешницата бе предпочела да рискува и избяга от света, пред алтернативата – да ги подложи на напълно заслужено унищожение. Лудостта й лесно можеше да бъде обяснена с дългото й изгнание сред мрака, но как бяха оцелявали толкова дълго? Дали бяха намерили начин да се снабдяват нелегално с протокаша? <br />
За миг това изглеждаше единственото възможно (макар и невероятно) обяснение. <br />
И тогава Архолозите бяха видели ръцете им. Малките, почернели от мръсотия пръсти на всяко от изчадията стискаха останки от прегоряла плът. Плъхове! <br />
Единственият вид оцелял след Глада преди Катастрофата, плъховете и до днес оставаха неоспорваните царе на тъмнината. Ето с какво се бяха хранили чудовищата – плът на плъхове!<br />
<br />
Отвращение бе заляло като вълна целия им екип, като единствено Бегрешният бе запазил самообладание. Надигайки оръжието, си само за секунда той бе „пречистил“ изчадията и греха им. <br />
Миг преди срещата си с Бога, едното от тях се бе опитало да побегне и бе изтървало плътта измежду пръстите си. Подтикван от нездраво любопитство, Йаков се бе навел над почернелите останки от почти недокоснат, полу-овъглен плъх и завладян от непознатия, но неустоим аромат на печена плът и от Греха в мислите си, го бе натикал в контейнера при резервните пълнители. <br />
От там до истинския Грях бе останала само една крачка. <br />
<br />
Но това се бе случило преди единадесет месеца.<br />
Сега, вече пълноправен член на Съпротивата, той ръководеше локална група от поклонници, отдадени на измиването на илюзорния Грях от лицето на човечеството. На редовните им сбирки всеки първи и последен вторник на месеца, той изнасяше беседи за Бога и Истината, и споделяше със „свободните“ таинствата на различни „рецепти за готвене“, събирани парче по парче от всички членове на Съпротивата. <br />
А после я имаше вече и Яна. <br />
<br />
Първоначално именно странното й поведение и зле прикрита вина, бяха привлекли вниманието му. Неспособна да маскира емоциите си, тя бе излъчвала непрестанен страх и за него не бе било трудно да открие точно от какво е провокиран. Нужни му бяха били само десет дни, за да забележи, че Яна е единствената, която в последно време е ползвала служебната Стая на Греха в Управлението, повече от един-два пъти годишно. Всъщност младата асистент-историчка бе прекарвала по 10-12 минути в Стаята, в два от всеки седем работни дни. Бързо претърсване бе разкрило и причината за странното й поведение, и само неговата намеса (дискретни поправки в базата данни) продължаваше и досега да я пази от разкриване. Намеса, за която историчката дори и не бе подозирала в наивността си, до момента, в който той бе решил да я вербува като „свободна“. Кратката му бележка я бе хвърлила в ужас, който той по-късно бе превърнал в доверие, разкривайки й себе си и мерките, които бе взел, за да я предпази от „пречистване“. <br />
Два месеца по-късно Яна бе станала една от най-отдадените сред всички членове на съпротивата и негова дясна ръка. <br />
<br />
<div style="text-align: center;">
***</div>
<br />
Усетила момента в който щеше да изригне в неописуем екстаз, Жрицата подаде дискретен знак и двамата с колегата й елегантно промениха позите си, давайки възможност на Йаков да се слее с Яна, за да сподели с нея „водата на живота“ си. <br />
И тогава, точно преди удоволствието да залее цялото му същество, Йаков отвори очи и видя зад главата на извилата се на дъга Яна, зловещата фигура на Безгрешен, неумолимо надигащ оръжието си. <br />
<br />
Екстаз и ужас се сляха в едно и миг по-късно „пречистващата светлина“ на Божествения Огън превърна в пара очите му...<br />
<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<br /></div>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-56358216777166926702012-06-15T15:27:00.000+01:002012-06-21T11:49:44.536+01:00DOGMA<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: right;">
<em>”Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак.1:14/.</em></div>
<div style="text-align: right;">
<em></em></div>
<div style="text-align: right;">
<em></em><br />
<div style="text-align: right;">
</div>
<div style="text-align: right;">
<em>„Похотта , като зачене, ражда грях, а грехът, извършен ражда смърт”/Иак.1:15/“</em></div>
<div style="text-align: right;">
<br /></div>
<div style="text-align: right;">
<em>"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" /Ис. 59:2/</em></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Събуди се обляна в студена пот и едва потисна крясъка си. Стисна зъби и облиза малките капки по горната си устна.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Горчива,“, помисли си „защото съм грешна!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Примигна няколко пъти за да изгони кошмара от мислите си и се загледа в светещите цифри на стената отсреща: </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">05:22</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Оставаха малко повече от пет минути до сутришното покаяние. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Щяха да й стигнат.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отметна тънката завивка от себе си и се измъкна тихо от нара на който спеше, за да не разбуди останалите трима, които го споделяха. В залата на „Спално 72“ имаше само 11 подобни аксетични нара, което го правеше едно от по-просторните места за живеене, отговарящи на новопридобития й статус на „асистент-историк“ в Управлението. Не беше луксозно жилище, но разполагаше с три санитарни помещения и цели пет Стаи на Греха, за разлика от предишния й адрес, където 160 благоверни трябваше да се задоволят с едва три. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
От ляво се размърда Йосиф и лениво се почеса по слабините. През прозрачната кожа на отпуснатия му пенис, проблясна увитият като тънка змия ограничител, сграбчил в задушаваща прегръдка незначителния му „жезъл на живота“. Яна побърза да се отдалечи, преди да трябва да се заговори с него. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Откакто се бе преместила и бе станала негова посестрима по легло, преди няколко седмици, той бе проявявал нескрито желание да завържат по-сериозен контакт. Вчера за негова радост, тя се бе съгласила да отскочат заедно за по „едно бързо“, до близката Света утроба. За нещастие доходите и на двамата не стигаха за нищо по-качествено от петнадесетминутно отблокиране на ограничителите им, което никак не бе достатъчно да задоволи нагона й подобаващо. Разбира се не можеше и дума да става за отключване оплодителната функция на „гейб“-овете им (Преподобният отец Гейбриъл Мартин не бе и предполагал, че изобретението му, създадено за да спаси човечеството от самоунищожителна свръхнаселеност, ще увековечи по ТОЗИ начин името му), което би струвало поне половингодишната им заплата, а петнадесетте минути с частично отблокиран „гейб“, прекарани с Йосиф бяха далеч от изключителни. Но, както се казва, човек все нещо трябва да ебе, а Йосиф беше най-лесно достъпен, достатъчно здрав и не дотам зле изглеждащ, въпреки бледата си прозрачна кожа и твърде изпъкналите му (за нейния вкус) ребра. Което пък значеше, че едва ли щеше да повтори.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Това от което имаше нужда е истински мъж! Мъж, с който да се ХРАНИ! </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Някой с когото да сподели греховността на дажбата си в акт на върховно интимно единение, да съединят вината си, да й помогне да понесе тежестта на греха..., но това разбира се бяха още мечти, невъзможни преди да е изрекла Клетвите с някого. Всичките й досегашни опити се бяха превърнали в грандиозни провали и чаканият "Принц на бял кон", все се бе оказвал сополанко върху кльощаво магаре. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Защото съм грешна!“ прониза я вината й „Грешна, грешна, грешна! Аз съм робиня на греха и заслужавам най-тежко наказание!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Индикаторът над една от Стаите на Греха светеше в зелено и Яна побърза да се възползва, за да избегне навалицата, която щеше да настъпи след утринното покаяние. Няколкото минути до началото щяха да й стигнат да се нахрани (дори самата мисъл за това я караше да потрепери от вина) и да приключи с тази тягостна, макар и неизбежна, греховност за днес. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Затвори вратата след себе си и заровичка в тъмнината на тясната Стая, за да извади „свят диск“ от кесията на гърдите си („...и ще носите винаги Греха до сърцата ви, за да ви напомня, че сте грешни, но и да ви пречиства...“). Дискът потъна в цепката под свещения символ на Живота, който осигуряваше оскъдната светлина в Стаята и Яна с огорчение забеляза че лампата на стрелата, символизираща мъжкото начало в Единението, е изгоряла. Бледата светлина идваше единствено от обърнатата дъга, символизираща Утробата и затова в стаята бе по-тъмно от обикновено. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Грехът е поквара“ на глас каза тя „ а покварата унищожава всичко. Спаси ни, о Боже и дай ни Живот“. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Дажбата й изтрака в краката й. Тя вдигна свенливо металния контейнер и бързо изсипа лигавата, студена маса в гърлото си. Потрепервайки от благочестива ненавист, тя преглътна набързо и вдигайки очи към полу-загасналия Символ, зарецитира редовете от Светото Писание:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Гладът е дар от Лукавия! Той е измамния подарък от Нечестивия за всички живи. ХРАНЕНЕТО е грехът на всички грехове, бичът на Живота, унищожението за благоверните. Да се храниш, значи да Убиваш, а само на Бог е дадено да се разпорежда със смъртта. Защото от Бог иде всеки живот, и този на растенията, и този на животните, и този на хората, и само Бог има право да решава кой и кога да се върне при него. Да се свети Името Му!“ </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Яна се изправи и изтупа колене. Бе изпълнила нуждата от поддържане на пламъка на живота в изнемощялото си тяло и бързаше да напусне Стаята на Греха. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Грехът е в мен и няма никога да ме напусне. Аз съм лоша, грешна и порочна – от себе си няма къде да избягам“.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Затвори вратата зад себе си и се приготви за покаяние. Беше точно 5:30 и от високоговорителите се разля гласът на Преподобния Михаил:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Затова чуйте ме Чеда мои и съхранете думите в сърцата си, за да има надежда във вас да намерите отново пътя!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„АМИН!“ – проехтя в цялото Спално. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Грехът може да бъде само един, както и добродетелта, защото всеки грях, бил той малък или голям, разделя човека от Бога, Източника на живота. Всеки грях може да се окаже смъртен, но няма грях по-голям от ХРАНЕНЕТО. Чуйте и помнете Чеда мои, за да се пречистите и да бъдете опростени. Днес ще говоря за нравственото лицемерие. За онзи, който по сърце е роб на греха, но се стреми да изглежда благочестив, приписвайки си честност и порядъчност...“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„За мен!“ сепна се Яна „Той говори за мен! О, Господи, те ЗНАЯТ!“ </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Страхът я сграбчи в железни нокти и тя притисна брадичка към гърдите си, в опит да изглежда, малка, маловажна и незабележима. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Те знаят, знаят, ЗНАЯТ! Разбрали са по някакъв начин и всеки момент ще изпратят някой от Безгрешните да ме прибере завинаги“ – Яна трепереше и почти усещаше как металните пръсти на ужасяващите Безгрешни Братя я сграбчват за раменете. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Не, не, не – моля, не!“ На ум заповтаря тя. „Само не това, не сега, моля те Боже! Да, грешна съм, но ще се покая! Ще се поправя – дай ми шанс!“ </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Думите на Утринното покаяние се лееха нечути покрай ушите й, докато тя се гърчеше вътрешно в собствения ад на страховете си:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„...защото истински нечестив е онзи, който под фасадата на богоугодност е скрил грях, преструвайки се на благоверен и праведен. Затова дай ни мъдрост Боже да разпознаем тези фарсеи измежду нас и сили, Боже, за да ги низвергнем. Да пребъде Името ти, да пребъде Животът!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Финалното „Амин“ от десетките гърла сложи край на покаянието и даде началото на новия ден. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Бавно и и невярващо Яна осъзна, че никой не идва за нея и че е единствената все още коленичила на студения бетонен под на Спалното. Останалите трескаво се приготвяха за работа и ако не искаше да се набива на очи, трябваше бързо да започне и тя. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отправи безмълвна благодарност към Бога и се захвана да навлича работната си униформа. Цифрите на стената показваха 6:05, което й даваше десет минути до следващия бус към сградата на Управлението. Наред с всичко друго, свръхнаселеността бе довела и до драстични промени в обществения транспорт, така че ако закъснееше и имаше нещастието да изпусне отреденото й място в него, единствен шанс оставаше индивидуалното придвижване с такси, което щеше да й струва едноседмичната й заработка. Като историк тя имаше право да работи със забраненото знание за минали времена преди Катастрофата и знаеше, че преди стотици години е имало хора, които дори са притежавали собствени средства за придвижване, но въпреки , че го знаеше, някак си не го вярваше със сърцето си. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Истината бе във Вярата, а вярата не разрешаваше човек да гледа твърде много в миналото, защото то бе изпълнено с Грях. Минало, в което хората безогледно бяха пирували въпреки изчерпващите се ресурси, бяха се ХРАНИЛИ публично (!) и в плен на Греха, безсърдечно бяха убивали всичко живо около себе си. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Такива истории звучаха страшно, но и нереално. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Дори самата тя бе признавала, че й се струва невероятно да е имало неща като описваните луксозни, публични храмове на Лукавия („ресторанти“), където стотици хора са се ХРАНИЛИ ЗАЕДНО (дори само от мисълта за това стомахът й се преобръщаше), или пък, че точно преди Катастрофата е имало места, където повече от 85% от обладаните от грях човеци са били „затлъстели“. Това по-скоро бяха хиперболизирани истории, използвани от Светите Братя, за да визуализират още по-силно последиците от Греха. Последици, довели човечеството до ръба на самоунищожението, в лицето на изчерпани ресурси и екстремна свръхнаселеност, за да бъде все пак спасено от новозародилата се малка, но влиятелна група от святи Братя, чийто имена грееха в ума на всеки благоверен. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Една привидно незначителна „секта“, бе разпалила пожар от неудържима Вяра и бе отворила очите на грешното човечество, показвайки истинското лице на Греха, измамният подарък на Лукавия. Последвалите мерки за контрол на пренаселеността и борба с Греха, бяха възстановили крехкото равновесие, в което хората сега живееха, възхвалявайки Бога, в свят където всеки се ХРАНЕШЕ само заради нуждата и без да отнема Живот. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Яна бе благочестива и искрено вярваше в сърцето си. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Поне до преди три седмици. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Споменът попари гърдите й и тя потрепна шепнейки:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Грешна, грешна, грешна...“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Работата й като историк в Управлението, включваше скучната цензура на безпочвените слухове, които все някак успяваха да се завихрят в обществото и редките, но вълнуващи експедиции с Братята археолози, където действаше като експерт-свидетел. Тяхната работа бе истински вълнуващата, но самото й присъствие при тях, когато под плазмените струи изчеваха поредните скверни артефакти от случайно (или нарочно?) останали скрити светилища от порочното минало, я изпълваше с благоверно задоволство, че дава своя дан в Божиите дела. Именно последната такава експедиция я бе направила „робиня на греха“.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Бе започнало като поредното рутинно прочистване на малък „склад“ - едно от онези греховни помещения, където според историята нечестивите бяха съхранявали различни видове храна. Дори сега самата идея за разновидности на храната й бе чужда и силно порочна. Протокашата бе създадена да е балансирана и достатъчна за всеки. Нейните отвратителни вкус и вид, втъкани в същността й, помагаха на благоверния като му напомняха постоянно за Греха и убиваха нечестивите мисли и желания да се ЯДЕ. С благочестивото насърчение на Духовенството, само за столетие протокашата се бе превърнала в единствената налична ХРАНА, елиминирайки спомените от миналото и нуждата от всяка друга. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Това, което бе започнало рутинно, обаче, се бе превърнало в нейното духовно падение. Братята, намерили няколко контейнера от стъкло, пълни с еретични вещества, я бяха повикали преди да ги подложат на Божествен огън, за да ги опише и картотекира. Овалните цилиндри вариращи в размерите си бяха с диаметър от 2 до 8 см. Странното при тях бе, че в самото стъкло бяха гравирани някакви думи (може би заклинания) и макар всичко останало да се бе превърнало на прах пред неумолимия ход на времето, керамичните им капаци бяха оцелели, запазвайки съдържанието им поне частично непокътнато. Яна методично бе заснела и описала всичко, а релефните думи още горяха в съзнанието й с чуждото си, еретично звучене:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„СОЛ, ЗАХАР, ПИПЕР“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Миг преди да даде сигнал на Братята, че е приключила, погледът й бе привлякъл отблясък от три средни по размер контейнера, скрити зад другите и останали досега незабелязани от Братята (които в благочестивостта си се стремяха да запазват достатъчно разстояние между безгрешната си плът и греховните артефакти, докосвайки ги само с лъчите на Божествения огън). В този миг, нещо се бе случило и прикрита от широчината на работната си униформа, Яна бе плъзнала контейнeрите в един от удобно разположените си джобове. Страхувайки се, че всеки момент ще бъде разкрита и положена на Огъня заедно с демоничната находка, Яна едва бе успяла да излезе от стаята. Имала бе чувството, че всеки може да забележи омекналите й колене и да чуе тракащите й зъби. Братята, обаче, невъзмутимо бяха приключили със задачата си и само след десет минути, Яна пътуваше с тях обратно към Управлението. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Час по–късно, сама в една от Стаите на Греха, която почти никой не ползваше (една от двете в цялото Управление, оставена за спешните случаи, когато някой, неспособен да задоволи греховния си глад където трябва, можеше да го направи там), тя извади контейнерите и ги разгледа под светлината на Светия Символ. Имаше усещането, че парят. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„КИМИОН, КАНЕЛА, МЕД“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
От трите само последният цилиндър съдържаше течност, макар че течност е неточно описание. Веществото имаше златист цвят и вид на лепкава, прозрачна протокаша. Така и не разбра какво я бе накарало да ги отвори – самото им спасяване от унищожение бе вече смъртен грях, но веднъж наддигнала капака на първия от тях бе разбрала, че за нея спасение няма. Цялата стая се бе изпълнила с аромат, какъвто не бе срещала през живота си и който незнайно защо, бе накарал Гладът й да изригне в нея. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Остатъкът от деня й бе преминал като в транс, за да дойде нощта, когато кошмарите я бяха накарали да осъзнае напълно размера на Греха си. Сънувала бе оргии с невиждани размери, в които хора с двойни брадички и гротескно увиснали меса „дъвчеха“ с наслада от телата на други, заливаха се с варели от протокаша и се „облизваха“, крещейки : </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Вкусно, вкуснооо!“ </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Огромните зали на това грехопадение, бяха лускозно обзаведени и обляни в светлина, за да се върши Грях пред очите на всички, да няма прикритост и да може да покварва наред. Всичко това - под Знака на Лукавия – двойна, обърната, златна дъга – изложен пред очите на света, без свян, потайност или страх от Бога. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Кошмарите й продължаваха и до днес, все така картинни, все така безсрамни, все така порочни. А Гладът й ставаше все по-жесток. Сякаш бе усетил близостта на артефактите на Лукавия и я подтикваше да им се отдаде отново и отново. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Унесена в спомени и мисли, Яна не разбра как се е озовала на бюрото си. Работният ден бе започнал и ако не побързаше щеше да закъса с квотата. Посегна да извади инструментите си от шкафа, когато вниманието й се спря на най-долното чекмедже. Не го използваше, тъй като бе твърде ниско, а и нямаше много неща, за да й трябва. Сега то зееше полуотворено и тя автоматично се наведе да го затвори. Чекмеджето изтрака и в ръката й остана малък правоъгълник от хартия, на който пишеше:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„Не си сама. Не се бой от Бог. Опитай протокаша, КАНЕЛА И МЕД!“</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Почти инстинктивно Яна натика парчето хартия в устата си и го преглътна, след което осъзна какво е сторила и почти го повърна на бюрото си. </div>
<div style="text-align: justify;">
Сред последвалия ураган от емоции на ужас, вина и обреченост, постепенно в гърдите й започна да се надига топлата възбуда породена от очакването на момента, в който сама в Стаята на Греха, щеше да отприщи на воля демоните от далечното минало...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
</div>
<div align="right" style="text-align: right;">
<br /></div>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-53884408170054242342012-04-27T14:12:00.002+01:002012-04-30T10:06:39.940+01:00DAWNОргазмите й винаги ми напомнят на зора. <br />
<br />
<br />
Две винени чаши звънливо ни аплодират от раклата над главите ни, а самата ракла изпълва атмосферата със звучни въздишки с аромат на бук. <br />
<br />
Дрехите ни са в друго измерение заради скоростта с която ги накарахме да напуснат нашето „сега“, където горещ език е всичко от което тялото ти има нужда. <br />
<br />
Аз съм прегърнал мрака в стаята и бавно го усуквам около пръстите си, за да започна методично да обхождам с него сенките й, които ще родят зората. <br />
<br />
Различни сме - катран върху китайски порцелан. <br />
<br />
Защото ако сред кадифеното небе на похотта ни моите моменти на наслада са като падащи звезди забързано разкъсали мрака, за да се превърнат в облаци гореща пепел, то розовите пръсти на нейното удоволствие бавно, но неумолимо отпъждат тъмнината, преди изригнат в заревото на всепомитащ изгрев от екстаз, носещ в себе си обещанието за горещо и чувствено пладне.<br />
<br />
И докато тя се извива и стене сред хиляди горещи вълни, аз се сливам с нея, с капките пот и с дъха й, за да превърна невъзможното вчеращно <strong>„никога“</strong> в прекрасното бъдещо <strong>„винаги“</strong>, където <strong>„аз“</strong> и <strong>„ти“</strong> са удавени в пулсиращо <strong>„ ние“</strong>, замечтано отправило поглед към хиляди нови подобни зори...<br />
<br />
Оргазмите й винаги ми напомнят на зора, защото ми помагат да прогоня мрака вътре в мен...<br />
<br />Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-68625506004636490872012-03-22T12:31:00.002+00:002012-03-23T15:02:40.394+00:00Криворазбраната „анталигенция”, или защо е ужасно трудно да осъзнаеш, че си тъп<link href="file:///C:%5CDOCUME%7E1%5CBALABA%7E1%5CLOCALS%7E1%5CTemp%5Cmsohtml1%5C01%5Cclip_filelist.xml" rel="File-List"></link><style>
<!--
/* Font Definitions */
@font-face
{font-family:SimSun;
panose-1:2 1 6 0 3 1 1 1 1 1;
mso-font-alt:"Arial Unicode MS";
mso-font-charset:134;
mso-generic-font-family:auto;
mso-font-format:other;
mso-font-pitch:variable;
mso-font-signature:1 135135232 16 0 262144 0;}
@font-face
{font-family:Verdana;
panose-1:2 11 6 4 3 5 4 4 2 4;
mso-font-charset:0;
mso-generic-font-family:swiss;
mso-font-pitch:variable;
mso-font-signature:536871559 0 0 0 415 0;}
@font-face
{font-family:"\@SimSun";
panose-1:0 0 0 0 0 0 0 0 0 0;
mso-font-charset:134;
mso-generic-font-family:auto;
mso-font-format:other;
mso-font-pitch:variable;
mso-font-signature:1 135135232 16 0 262144 0;}
/* Style Definitions */
p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal
{mso-style-parent:"";
margin:0cm;
margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:11.0pt;
mso-bidi-font-size:10.0pt;
font-family:"Times New Roman";
mso-fareast-font-family:SimSun;
mso-ansi-language:EN-GB;}
@page Section1
{size:612.0pt 792.0pt;
margin:72.0pt 90.0pt 72.0pt 90.0pt;
mso-header-margin:36.0pt;
mso-footer-margin:36.0pt;
mso-paper-source:0;}
div.Section1
{page:Section1;}
-->
</style> <br />
<fck:meta content="text/html; charset=utf-8" http-equiv="Content-Type"> <fck:meta content="Word.Document" name="ProgId"> <fck:meta content="Microsoft Word 11" name="Generator"> <fck:meta content="Microsoft Word 11" name="Originator"> </fck:meta></fck:meta></fck:meta></fck:meta><br />
<fck:meta content="text/html; charset=utf-8" http-equiv="Content-Type"> <fck:meta content="Word.Document" name="ProgId"> <fck:meta content="Microsoft Word 11" name="Generator"> <fck:meta content="Microsoft Word 11" name="Originator"> <!--{13325143373980}--><!--{13325143373981}--><!--{13325143373982}--> <div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Сред периодичните ми неволни залитания в тъмните гори Тилилейски на „тоалетната психо(пато)логия” (същата онази, която кара Груйо да изразява креативната си индивидуалност като пише „ХУЙ” и „Минка е КУРВА!” по стените на кенефите), неведнъж съм се отплесвал, жестикулирайки бурно и бълвайки ентусиазъм на килограм, в опити да дефинирам т’ва мистериозно каж’годе - интелигентността. <br />
<br />
Та, що е то интелигентен човек и „има ли той почва у нас”?<br />
(И да, мнението ми може и да е крайно, но моля, да не ме замервате с третокласни определения<span> от рода на</span>: „за всеки интелигентостта е нещо различно”.)<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"><o:p> </o:p></span><br />
<span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Някак си почти очарователно е, че при общото възприятие за „интелигентен”, две от рядко споменаваните качества на интелигентния човек са способността, след минимално общуване, да осъзнае, че е „битата карта” или казано с други думи, че е превъзхождан от човека отсреща, след което да приеме този факт без ненужни драми (за разлика от безумните други определения, които съм срещал като: „да е прилично облечен”, „да не мирише на чесън или кисело зеле” и „да може да използва тирбушон”).<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"><o:p></o:p></span><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Като качества изглеждат елементарни, но повярвайте, далеч не са. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Всъщност изискват опит, практика, себепознаване и реалистичен подход към общуването, ерго – интелигентност. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">И ето ви го "Параграф 22" - колкото по-интелигентен е индивида – толкова по–лесно и с помощта на по-малко знаци, той успява метафорично да завърти глава и да забележи безпогрешно тези, които го превъзхождат, проявявайки в резултат „интелигентно поведение”, което в болшинството от случаите се интерпретира грешно като „смотаност”. <br />
И обратно – колкото по-ограничен е той (разбирай „тъп”), толкова по-вероятно е да го завариш гръмогласно да афишира качествата си, с патос, гордост и блясък в очите, абсолютно сляп за собствената си посредственост и последиците от нея, и смятайки възпитаното мълчание на останалите за необоримо доказателство за превъзходството си (за справка - <span> </span>„Булгар, булгаар” и бомбата в басейна). <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Излиза, че е само проява на излишен свръхоптимизъм да очакваме един откровено тъп човек сам да осъзнае нивото си, просто защото е той лимитиран от границите на тъпотата си. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Не вярвате ли?<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Ами огледайте се. Тъпаци – бол!<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Представете си следното:<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Говорите си с първокласник, който с гордост и самоувереност ви демонстрира умения по събиране и изваждане. Ясно е, че няма и грам съмнение, за това кой е по-вещ в математиката от двама ви. И така, колко секунди ви трябваха, за да го осъзнаете и да „прецените” сладура като математик спрямо собствените ви умения? <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Така, а сега завъртете гледната точка. Мислите ли, че той усеща превъзходството ви или че има какъвто и да е довод, с който да можете да му го докажете? <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Спорили ли сте с 7 годишен всезнайко (и имайте предвид, че възрастта е само за илюстрация)? Ако не сте – препоръчвам ви го! Такъв спор е като минидисертация по темата, която чопля. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"><o:p></o:p></span><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Аз лично още с умиление и смях си спомням моето преживяване, а в него АЗ бях сополивият всезнайко. Все още си спомням как научил се да пиша, чета и смятам, както и да забърсвам сам дупето си и да си вързвам връзките на обувките, аз бях убеден, че никой от възрастните не може да ме изненада с нищо и че разликата ми от възрастен е само въпрос на ръст и лицево окосмяване! <br />
<br />
Всичко това е абсолютно нормално като проява на развитието ни като индивиди, като начало на процеса на порастването.<span> </span>ВСЕКИ, повтарям – ВСЕКИ човек, поне веднъж в живота си проявява удивителното интелектуално прозрение, че може би наистина той не е прав и колкото и да му се иска да е „най-най-най” за съжаление има „още много хляб да изяде”. Това става, когато рано или късно всеки от нас осъзнава, че в ролята си на „сополив всезнайко” е бил далееч-далеч от истината и че усмивките на околните не са били от възхита пред неподражаемия му интелект, а от нещо съвсем различно. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Този момент и осъзнаването му е, може би, най-ясната граница, че сме „порастнали”. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Какво се случва по-нататък е далеч по-интересното. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">За нещастие повечето от нас след това бързо забравят за това си прозрение и все по-рядко опитват да се замислят дали, все пак, не са отново в ситуацията на „дребен пикльо”, при общуването си с другите. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Бих отишъл още по-далеч, твърдейки че интелектът на човек е пропорционално свързан с честотата, с която той подлага на съмнение интелигентността си и превъзходството си пред останалите. <br />
И за да не си мислите, че откривам колелото и топлата вода, смисълът на това, което се опитвам да вътворя в кохерентна реч е бил изложен още от Сократ и неговото: „Знам, че нищо не знам”.<span> </span><o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"><o:p> </o:p></span><br />
<span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Истинският тъпчо от друга страна, ограничен от собственото си невежество (и тук не говоря само за знания, но също и за умения, възпитание и емоционално богатство на характера) и да иска не може да „види” превъзходството на другия, и е имунизиран срещу всякакви разумни доводи, които не попадат в сферата на собствената му ограничена перцепция. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Това е като да се опитваш да спреш слепец, тичащ към стена, само с довода, че я виждаш с не-слепите си очи. Резултатът е винаги неизменно: „К’ви очи бе, к’ви са тия глупости?”, последвано от тъпчо с разбит в стената нос. <br />
Интересното е, обаче, че за истинският тъпчо, самото размазване също не е доказателство за ограничеността му, тъй като той е способен да ви даде милион други „анталигентни” обяснения за него. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Факт е, че човекът е гадно животно и е вродено слаб в умението си да види „другата гледна точка”, особено когато трябва да признае пред себе си, че е в грешка. Защото по природа сме егоцентрични създания (искаме или не) и общувайки сме основно заети с опити да си докажем, че сме по-добри от един от друг: „знам повече от него”, „по-красива съм от нея”, „циците ми са по-големи” или „имам повече пари”. В същността си това не са нищо друго освен компенсаторни реакции на реалността, към които егото ни инстинктивно ни тласка, за да не се наложи да се осъзнаем като „</span><span lang="EN-GB" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">losers”</span><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">. А истината е, че не може винаги да сме „</span><span lang="EN-GB" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">winners”</span><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"> и просто трябва да се научим да живеем щастливо с този факт. <span> </span><o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">И така, защо ги накаканизах всичките тези очевадности? <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">Ами ПЪРВО, защото явно НЕ СА очевадни и ВТОРО, <span> </span>защото имат огромен ефект върху нещо, което пряко ме засяга, а именно - поведението на околните и комуникацията между нас. Честно казано писнало ми е да гледам постоянното „мерене на пишки” в ежедневието, което под формата на безумен маратон отнема много време и енергия, които от друга страна, могат да бъдат запълнени от къде по-приятни и задоволяващи действия като например секс, джакузи или защо не - секс В джакузи. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">А аз обичам секса…<o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;">…и джакузито. <o:p></o:p></span></div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br />
</div><div class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"><o:p></o:p></span></div><br />
</fck:meta></fck:meta></fck:meta></fck:meta><br />
<span lang="BG" style="font-family: Verdana; font-size: 9pt;"></span><span style="font-size: 12pt;"><o:p></o:p></span>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-65878098924364041502012-03-01T12:26:00.001+00:002012-03-01T12:42:31.617+00:00"РОБИ НА ПРЕДРАЗСЪДЪКА"„Да ти кажа, майна, хич не съм расист! Щом е готина съм я опънал без да мисля, дори и да е негърка! Че даже може и една шпакла да й ударя, какво толкоз? Кура, майна, око има ама вътре е тъмно и ‘ич и не му пука за цвета на кожата!”- завършва Колето и удря на екс остатъка от бирата, за да може колоритно да подчертае думите си с мощно оригване след това.<br />
<br />
<br />
Пак сме се на едно от онези типични събирания „по мъжки”, за които най подходящата среда е под асмата, през юни, в някое забутано селце, а най-подходящото време – някъде след един през нощта. Естествено присъства неограничено количество шльокавица с гарантиран произход („на бай Миле, бати Жоро и Геврека гордостта”), както и друг алкохол, а за мезе е разфасовано поне половин добиче, разхвърляно след това по две-три скари. <br />
<br />
Времето, в което захванахме споменатата тема е това, по което вече само няколко въглена мъждукат в пепелта, а повечето сме направили достатъчно главите, за да сме пределно искрени. Не, че има нужда от последното, защото се знаем от памтивека и винаги сме с подхода: „право куме в очи”. <br />
<br />
И не, няма да се извинявам за езика, защото така си говорим, когато сме по-мъжки и това не е и наполовина толкова брутално от разговорите, които жените имат, когато са „по женски” (Ставал съм неволен свидетел на такъв и то от мои приятелки – честно, доматите биха ми завидели за цвета!). <br />
<br />
Та така де – пуска я тая „анталигентна” мисъл Колето и метафорично, дет’ са вика, се изпрасква с гордост в гърдите, до там че почти чувам екота на „Булгар, булгааар…” в тоновете на утихващата му оригня. <br />
<br />
„Така значи” – викам му – „щом е за ебане не ти пука, а иначе?”<br />
<br />
„Е, к’во иначе? Винаги съм казвал, че и сред негрите има нормални хора. Даже имам трима приятели негри, знаеш - к’во се заяждаш ся?” сопва се не-расиста Колето и дори и за миг не осъзнава колко тона расизъм е успял да наблъска в съвсем „добронамереното” си изказване. <br />
<br />
<br />
„За негри – ясно” провокирам го до дупка аз „Ама я кажи за цигани, а? Ша й оближеш ли цепката ако е циганка?” <br />
<br />
„Е ти ми еба мамата!” погнусен е Колето „Глей го бе Жорка, глей к’ви картини ми вкарва. Напра’о ме направи импотентен до края на месеца бе! Пфу!”<br />
<br />
„Е ‘убуу де, ама кажи” настоявам аз.<br />
<br />
„К’во ме занимаваш с тия, бе – т’ва не са хора! За сапун само стават!” категоричен е Колето, че и други двама от компанията изгрухтяват одобрително. <br />
<br />
„Ся Колка, това е малко силно, не мислиш ли?” хвърлям масло в огъня аз.<br />
<br />
„Хич не е силно, майна! Животни са т’ва, животни. Я глей к’во ста’а в Катуница, че и навсякъде…”<br />
<br />
От там нататък разговорът се отплесва в съвсем друга, силно неприятна за мен посока, където всички групово и енергично описват „зулумите”, за които „само мангалите са виновни”. Анемичните ми опити да се включа със забележки, че: „…престъпниците са от всички етноси, даже ако се замислиш „едрите риби” са си баш натюр булгарчета…” са посрещнати с единодушно пренебрежение, заради което след около пет минути аз спирам да слушам и започвам да мисля. А мисленето, мили ми Смехурко, е опасно. Особено в гореописаната пространствено-временна обстановка и особено при наличното количество на алкохол в системата. <br />
<br />
Седя аз и си мисля. <br />
<br />
<br />
Страшно ми е. <br />
<br />
Разберете ме правилно – компанията ни, въпреки езика тази вечер, съвсем не е репрезентативна извадка на обществото. Всички сме над средното ниво, както като даденост, така и като образование, култура и възпитание. Обществото като сбор от всички индивиди, както знаете, е далеч по-зле. <br />
<br />
Обичам старата аксиома, че IQ на дадена тълпа е равно на IQ на най-умния в нея, разделено на броя на хората. Та, замислям се – ако „нашата компания” наистина мисли нещата, които обсъждаме, колко ли е страшно положението там навън - в обществото? <br />
<br />
Общественото мнение цветно ми се материализира като многоглава, озъбена ламя, която хапе едновременно във всички посоки и разхвърля индивиди в разнообразни обидни категории : „мангалите” в ляво, „негрите” в дясно, „педалите” назад, „селяните” в страни и „шопите”, и „майните”, и „члагарите”, и „левскарите”, „цесекарите” и, и, и…<br />
<br />
Това ли са ценностите на века за българите? <br />
<br />
Кога започнахме да се самоопределяме чрез омраза срещу различните? <br />
<br />
Кога започнахме да се напъваме да се поставим ИЗВЪН всякакви нарочени за „долни” категории, опитвайки се да намерим какви СМЕ само по това какви НЕ СМЕ: „цигани”, „педерасти”, „селяни” и т.н.?<br />
<br />
Кога гордостта да си българин започна да мирише силно на развален шовинизъм?<br />
<br />
Кога „еба наред без да се замислям” се превърна в определение за глобализъм и плурализъм?<br />
<br />
Кога изчезнаха прословутите ни, описани още преди столетия от чужди пътешественици, гостоприемност, толерантност и топло отношение към всички?<br />
<br />
Кога започнахме да приемаме за норма налаганите ни безумни „категории”, забравяйки, че всички сме хора?<br />
<br />
Кога насъскването и омразата помежду ни се превърна в национален спорт – „българи” срещу „цигани”, „левскари” срещу „цесекари”, „столичани” срещу „селяндури”? <br />
<br />
Кога изпадна в летаргия свободолюбивият ни дух, който ни позволяваше да живеем свободни, заедно, без омраза, па макар и различни?<br />
<br />
Винаги с със стиснати зъби и мисъл: „Никога вече!” извръщаме очи към онези 500 години, когато за последно сме били роби.<br />
<br />
Как тогава стана така, че доброволно се превърнахме в роби на предразсъдъка?<br />
<br />
Казах ви аз, че мисленето е опасно…Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-15064840267901405632012-02-13T16:11:00.003+00:002012-02-14T08:41:46.590+00:00"ПЕТЪК ВЕЧЕР"Англичаните му викат „throbber”. <br />
<br />
<br />
И с право. <br />
<br />
Не просто, защото картинно описва изправилия стройна снага, зачервен и пулсиращ герой в гащите ти, а защото прекрасно пасва и на състоянието в главата ти. <br />
Там, където вече няма нищо - само желирана смеска на его и похот, която тупти в ушите ти, слага замъглени очила пред погледа и бие кървави крошета на разума ти. <br />
<br />
Състояние, в което насред разноцветната ексцесия от дънещ бас и Lagavulin, единствената движеща сила за обезумялото ти тяло е търсенето на влажни устни (горни или долни), които да обхванат и изсмучат до капка туптящия ритъм между бедрата ти. <br />
<br />
Веднъж достигнал до това състояние, посоката само е една и дори вездесъщата („за критични случаи”) сапунена длан в банята, не ти се струва непривлекателно решение. Защото просто ти е невъзможно, макар безсмислено и нелогично, да траеш повече. <br />
<br />
Превърнал си се в глухар, в бизон, в парен локомотив - с премрежен поглед и вонящ на мускус, разпращащ „СЕКС” с морза на премигванията си и орящ бразди от похот в прахта на стъпките си…с онзи, тупкащия. <br />
<br />
И тогава от сенките, с грация, изплуват ТЕ - онези, от които имаш нужда.<br />
<br />
Те са там, заради такива като теб и прекрасно го знаят. Безпогрешно разпознават бурята, която ще настане съвсем скоро, било до някоя стена, било в невзрачна стая с прашни пердета или дори в клаустрофобичната псевдо-самота на тоалетната на бара. <br />
<br />
Оттеглят се по котешки в някой затъмнен ъгъл, откъдето могат да се насладят на глупавия танц на необузданата ти похот, на представлението, което изгарящото ти тяло изнася само за техните разбиращи погледи. Наблюдават те и деликатно навлажняват устни (горни и долни). <br />
<br />
И чакат. <br />
<br />
Защото ти непременно ще дойдеш при тях. Като молец към светлината на пламъка, ще се втурнеш да утоляваш глада си, за да заглушиш туптенето в главата...и в панталоните си. <br />
<br />
Те знаят, защото усещат абсолютно същото. <br />
<br />
Те, обаче, му дават друго име…Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-77399321561764027682012-01-30T15:49:00.003+00:002012-02-01T14:53:56.000+00:00ATHANATOS<div style="text-align: center;">***</div><br />
<br />
Непознатият се появи както го правеше обикновено – с приглушено „ПУУУФ” от изместен от появата му въздух. Този път изникна на около 130 метра над повърхостта, като голото му тяло се очерта особено контрастно на фона на пухкавите розови облаци над него. Погледна надолу и започна да крещи, махайки диво с ръце и крака...<br />
<br />
„Напомня ми на муха, оплетена в захарен памук...” – отбеляза едната от главите на Жирафа. <br />
<br />
„Шът!” – сопна й се другата, върху която бурно се съешаваха две облечени в раздърпани ливреи мишки – „Я си пий бозата и ни спести аматьорските си сравнения, с привкус на неизживяно детство и намек за домашно насилие ”. <br />
<br />
Синята и зелената глава отдавна имаха проблеми помежду си, основният от които бе собствеността върху лилавите точки по корема. Самите точки, ги бяха отебали генерално и водеха разгулен живот, в резултат от който поне три от тях вече се бяха трансформирали в особено неприятни разязвявания, а четвърта подозрително напомняше на злокачествен тумор. <br />
<br />
„Наистина напомня” – съгласи се Драконът – „Ама какво се е развикал?” <br />
<br />
Последният коментар бе предизвикан от факта, че Непознатият махаше неконтролируемо, докато падаше без следа от грация, такт и чувство за добро поведение и междувременно се дереше с цяло гърло. <br />
<br />
„Пада, не е ли очевидно” – включи се Майката – „страшничко си е сигурно. Горкият!” <br />
<br />
„Как така пада?” – зачуди се Драконът – „Преди три цикъла летяхме до Балиго заедно. Вярно, че стилът му беше малко жабарски, но си правеше и пируети, и пикирания, и сякви там гъзарски номера из въздуха. Не може да пада!”<br />
<br />
„Залагам си вечерята, че ще се размаже върху ей ония скали” – изгърголи Старшината, достатъчно добре осъзнал, че никой няма да има претенции върху четирите печени малайзийски гущера и останките от онзиденшна шопска салата. <br />
<br />
„Сигурно е тактика” - със съмнение сподели Зомбито - „Не може да е без причина, от мен да го знаете. При него нищо не е каквото изглежда – всичко е тактика. Преди време го бяхме сгащили с Некро и Гангстера в една тясна уличка. Имаше вид на второкласник, даже си носеше и смешна пластмасова чанта на гърба. Точно си мислехме, че няма къде да бяга, когато той измъкна самурайски меч от нея! Представяте ли си – самурайски меч от ученическа чанта! И като развъртя ония ми ти Шаолински хави, на сашими ни направи за нула време. Освен това като че ли не изпитва болка” - обидено заключи той - „Амчи честно ли е това? Захапах го по прасеца отзад и даже месо откъснах, а той просто погледна учудено как раната му заздравява за секунди, след което ми махна главата…за втори път. Писна ми вече да се кърпя с тоя телбод!”<br />
<br />
„Има си скрити таланти момчето” – съгласи се Безликата – „когато за първи път правихме секс край водопада и на мен ми се струваше свит и свенлив отначало, но като отпори един ми ти х…”<br />
<br />
„На всички ни е пределно ясно как си прекарваш времето” – прекъсна я Майката – „не е необходимо да мърсиш обстановката с подробности”<br />
<br />
„Що бе?” нагло се ухили Старшината „ Я ми дай на мене подробности, пък аз щи пока’а к’во и’ам в гащите.”<br />
<br />
„Няма нужда” – сладко го поряза Безликата –„каквото и да си имал там, отдавно е умряло, съдейки по миризмата…”<br />
<br />
„Абе не ви ли се струва, че нещо много бавно пада тоя?” намеси се синята глава на Жирафа – „Като че ли през петмез лети?” <br />
<br />
„…или през боза” – добави първата глава, с което си навлече ухапване и поредица от сравнения на мозъка й с боза от другата. <br />
<br />
„Създава впечатлението, че природните закони тук, каквито и да са, не се отнасят за него“ заяви Драконът „направи ми впечатление още докато летяхме заедно. По едно време стана едно такова ледниково и мразовито около проходите на зелените джуджета, а на него като че ли не му направи впечатление, нищо че беше дидбидюс гол.“ <br />
<br />
„Ами аз нали това ви казвам“ – потвърди Зомбито – „не е честно така. Появява се, когато му скимне...“<br />
<br />
„Е, не е точно така“ – каза Безликата – „появява се на що годе равни интервали. И добре, че е така, че иначе девствена щях да си загина тука...“<br />
<br />
„...където си иска...“ – продължи Зомбито. <br />
<br />
„Ами да“ – включи се Майката – „пак са го видели малките в час по Математика. Пръкнал се е по средата на часа, точно пред дъската, свит от срам... И пак гол! Представяте ли си? Голям смях е паднало...така ми казаха...“<br />
<br />
„...И ПРАВИ КАКВОТО СИ ИСКА С НАС!“ ядосано заключи Зомбито. „Някой ТРЯБВА да направи нещо!“<br />
<br />
„Айде няма нужда“ – ухили се Старшината – „така като гледам, проблемът ви скоро ще си има решение“ – и кимна по посока на падащото тяло, на което оставаха не повече от пет метра до скалите отдолу. <br />
<br />
Останалите обърнаха глави точно навреме, за да видят как придружен от глухо „ФУУУП“ Непознатият изчезна миг преди да се размаже. <br />
<br />
„Мдам, типично!“ – каза Драконът – „Я! Че то станало време за хапване!“<br />
<br />
Доскорощните събеседници вече представляваха разноцветни, бързоотдалечаващи се образи, единодушно предприели най-правилната тактика за оцеляване, когато наблизо ти има гладен златен дракон... <br />
<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div><br />
<br />
<br />
АААА! <br />
<br />
Какво по...??? <br />
Ах как мразя да се събуждам така! <br />
<br />
Главата ме цепи, не знам на кой свят съм, в устата ми са нощували три семейства бесни катерици, а трябва да съм на работа след... <br />
<br />
По дяволите - 35 минути!<br />
<br />
И тия щури сънища! Най- много мразя да сънувам, че падам, а винаги ми се случва след луда нощ със „Специалното участие на Сеньор Пепе Лопез“! <br />
<br />
Все се заричам да не правя повече така, но...<br />
<br />
Оф, пак закъснях!<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-10821874666647728442011-12-16T11:20:00.000+00:002011-12-16T11:20:46.931+00:00"EXEGESIS"<strong><em> „БОГ ТЕ ОБИЧА”</em></strong> <br />
<br />
<br />
Приличаше на евтина рекламна листовка и нямаше да й обърна внимание, ако горната фраза не ми беше хванала окото. <br />
Лявото.<br />
<br />
„Дотук добре” - викам си – „Обикновено се радвам ако не искат да ме затрият, та щом ме и обича, ще се спогодим с този Бог.” <br />
<br />
И се зачетох:<br />
<br />
<em><strong>„Благословен е онзи, който има Път в живота си…”</strong></em> <br />
– ей на! за мен приказват, на мен животът ми е път. <br />
<br />
<strong><em>„…и който неуморно продължава напред, дори и да трябва да пълзи щом не може да ходи”.</em></strong> <br />
- Грабна ме това четиво – все едно за мен е писано! <br />
<br />
<strong><em>„Благословен е онзи, който има покрив над главата си…” </em></strong><br />
– Ами да ей го, черно на бяло: „покрив над главата”, аз съм бе, аз ви казвам! <br />
<br />
<strong><em>„…и огнище пред което да заспи спокойно вечер”. </em></strong><br />
- Ся, тука малко не схващам точно за какво става дума с това „огнище”, ама сигурно ще е някоя от ония „метафори”, дето се опита да ми ги обясни преди седмица Калинка. <br />
<br />
<em><strong>„Но най-благословен е онзи, който в края на пътя си, може да се обърне назад и да види, че е оставил ясна следа след себе си!”</strong></em> <br />
Тук съмненията изчезват и на всички става ясно, че е писано за мен! <br />
Очевидно съм „благословен” охлюв! <br />
Само ми се ще да знаех какво значи това…<br />
<br />
Отивам да питам Калинка.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-43634492030616772602011-12-14T19:26:00.000+00:002011-12-14T19:26:17.998+00:00"TWILIGHT THOUGHTS"<strong><span style="font-size: large;"><span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><span style="color: orange;">ТЯ</span> </span></span></strong><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Горчивата целувка на текила, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">ми дава сили да поема аромата </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">на уискито и на парфюма ти, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">който вече тихичко намразвам..</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Така грубо вади ме от кожата ми, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">че кара ме да виждам отражения</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">в каналите на Брюж през пролетта,</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">където ще има черни лалета в очите ти, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">неискащи да ме делят с никого…</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Ръцете ми са две премръзнали врабчета, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">опитващи се да гнездят в скута ми,</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">докато всъщност умират да се слеят</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">със лятото на твоите коси…</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Когато с език обхождаш устните си</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">изглеждам каменна и недостъпна,</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">и лъжа себе си, че няма да се дам без бой, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">а всъщност всичко вече е загубено.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Прехапвам моите и гледам настрани, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">за да убия стоновете между бедрата си, </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">които с влажно настояване ме молят</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">да ти позволя още тук да ги обгърнеш</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">сред топлината на своята усмивка. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Таксито към дома е платноходът</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">с който ще потеглим да потърсим изгрева,</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">докато сплитам пръсти в косите ти</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">и знам че тази нощ си само мой…до сутринта.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<strong><span style="color: orange; font-family: Verdana, sans-serif; font-size: large;">ТОЙ</span></strong><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">"ЕБАСИ ЯКАТА МАДАМА!!!</span></em><br />
<br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Добре, че не се олях с уискито, че нямаше да мо'а го 'дигна.</span></em><br />
<br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Само к'во ша разправям на жената....? </span></em><br />
<br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Абе, утре ша му мисля! "</span></em><br />
<em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-12480350098233702612011-11-30T17:32:00.000+00:002011-11-30T17:32:45.013+00:00"ФЬЕШЪН"Ся, малко отстрани ш’ти го зафана, кат’ в оня лаф – „пиша ти бавно, щот четеш трудно”, ама при мене ша е – „пиша ти бавно, щот ми са гипсирани пръстите, а ти пиша, щот’ още белким три седмици няма да мо’а да говоря”. До там ме докара „фьешъна”, майна, колкото и да ти е чудно, ама нейсе, друг път ша знам да си трая. <br />
<br />
<br />
Ако са мислиш за т’ва к’во ли ми разбира на мен косматата глава от модни тенденции, пръв ш’ти ка’а , че си смъртелно прав и „Аре да хо’им да напра’им главите, майна” и “Heavy Metal Rules!”. Да ама, фьешъна е кат бясно куче, майна, не те пита искаш ли го и докат’ се усетиш те е приклещил с гъз към трънаците. Така, че ако щеш разбирай ако щеш – не, бягане няма.<br />
Фьешъна си има закони, майна и първият от тях е - на ония дет’ го практикуват да им е основно занимание да ти го навират под носа. И да чакат реакция. И да гледат лошо. <br />
Т’ва ‘убуу, ама при мене колкот’ повече време се минава, толкоз повече на цинизъм взе да ме избива, а ти знаеш, че хич ме няма в тия ми ти „засмукани сутиации”, както викаше дедо ми, ерго - сегашния ми крипълд хал.<br />
<br />
Та, „сутиацията” я генерира частично леля ми, щот’ ме нахендри да разведа Лилето из Филибето, че й било „за първи път да е сама, нямала приятелки и по цял ден си седяла вкъщи” – край на цитата. Лилето не я знайш – тя е от безбройните ми втори братовчедки и пристигна тая есен да учи в ПУ-то. Съгласих се, к’во да праа. Да не я стряскам обаче, реших да не я мъкна по наш’те уютни дупки с кисел аромат на метъли, ами да я развъртя по Стъргалото, та да види „детето” местните гъзета, че нали тъй са прай по типичному с туристите. <br />
<br />
‘Зех да се подготвям, погледнах се в огледалото, погледнах се пак и размислих. Фърлих за пране култовата фланелка с Iron Maiden, махнах пентаграмите, теглих един бръснач и вързах гривата, че си викам: „Сигурно и без т’ва й е гадно на момичето от смяната на лайфстайла, дай да не й причинявам психоза с т’ва, моето типично присъствие.” Та се поприведох в образ и от „рошав метъл” минах в „клющав смотан”, известен още като: „на мама момчето”, и запазен за фамилни вечери по Коледа, сватби и кръщенки, от които не съм могъл да се измъкна достатъчно скорострелно. <br />
<br />
Жертвах, майна, "Мейдъна" за психичното здраве на роднината. Ама нали знайш – „Никое добро не остава ненаказано” – та и с мене така: след всичките ми напъни, глезлèто ми звънна с пол’вин час закъснение, да каже, че нямало да дойде, щот’ била на вила в Троянския балкан с „моичкия и брат му” (пак цитат). Те ти, булка, Спасов ден! <br />
<br />
Разкеркенечи ми се настроението, ‘щото можех по-нормални работи да пра’а вместо да жуля твърдо на тройна цена в Центъра, ама аре! Може и зат’ва да се осра после работата, ама кат’се замисля многофакторно беше омазването и стохастично дет' са вика. <br />
Та, седя си аз на Главната, разреждам бира с водка в един от клюкарниците, псувам ебливата брат'чедка на ум и на глас, и й желая разни неща с участие на одървени представители на едрия рогат добитък от местната и световна фауна. Тъкмо допивам третото, майна и срещу мене сядат тия четиримата. Класика в жанра - "фьешън" до дупка. <br />
<br />
Мадамите няма какво да ги коментирам, че и без т’ва ся са ми черни всичките от соя им, ама ти мойш спокойно да си ги представиш: <br />
с азбестови прически тип ”каски” (ама от ония, дето приличат на старите надуваеми сешоари, дет’ се слагаха на главата), кичури (черни) с форма на хармоника, черни роклички модел „подръп нагоре-подръп надоле”, тъмен грим и кърмъзъ усти. <br />
<br />
„Бог да прости” им викам „гаден ден за погребение”- и се хиля. <br />
<br />
Ама т’ва е, майна, водката дет’ приказва, щото акъла ми е назад със събитията и чак ся отбелязва Чичко-Булдозер и Брат-му-Комбайна в бекграунда, които с гръб към сцената поръчват некви розови икебани в чаши за кикиморите. <br />
За смотльото срещу им, демек моя милост, на кикиморите им пука колкото за колонията колорадски бръмбари в с. Ръжево конаре, НООО по силата, на Първия закон (виж по-горе), дори и смотльовото мнение метърс. <br />
Зат’ва получавам епитет „селяндур”, обяснението, че не разбирам от „фьешън”, след което разговорът свободно продължава на тема: „т’ва чантè дет’ му го ‘зех на Кирето колко е готино, нали муци?”. <br />
<br />
Виж ся, аз мое да не съм много в час на трендовете, но ми светва, че явно съм изтървал нещо мнооого генерално – откога говедата от кастата на „добре облечените бизнесмени” се кипрят с „чантèта”?? Нали се сещаш за кои ти приказвам? И тия двамата са от същата окалъпена версия: <br />
тясно чело, гола глава, липсващ врат, десет кила телешко във всяка ръка и търсещ поглед на окапи. Все си мислех, майна, че ако е имало симпозиум за преразглеждане на одобрените аксесоари сред типажите мъжкари на БеГе-то, на който тия да са обменили опит с другите с меките китки и да са им свили чантèтата като много „фьешън”, все щях да подочуя. <br />
Ама ей го нá пред мен – живото доказателство. И двамата на бара са се препасали с по едно такова чантè и комбинацията с розовите чадърчета в чашите, дет’ ги носят ми идва нанагорно.<br />
<br />
„К’во са хилиш бе каун?” – вика единия „ Ш-ш проблем ли нещо има, а?” и пъчи бицепси. <br />
<br />
Ама чантèто дет’ го е препасал му пречи, щот’ явно не е предвиждано за тоя род „сутиации”, и зат’ва той с отработен жест го прехвърля назад. <br />
<br />
„А не” викам, „чантèто ти гледах”. <br />
<br />
Ся, с тая реплика го фанах в крачка, щот’ не върви значи да ‘одиш на бой с някой дет’ ти е оценил „фьешъна”. Та почти изглеждаше готов да ми прости, ама аз нали съм тъпо парче и не мо’а се спра та продължавам, кат’ едвам си сдържам хилежа:<br />
<br />
„Разбрах, че ти е подарък от приятелката. Ти на него също ли му купи неговото?” и кимам към говедото до него.<br />
<br />
Три секунди размисъл и после:<br />
<br />
„E ся ти ебах майката” - фърля коктейла, обръща се и…ПОЧВА ДА СИ РОВИ В ЧАНТАТА!!! <br />
<br />
Е тука вече съм посран от смях и се изтъркалвам от стола, което усложнява неимоверно тактическото ми оттегляне. Другото е мъгла. <br />
<br />
Та така - от мен да знаеш, майна, с „фьешъна” шега не бива– боксът си е бокс, дори и да е изваден от меко, кожено чантè. <br />
<br />
<br />
Аре, приключвам, че ми поизстина супата и ш‘са пробвам пак с тъпата сламка.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-42302598274460137412011-11-21T18:08:00.000+00:002011-11-21T18:08:17.765+00:00БАЛОНИБалоните над главата му се вихреха в бурен танц, който погледнат с критично око подозрително наподобяваше на неистови опити да се откъснат от шарените върви, закотвили ги към облегалката на олющената зелена пейка. Той намести очилата си, подухна в замръзналите си длани и разтвори вестника на коленете си. Есента около него бе обагрила малкото градско паркче в топли тонове, на фона на които шарената блъсканица над него изглеждаше съвсем на място, но освен това бе донесла със себе си и първите намеци за това, че идващата зима ще е суха и студена. <br />
<br />
<br />
Градинката сутрин не изобилстваше от минувачи, забеляза с усмивка той, което макар и да обезсмисляше ранното му ставане, от друга страна пък значеше, че щеше да има достатъчно време да допие с удоволствие малката, пластмасова чашка чай и да прегледа спортните страници. Ранното ставане бе навик от предишния му живот, преди етикета „безработен”, последван от: „разведен” и „самотен”… И да - отпреди балоните. <br />
<br />
Беше се зачел за поредните „подвизи” из чалгатеките на една от никому незвестните ни футболни „звезди- еднодневки”, когато до него поседна Другият. <br />
Името „Други” му бе хрумнало съвсем спонтанно след първата им среща, както заради типичната им отсъстваща усмивка, комбинираща задоволство и неизбежност, така и заради необяснимо дразнещия начин, по който всички те се сливаха в един чужд, сив, безличен образ, независимо от вида, цвета и размерите на облеклото си. Не ги харесваше, но разбираше защо ги има. Не ги харесваше, защото при всяка среща с някой от тях го заливаха спомени. <br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div><br />
<em>Първият писък се извиси от другия край на двора, където се приготвяха килограмите шопска салата, стотиците печени на скара меса, забъркваха се лютеница, кьопоолу и „Снежанка” и къкреше огромният казан със супа. Първоначално наподобяваше на изблик на някоя от танцьорките, които подвикваха под звуците на бързата ръченица, но скоро илюзията се загуби, когато се включиха и други, последвани от шепот и викове: „Олеле, майчице”. </em><br />
<em>След секунди вече паника заливаше на талази цялото сватбено множество. Постепенно, като по отрепетиран сценарий, хората започнаха да се обръщат към него и съчувствено да поклащат глави, насред разливащите се вълни от студена тишина. Тишина, раздирана накрая единствено от самотен, пронизителен писък, на глас който той така добре познаваше. </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>Не си спомняше как е преминал през двора, но пред очите му още живееше споменът за коленичилата Мария, преобърнатия казан, парата от врялата супа по хладната пръст и по свитото телце на детето, всичко това сред сюрреалистичен натюрморт от парчета телешко, картофи и моркови. От там нататък помнеше само собствените си викове и звукът на приближаващите се линейки. </em><br />
<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div>„Добро утро” – започна Другият, избутвайки с крак настрани картонената табела, от където от разкривените букви, написани със син флумастер, ставаше ясно, че: <br />
<br />
„ПОЛОВИНАТА ОТ ПРОДАЖБИТЕ ОТИВАТ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДОМ ЗА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ "КАЛИНКА" - С. ВАСИЛ ДРУМЕВ”.<br />
<br />
„Добро да е” – отговори му той. „Какво е този път?”<br />
<br />
„Нямаме забележки към теб – идеята ти с балоните не нарушава правилата, дори въпреки факта, че те прави най-успешния продавач на балони в града.”<br />
<br />
„Благодаря за покрепата” – саркастично подхвърли той. <br />
<br />
Да, „Другите” и техните правила. Но защо да се учудва – на света имаше къде по-небивали абсурди. Замисли се отново за онази студена октомврийска вечер преди, вече колко, три години, когато за първи път откри новото си умение. <br />
<br />
<em>Мария бе заспала свита, с глава на коленете му, след часове неутешимо хлипане. Изглеждаше сякаш стоновете й извират и никога няма да спрат, наред с умолителните й вопли: „Моля, моля, моля, направи така, че да спре!” </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>Помнеше и онова специфично чувство, когато на върха на безпомощността си се бе опитал да „вдъхне” в себе си мъката й, за да я спаси от нея…И БЕ УСПЯЛ! Тънки ивици черна мъгла, почти невидими в притъмнения хол, се бяха извили от очите й, просмуквайки се в гърдите му. След което бе дошла и болката: пареща, студена, лютиво-горчива, с тежест на наковалня тя се бе настанала в него, карайки го да закопнее за глътка чист въздух. Затова бе решил да излезе, макар и след полунощ, да се разходи из паркинга пред блока. Кашлицата бе започнала още по стълбите и по времето, когато двамата закачулени младежи го бяха доближили, той вече се бе изгубил, удавен в неистов пристъп. </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>„Чиче добре ли си? Да не се гътнеш ся от шубе,а?” го бе закачил единият. </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>Опитал се бе да им каже да се разкарат, когато кашлицата го бе накарала да скрие лице в дланите си, а когато ги бе разтворил, насред петната от кръв там бе открил и още нещо. </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>„К’во ти ста’а, бе чиче? А! Т’ва злато ли е ве?” </em><br />
<em><br />
</em><br />
<em>Не бе успял да им отговори. Просто беше продължил невярващо да гледа, усещайки тежестта в ръцете си и липсата на такава в гърдите си. А след това бе дошъл мракът…</em><br />
<em>Събудил се бе в болницата, където различни доктори му бяха обяснявали, как е бил намерен на улицата с кръв около него, но без видими тежки наранявания. Изписан бе на следващия ден, а два часа по-късно в дома им бе позвънил един от Другите</em>.<br />
<br />
„Знам правилата. Достатъчно пъти вече ми ги разяснявахте. ‘Що не ми ги повторите…” – късно се сети, че Другите са имунизирани срещу сарказъм. <br />
<br />
„Разбира се. Причинно-следствената емоционална реакция, която познавате като „страдание” е проява на една от основните движещи сили в многоизмерната Вселена.” - монотонно започна Другият. <br />
„Балансът на повече от едно измерения се основава на баланс между така известните ви „страдание” и „щастие”, и този баланс не може да бъде нарушаван без последици. Ти си „инертен” - един от изключително редките индивиди, способни да извличат и преобразуват "страдание". Самите две, да ги наречем „Сили”, притежават в себе си стремеж да бъдат, подобен на вашият стремеж да „живеете”, който комбиниран с твоето рядко умение ги кара веднъж напуснали един обект, да приемат материален вид, който е максимално привлекателен за следващият им потенциален гостоприемник. Причиняването на "страдание" или „щастие” е един вид своеобразен паразитизъм, в който Силите сменят гостоприемниците си, просто за да продължават да бъдат, а индивидите са тези, които изпитват ефектите от „придвижването” им в това измерение, отдавайки ги на последиците от абстракции като „съдба”.<br />
<br />
„Как не ви омръзна тая лекция, чудя се… Вече наизуст знам обясненията ви, но пак не вярвам, че е само това и няма нищо друго. Да, помня как открих какво мога и как всеки път, когато „вдишвах” мъката на някого, когото обичам, изкашлях части от дробовете си, заедно с нещо, което твърде охотно ми бе отнемано от следващия, когото срещнех. И после научавах за неизбежно сполетяващото го нещастие. Каквото и да правех изглеждаше без смисъл! Опитвах се да помогна, но просто преливах….от пусто в празно.”<br />
<br />
„Но сега не е така, нали? Изглежда, че си се научил да им предаваш формата, която ти избираш?” – беше констатация, а не въпрос, съпроводена с многозначителен поглед към танцуващите цветове над главите им. „Защо балони”?<br />
<br />
Да, наистина защо? <br />
<br />
Осенило го бе едва преди пет седмици, след което бе прекарал тридесет трескави дни обикаляйки местната болница, църквата и разбира се, службите на гробищния парк. Дни, последвани от дълги нощи, през които на светлината на лампата в хола бе издишвал струйки черна мъгла, в пъстрите обвивки с форма на мечета, зайчета и усмихнати слънца. От събраното през деня хорско страдание, към небето нощем се бяха издигали цветни усмивки, на тънки шарени връвчици. <br />
<br />
„Защото колкото и да мислите, че знаете, не сте прави. Защото има кой да ми помогне да се измъкна от този порочен кръг. Защото, балоните ми отиват при децата! <br />
<br />
Същите тези деца, в чиито свят ежедневно присъстват всякакви чудовища и баби Яги, гоблини и змейове, страшилища, скрити в гардероба и вампири под леглото, които изчезват яко дим след само едно „Няма страшно!” или „Спи спокойно, детето ми”. Децата, за които „страдание” е просто поредното необяснимо и ново нещо, с което ще се сблъскат днес, не по – важно от „хипопотам” или новооткрития вкус на джинджифил. Децата, които са способни да попият и изтрият вашето „страдание”, без особено усилие, докато дъвчат плюшения крак на любимото си мече, например. Затова балони, защото така си набирам съюзници!” <br />
<br />
<br />
"Може и да си прав” – каза му Другият, „но помни, че все пак трябва да има баланс и че всичко си има цена.” - След което стана и с отмерена стъпка се отправи между дърветата. <br />
<br />
„Да, всичко си има цена…” промълви на себе си той. В неговия случай цената се изразяваше с думите: „Остават Ви не повече от три месеца…”. <br />
<br />
Три месеца, които той знаеше, че ще запълни надувайки балони.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div>Звукът от спукан балон прониза тишината на детската стая. Мракът сякаш за миг се сгъсти и самотната нощна лампа като че ли помръкна посърнала. Малкото момче се завъртя неспокойно в леглото си и набърчи устни, когато подобна на паяжина тъмнина закри лицето му. Проплакването му на сън бе кратко и сподавено, заменено не след дълго от нова усмивка на радост. Прогонената светлина отново се завърна в стаята…Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-216617705909285732011-09-26T16:26:00.002+01:002011-11-15T11:46:51.599+00:00THE DUEL<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span><span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span> <span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://1.bp.blogspot.com/-jFNnylHVxZU/ToCXtflqkxI/AAAAAAAAACg/s9GQW7PhBH0/s1600/mondays.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><img border="0" height="392" kca="true" src="http://1.bp.blogspot.com/-jFNnylHVxZU/ToCXtflqkxI/AAAAAAAAACg/s9GQW7PhBH0/s400/mondays.jpg" width="400" /></span></a></div><span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Събуди се с първите лъчи на изгрева, които пробиха парцаливото перде през оголените зъби на строшения прозорец, за да се заиграят с олющената мазилка по тавана. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Отвори очи и без да примигва, бавно разтегна устни в усмивка. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Днес щеше да я срещне. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Имаше перлено бели зъби, безупречни както всичко останало в тялото му. Излегнал се бе, както винаги, гол в центъра на стаята и искрящо бледата му фигура очертаваше студена въпросителна сред сумрака с аромат на нафталин, мръсни дрехи и стара урина. В ляво от него, неестествено сгънат през средата на тялото, лежеше предишният обитател на жилището. Въпреки стъкления поглед, на лицето му все още се четеше смесицата от изненада и болка, завладели последните му мигове, вместо очакването блаженство. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Изправи се от протрития дюшек и с три пъргави крачки се озова пред масивния, дъбов сандък, лъснал неестествено сред голотата на празния хол. Вътре го чакаха неизменният черен костюм, бастун от абанос и сребро, и задължителните кожени ръкавици. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Облече се бавно, със същата грация, с която вършеше всичко. Движенията му носеха в себе си намека за ловкост и сила, зад които прозираше веселото отношение на някой, който без особено усилие, само с едно стисване, може да превърне черепа ти в аморфна, пурпурна маса…след което да запали цигара и да покане приятелката ти на танц.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Привършил с обличането, суетно се завъртя към счупения прозорец, където от парчетата стъкло го гледаха три одобрително стиснали устни отражения.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Наведе се над студения труп, до чиято дясна ръка се тръкаляха спринцовка и лъжица с огъната дръжка, бавно облиза вкоченените му устни и примлясна от наслада. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Усмихна се още по-широко и се запъти навън. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Да, днес щеше да я срещне – за пореден път…</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<div style="text-align: center;"><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">***</span></div><span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Сградата на "Общинска администрация" се събуждаше бавно от потокът сънени, загърнати в тъмни палта фигури, изпълващи я през единствената й, скърцаща врата. Един по един прозорците светваха на сивата фасада, в почти пълен синхрон с изгасващите неонови надписи, дръзко рекламиращи удоволствия в недрата на близкия чалга клуб и бара срещу него. Стерилна бяла светлина бавно изместваше порочните, лилаво-зелени нюанси на нощта, а шумът от сънени „Добрутро”-та се смесваше с песента на тролеите.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Скрит в сянката на олиселите кестени отсреща, той загаси цигарата си и уверено се запъти към входа. Няколко минути по-късно вече поръчваше първото си кафе, в невзрачното барче на третия етаж, точно срещу стаите с надписи „Гражданска отбрана” и „ЗКПЧ”, които от десет години служеха за склад на предприемача, облужващ кафемашината. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Отпусна се в пластмасовия стол и с наслада се приготви да почака. Знаеше, че тя никога не закъснява и че ще се появи точно в 10:30, както бе според уговорката им. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Обичаше да я изпреварва с няколко часа, за да е там, когато пристига. Обичаше да вижда смущението й, заварвайки го нахално изтегнат, с нагла усмивка и цигара между устните. Обичаше да се потапя в атмосферата и да вкусва аромата на очакването – това беше почти половината от удоволствието на всяка тяхна среща. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Този път мястото бе избрал той. И не се съмняваше в успеха си. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Тук, в тази привидно невзрачна и незначителна сграда, бе открил почти неизчерпаем източник за глада си.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">„Общинска администрация” бе неговото тайно оръжие, неговото спасение, неговото убежище. Винаги когато бе изпадал в нужда, в трескавото си търсене на поредната <em>анима амиса</em>, тази сива сграда с номер 7 бе готова да му я осигури . Удивително бе как нещо толкова тривиално и незабележимо може, насред посредствеността си, така да прелива от всяка възможна отрицателна емоция. Дори от разстояние можеше да усети неповторимия сладникаво-гнил аромат, който се образуваше от изобилието от гняв, завист, злоба и ревност, примесени с лицемерие, лъжа, мързел и неудовлетвореност. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Затова нямаше съмнения в успеха си и затова бе избрал да се срещнат именно тук. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Тя пристигна минута преди 10:30, улови погледа му и кимна учтиво по посока на масата му. Както винаги бе повече от обикновена. Нищо по облеклото или прическата й не можеше да я различи от аморфната маса сиви индивиди наоколо. Поръча си сок „Вишна” и се насочи към масата в другия край на барчето, точно срещу него, където седна и повдигна вежди очаквателно.</span><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Всичко бе готово, можеха да започват. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Измина почти час преди той да направи избора си. Не искаше да бърза, както и не искаше поредната половинчата победа - готов бе да почака.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Нюхът му и този път не сбърка. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Малко преди 11:30, предшествана от мирис на Allure и ритъм на високи точкета, се появи ТЯ – точно каквато му трябваше. Поръча късо кафе и портокалов сок и нервно запали цигара на централната маса. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Около нея въздухът пулсираше почти осезателно, а мислите й имаха канелено-лют аромат, докато изгаряха небцето му, изписвайки неспирно: „Мразя, мразя, МРАЗЯ понеделниците!!!”. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Той се усмихна и я посочи с поглед. От другия край на барчето му отговори кимване. Облогът бе приет. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Играта бе стара и правилата известни. Нямаше нужда от уточнения, обяснения или думи. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Умовете им се докоснаха, а очите им заискриха, докато заедно преминаха през повърхостната пелена на избраното съзнание, всеки един проникващ все по-дълбоко, в неспирно търсене да сглоби парчетата от собствен пъзел, с който щяха да решат съдбата й. По тялото му премина тръпка на удоволствие и въпреки усилието, той й кимна кавалерски, давайки й право да започне първа. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Винаги влага много старание и внимание в действията си...+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Безспорно+ криво се усмихна той, +царица е на скатавката. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">И е непобедима в това, да обяснява колко много работа има и колко е заета, когато единственото, което е успяла да свърши вчера са седем ксерокопия и четири мейла, при това с грешки+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Има ясна цел и знае какво иска+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Несъмнено+, съгласи се той +именно затова в петък остана извън работно време…върху бюрото на шефа+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Тя е млада и влюбена+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Да+, контрира той +в себе си!+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Винаги внимателно изслушва другите+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+…Само за да може да ги клюкари после, а ако може и да ги очерни пред някой за собствена изгода, още по-добре+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Умовете им бяха като остриета – бързи, бляскави, вплетени в неповторим танц. А той бе майстор на танца. Усещаше че печели и започна да се готви за финала и за сладостта на неизбежната развръзка. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Има здраво и красиво тяло, удобен дом и някой, който я обича+</span></em><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Неща, които отдавна не забелязва, за които никога не се е борила и приема за дадени. Суетата е основният й двигател, неспирно се оплаква от всеки и от всичко, и определя любимия си като „смотан” ВЪПРЕКИ факта, че го обича по своему…, но пак само, защото е неотменно до нея и я пази от призрака на самотата+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Всеки греши и заслужава втори шанс+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Тя пропусна своя в онази вечер, когато след две питиета се превъртя в канавката. Типично за нея, вместо да изпита благодарност, че е жива, трябваше да намери някого да обвини. Затова се накара яростно на мъжа, спрял за да й помогне, като го обвини, че я е заслепил с дългите си. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Шансът е бил даден и пропуснат.+</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<br />
<em><span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Добре тогава, слушам– кой е основният ти коз?+</span></em><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+О, ама разбира се - погледни я. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Залагам твърдо на САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, в интригуваща комбинация с доброволна, целенасочена и самоналожена липса на реализъм.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Тя има наглостта да е НЕЩАСТНА. Тук, в този момент, при всичко, което има и за което никога не е полагала усилия.+</span><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Набирайки скорост, той занарежда:</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">+Тя искрено мрази понеделниците, защото си мисли, че НЕ Е ЧЕСТНО да работи. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">В свят, където само на един от скапаните му континенти на всеки 5 секунди от глад умира дете, ТЯ е убедена, че е онеправдана, защото няма пари за силиконов бюст! </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Преди три седмици, докато майката на приятелката й умираше от рак, тя беше до нея телом, а духом съвсем искрено страдаше по обувките, които не може да си позволи. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Фактът, че не е боледувала от 11 годишна никога не е достигал съзнанието й. Замъглен е от драпане за iPhone, или лаптоп, или поредната ненужна джаджа, за производството на която стотици малки китайчета ще изкашлят парчета от дробовете си, за животоспасяващия долар на ден. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Неудовлетвореността е нейният свят. Оплакването, мрънкането и самосъжалението - нейно ежедневие. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Тя не вижда красота и радост, защото умишлено търси доказателства, че е винаги прецакана. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Самосъжалението й е отрова за радостта и обезсмисля единствения атрибут на живота.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Следователно той не й е нужен. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Тя е моя!+ </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Touche! Coup de grace! </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Устните му безмълвно оформиха: „Моя е!” по посока на масата отсреща. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Примирено сведеният поглед и кимването й потвърдиха окончателната му победа. Екстазът от нея бе почти толкова осезаем колкото гладът му. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Глад, който той с наслада щеше да утоли с току що спечелената <em>анима амиса</em>.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">В другия край на барчето тя допи „Вишната” си, остави я на масата и подпъхна под бутилката четвъртито парче хартия. В следващия момент вече я нямаше. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Той изчака около минута и тръпнещ от любопитство се запъти към масата й. Повдигна празната бутилка и обърна парчето хартия. На него с елеганетен почерк бе написан адрес, а под него думите:</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">„Трети етаж. Родилно отделение”.</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Усмивката му стана крива. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">Такива бяха правилата на играта – победеният избираше мястото на следващия сблъсък. </span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">И той още от сега знаеше, че ще загуби…</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">*header picture by BANKSY</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;">http://www.banksy.co.uk/indoors/mondays.html</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"><br />
</span><br />
<span style="font-family: Verdana, sans-serif;"></span>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-29078694694277772412011-09-22T18:10:00.000+01:002011-09-22T18:10:49.314+01:00"NIGHT SHIFT"„Брато, ако знайш само къде я ебах мойта вчера…!”<br />
<br />
<br />
Лиричното отклонение е дело на мутрата на съседната маса.<br />
Пардон, исках да кажа на „добре облечения бизнесмен” на съседната маса. Че е „бизнесмен” си личи от тройния врат, интелигентната биволска осанка и мощните оригвания , комбинирани с анцуг Diadora, джиесем на масата и задължителния ланец с дебелина на палец. Годината е 1999 и подобна гледка е ежедневие, особено в заведения като това, в което от немай къде сме седнали с Влади за по едно ранно, петъчно питие.<br />
<br />
Влади е „дъ мен” що се отнася до щури идеи и ранни питиета, което не му пречи да е един от първите в курса. Положение, постигнато благодарение на ясна преценка, брутално директен подход и ръце на гений. <br />
Още от тогава знам, че ще се превърне в гениален хирург, който ще твори чудеса с ръцете си, докато докарва до инфаркт пациентите с небръснатата си мутра и хеви-метъл атрубутите си. Но до този момент има време, което с Влади усърдно запълваме с head banging на поредния албум на Cannibal corpse или със задушевни разговори за Живота, Вселената и всичко останало. Моменти от този тип са особено ценни за мен, защото за петте години в Академията кръгът ми от приятели се е свил до неприлично малко число, отчасти заради многото четене и стажуване по нощите, но и отчасти заради собствената ми темерудска убеденост, че на повечето ми познати чавка им е изпила мозъка.<br />
За радост, Влади е като остров на надеждата, където колкото и да съм мрачен мога да отскоча за час-два, прекарани в блажено отпиване на поредната доза Black bush и лаконичен, но качествен разговор. Такъв момент е и този сега и затова ми е особено вкиснато, когато разни коментари като горния са на път да му разкатаят фамилията. Смятам да го игнорирам тотално, когато следващата реплика ме хвърля в оркестъра:<br />
<br />
<br />
„От мен да знайш - не си живял , ако не си се ебал в морга!”<br />
<br />
<br />
Ай сиктир бе, драги зрители! Виждам, че и Влади е повдигнал невярващо вежди, но преди да можем дори да заформим реакция следват подробностите:<br />
<br />
<br />
„Оная путка дет’ ми праи свирка в „Червило” помниш ли я? Е, те тая ме светна, че т’ва било ся мода ня'ква - ексклузивна. Викам й: „Ти си луда, ма, да тееба в курвата откачена”, а тя: „Що бе муци приказваш без да си пробвал?” и ми дава името и телефона на някъв Цеко, дет’ бил там нощен пазач в моргата. „За двайсе лева или две бутилки водка” вика „та пуща вътре да си прайш к’вот’ си искаш.”<br />
<br />
Вече откровено мигам на парцали, но нямам време да се осеферя, защото като цунами ме заливат още разнообразни факти, поднесени на висок глас:<br />
<br />
„Мойта пък кат’ чу и още на момента се подмокри. „Ади” вика ми „още днес да ходим”. Къде ща вόда, ма – хои са èби. „Ми точно де,” мрънка тя „ади да ходим. Ади бе муци, толкова ми е скучно. Два дни не съм минавала по Витошка…мрън -мрън”. И ей нá, вчера в десет и пол’вина скочихме в Мерджана и áре при далдисалите. <br />
Ма то голяма мизерия там бе, брато! Оня Цеко е некъф мангал дет’мирише на джибри и посрано, студ кат’ в хладилник, некви гадости по пода, и посред мизерията два трупа –ей така директно на масите, само с по един чаршав връз тех и брезентови качулки на главите!”<br />
<br />
<br />
Идеално го описа Цеко. Пропусна само да отбележи фъфленето и липсващите предни зъби, избити при една пиянска разпра, където опонентът му чистосърдечно го халосал със стол, докато бай ти Цеко наддигал свитата от него бутилка. <br />
И за мизерията, питекантропът също е прав. Много добре ни е известна ситуацията в споменатата институция – едно от бачкането като санитари по нощите и второ от факта, че току сме почнали стажа по Съдебна.<br />
Декорът там може да вземе акъла на всеки себеуважаващ се режисьор на трилъри – олющени стени, скърцащи врати, боядисвани по времето на Добри Джуров, една работеща на всеки пет лампи и всепоглъщащото присъствие на формалина, което почти успява да прикрие миризмата на разлагаща се плът. Ама само почти.<br />
В главната зала има шест мраморни маси, върху които се извършва основната дейност и е вярно, че нерядко нощем, две или три от тях са заети от новопристигнали „пациенти”, очакващи сутришната смяна, преди да се отправят по канален ред. <br />
И това за чаршафите и качулките е вярно, стига да не става дума за някой нещастен бездомник, предал Богу дух на улицата от студ , който обикновено остава до сутринта в собствените си опикани дрехи. <br />
Абе, трилър ви казвам, по учебник. Класика.<br />
<br />
<br />
„Та влизаме и не ‘нам ко ми стана, от мизерията първом малко са замислих, ама на мойта вече й бяха омекнали краката и заскимтя, от шубе ли от к’во ли, а аз кат’ й го отпрах един хуй, брато, такъв не съм го надървял от га я ебах в кенефа, след кат’ бяхме размазали на Кюфтето мутрата. Директно отзад я подфанах, нацепих й го и барем пет минути я клатих! Скъсáх я ти казвам! Ебал съм ги и трупове и ‘сичко, от де да знам, че така дървят!”<br />
<br />
Евалата пич! Мъжкар та дрънка!Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Да е някой друг, па да го изкараме навън и подробно да му обясним, на четири очи и една кирка, за нещата от живота, пък после да го пратим на зъболекар генерално префасониран. Ама с тоя самосвал не става. <br />
Има вид на такъв, дето без затруднение с една ръка ще ни мачка физиономиите вкупом и на двамата, а с другата ш’си бърка в носа, преди да реши дали да не ни гръмне за по-сигурно. Борчески години – джунгла е!<br />
И за’тва само стискам зъби и тръгвам да отпивам, когато с ужас виждам отсреща огъня в очите на Влади. Ей ся го загазихме! <br />
Видя ли такова нещо знам, че няма разубеждаване. Решил е да предаде важен урок за превратностите на живота на питекантропа до нас – въпросът е само какъв и кога.<br />
И така, точно си мисля как след двайсет минути ще си събираме зъбите от тротоара и ни се сервира гранд финала:<br />
<br />
„Не вярваш? От мен да го знайш, батка – смърт и кръв най-надървят, сичко друго е бошлаф работа. И зат’ва ся само чакам другата нощна на Цеко.<br />
А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?”<br />
<br />
Честито! Имаме победител! Решението е повече от очевадно и както виждам от разбиращия поглед на Влади – единодушно. Отново сме на една вълна и нямаме нужда от много думи:<br />
<br />
„А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?” – намига ми той – „Чаршафите от мен, а ти вземи качулките. Ае, наздраве!”Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-15610196220946227342011-09-02T17:17:00.001+01:002012-01-27T22:34:00.999+00:00"FRIENDS WITH BENEFITS"Аз съм влюбен. <br />
<br />
<br />
Може би още не съм го осъзнал напълно, но скоро ще мога да се обърна назад и да го видя кристално ясно. <br />
<br />
После, когато главата ми ще е изпразнена от захарния памук, заемащ мястото между ушите ми - там, където при нормалните не-влюбени хора се намира мозъкът.<br />
<br />
После, когато все по-очевидно порастналият ми пенис се е кротнал и не пулсира от желание тя да го поздрави отново с устните, които е напуснал преди едва десет минути. <br />
<br />
Но ми е простено – на 16 съм. <br />
А на тази възраст не е кой знае какъв подвиг да загубиш звук и картина. Логиката, разумът и ред други, в момента абстрактни, понятия са слаб противник за хормоналните крошета на пубертета. <br />
<br />
Сега не усещам нито студа на нощния бриз, нито острите ръбове на скалите, нито пясъка, който на сутринта ще е прежулил слабините ми до цвят „омар фра диабло” . За мен плажът е секс, вълните са секс, миризмата на скапаните, гнили водорасли е секс (което е достатъчно показателно за това колко съм наясно какво всъщност е сексът) и нищо не може разбие заблудата, че съм „ебаси пича” и че светът е мой. И тя също. <br />
<br />
„Ти нали не си мислиш нищо сериозно?” – измърква тя.<br />
<br />
„А-а не” – изчатквам скорострелно аз, защото съм зает да олигавя лявото й ухо. <br />
Правя го с илюзорната самоувереност, че изпълнението ми е възможно най-висшо еротичната „хватка” на света, която задължително, по рефлекс, ще накара коленете й автоматично да се раздалечат, а тялото й да се разтресе от стенания и пориви да налапа трескаво онзи, гореспоменатия. <br />
<br />
„Добре, защото това нищо не променя между нас – ние сме си просто приятели. Само че имаме по- широк кръг взаимоотношения”.<br />
<br />
Тогава за сефте я чух тая фраза – „приятели с по-широк кръг взаимоотношения”, но си признавам, че не ми направи особено впечатление. А трябваше.<br />
<br />
Щеше значително да облекчи драматизма на момента, когато четири дни по-късно, в разгара на един наистина див купон, реших да освободя напрежението, генерирано от двата литра бира. <br />
Именно там, отваряйки вратата на тоалетната, имах „близка среща от трети вид” с косматия гръб на един мой много любим авер и очаквателния поглед тип „Spice Platinum” на широко скроената ми „приятелка”, чието красноречие бе затруднено от пълната й уста. <br />
<br />
Е, те тогава ми просветна. <br />
<br />
Признавам си, че ювенилното ми, ненакърнено его, подсилено от новооткритите сексуални преживявания, бе придобило напора на зубър в размножителния период и въобще не бях изпитал и минутка съмнение. <br />
Смятах че приказките онази вечер се дължат на синдрома „те, жените, само така си говорят”, и че вродените ми магически умения в секса непременно вече са пречупили мнението й, захвърляйки я влюбена, стенеща и безпомощна във водовъртежа на неповторимата ни любов. С две думи – няма начин!<br />
<br />
Е, да, но понеже, защото, разбираш ли…, пък и на тази възраст, накратко нещата бяха:<br />
<br />
Тя: „Ами аз нали ти казах”<br />
<br />
Аз :„Хън-мън”<br />
<br />
Тя: „И какво правим сега – приятели ли сме?”<br />
<br />
Аз: „Хън –мън, да – разбира се” <br />
<br />
(да се чете: „не че имам избор, ама пусто като съм влюбен. И освен това ЩЕ СЕ БОРЯ ЗА ТЕБ! И ще те убедя, че сме повече от това!” – колко ли заблудени тийнейджърски скалпа са паднали в тази борба?)<br />
<br />
И ей ти нá - една година любовна мъка, взиране в дъжда по прозореца и слушане на „a-ha” . <br />
<br />
‘Щото, нали, „приятели” сме, ръйш ли. <br />
И не върви да вземеш да теглиш една сочна на „приятел”. <br />
Ако бяхме „гаджета” – ясно. Покрещите си малко, обясните се, че видиш ли: „не си ти виновен, в мен е всичко, но просто няма смисъл” (което е по-тъпо клише и от „ти просто не ме разбираш/познаваш достатъчно”) и после аре! - по живо-по здраво. А след седмица вече се натискате с друг по пейките в парка. <br />
<br />
Но не – „приятел” не може така да го изоставиш! Тц! <br />
<br />
Още повече когато ти се обажда редовно, кани те да излизате заедно и ОСОБЕНО ако от време на време ти бърка в гащите. <br />
<br />
Да, не става. <br />
<br />
И дори да ти говори постоянно за любовните си терзания, разредени от епизодични събуждания в „рандъм”чужди легла, използвани да притъпят емоцията на първите, никак не е учтиво да го сиктирдосаш. <br />
А ние, разбира се, не искаме да сме неучтиви, нали? <br />
<br />
Та, зат’ва – „a-ha”. <br />
<br />
И тайни стихове…<br />
<br />
И четене на Кама-Сутра на фенерче под одеалото (последното за да съм подготвен за времето, когато от „приятелско рамо” ще се трансформирам в „Принца на бял кон” и ще трябва умело да размахвам „меча”). <br />
<br />
Сапунката продължи докато не пристигна една по-осеферена мацка, която ме шляпна зад врата, гепи ме за „меча” и ми показа, че морето е пълно с риба. <br />
И то без да използва гадния трик, че сме „приятели”.<br />
<br />
От тогава съм бил поне още пет пъти в подобна ситуация и (признавам си) няколко пъти - от другата страна. Достатъчно, за да си изградя стабилно мнение по въпроса за този тип „приятелство”.<br />
<br />
Мога отговорно да заявя, че то определено не е възрастово-свързано и никой не е застрахован от подхлъзване по безкрайно примамливия му наклон. <br />
<br />
И каквото и да ви говорят - за мен поне единия е ВИНАГИ „в киреча”. <br />
<br />
Не упреквам хората, които упорито се опитват да ме убеждават, че бъркам. Аз очевидно съм завършен циник и смятам, че за именно този тип взаимоотношения стопроцентово важи крилатата фраза на Стоян Мастиката от "Изгрев": <br />
<br />
„В живота, моето момче, във всяка ситуация има преебан. Единственото, което можеш да сториш е хубаво да си отваряш очите и с ръка на задника да се надяваш да не си ти”.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-57708986289406857572011-08-02T11:15:00.001+01:002011-08-02T13:36:39.941+01:00"FORCAS"Аз съм паднал ангел. <br />
Аз почти съм човек. <br />
<br />
Повтарям си го тридесет и два пъти докато предъвквам хляб и лютеница. <br />
"Закуска" – научих я в петък. <br />
Ден след като научих „Майкатишейба!” и два преди да разбера какво е „настинка”. <br />
Имам много да уча, но не бързам за никъде - „на час по лъжичка”(научих го в понеделник).<br />
И ще стана човек – непременно!<br />
<br />
Мрачно е, навън вали, а ореолът ми мъждука в хола, на закачалката. <br />
Спестявам от електричество и парно, за да си купя дънки „Tommy Hilfiger”. <br />
Студено ми е, но ще съм „пич”. А щом съм „пич”, щяло да има „мацки” и „духане”. <br />
Ушите са ми поизмръзнали, та се замислям за второто, но пък винаги съм харесвал котките и смятам, че си залужава жертвата. <br />
<br />
Натъжих се, когато научих за "Войната по пътищата". А уж бях избрал място без войни. <br />
Плаках пред блока, докато не дойде Кривия. <br />
Каза ми да не „цивря” ами като мъже да пийнем по едно. После нямало да ми пука толкова. <br />
Пийнахме. И вече не ми пукаше толкова. <br />
А той отпраши с „жипа”.<br />
<br />
Онзи ден си купих за 50 лв. „една голяма елка” от гладно, мургаво момченце пред блока. <br />
На капака й имаше ябълка. <br />
Зарадвах й се – обичам ябълки и обичам да радвам децата. <br />
Предложих му хляб. То ме наплю, изхвърли го и избяга. <br />
Не разбирам децата.<br />
<br />
Това беше във вторник. <br />
А днес режа луканка с Меча на чистата логика, докато си проверявам Фейсбука. <br />
<br />
Интернет е магия, която поучавам от съседното кафене, но само ако съм клекнал на терасата.<br />
Преди си мислех, че е трудно да откриеш приятел. <br />
Сега се радвам – имам вече тридесет и осем в профила си. <br />
Двама искат да се видим, а един – да му помогна да се обеси. <br />
<br />
Току що постнах: „ С меч е трудно да нарежеш хляб” - и петима вече харесват това.<br />
Има и двуеточие със скоба. <br />
Пунктуация! Поредното нещо, което имам да науча.<br />
<br />
Магията на интернет е моят „катализатор” (от вчера през нощта). <br />
Благодарение на нея научавам в пъти повече. <br />
Вече знам какво са „комунист”, „здравна каса” и Лили Иванова. <br />
Какво е "браточка", "копи-пейст" и индийско орехче. <br />
Мога да правя задно салто, кунилингус и сърми с лозов лист, и най-важното - научих какво е „любов”. <br />
<br />
А мислех, че да стана човек ще са ми нужни столетия. <br />
Оказах се в грешка.<br />
<br />
Всъщност е толкова лесно: вестниците ми казват какво е истина, телевизията – какво да мисля, а Интернет - какво да чувствам.<br />
<br />
Не се съмнявам, че скоро ще успея! <br />
<br />
Аз съм паднал ангел.<br />
Аз почти съм човек. <br />
И утре ще се науча да лъжа...Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-58955060601524168092011-07-26T13:12:00.000+01:002011-07-26T13:12:32.356+01:00"ESTORIL"Пред погледа ми са дългите, бронзови бедра на Джиада, която попива последните лъчи на топлото юлско слънце и с някаква нейна си магия превръща бисерите от морска вода по загорялата си кожа в бели, солени белези от целувката на океана. Отдясно на нея Елеонора дяволито ми се усмихва, докато небрежно се е подпряла на лакти. <br />
<br />
<br />
Джиада се обръща през рамо и ми намига, защото е усетила, че погледът ми твърде дълго се е заседял върху извивките й. Харесва й, нищо че размахва заканително пръст. Аз й се оплезвам, след което подскачам с вик, защото Елеонора е успяла да се промъкне зад мен и да излее две шепи с леденостудена вода върху голия ми гръб. След секунда вече спринтирам след нея по пясъка и след като я настигам се мятаме заедно в хладната прегръдка на развълнувания Атлантик. Смях и морска пяна коронясват лицето й, когато грациозно изплува изпод вълните. <br />
<br />
Елеонора притежава грациозността на газела, придобита от дългите години спорт и е всепризната красавица – факт, който тя много добре осъзнава. Тя е напориста, енергична и почти нагло сексапилна, с цялата арогантност присъща на лудите й 22 години. Тя е световна шампионка по усмивки и фино връткане на дупе, инструктор по кокетничене и грациозен флирт, академик по горещи надежди и разбити сърца. Тя е мечтата на всеки мъж на плажа и е - уви!- безумно влюбена в мен. <br />
<br />
Джиада, от друга страна, е майстор на спорта на многозначителните погледи. Макар красотата й да не притежава всепомитащия напор, като тази на най-добрата й приятелка, ефектът й върху мъжете е не по-малко драматичен. Ако срещата с едната наподобява сблъсък с парен чук за либидото ти, то другата по-скоро е бавния огън на вечерната чаша порто, който се разлива постепенно в гърдите ти, примесен с фините нишки на послевкусовете и леката горчивина на тъгата. И така неусетно, две чаши по-късно, си вече безметежно влюбен. <br />
<br />
Джиада е херцогиня на танците и министър председател на United Kingdom of Partytime. Тя е цунамито на диското и урагана на салсата, който обича подмолно да плъзва ръце изотзад около кръста ми и да ме награждава с пареща целувка по врата, насред феерията от звук и светлина. Тя е миражът, който рисува пируети по кея, докато яхтите с копнеж протягат ръце - мачти към нея, а хиляди риби се целуват в унес сред топлите води на залива по пълнолуние. <br />
<br />
Двете са огънят на моето лято, ароматът на море в спомените ми и истинският смисъл на Живота. Те са моите италиански принцеси, моите колектори на завист, моите унищожители на сладолед, с които благосклонно ме е наградил Духът на лятото. <br />
<br />
А аз съм Богът на вълните и морската сол, на нощното къпане и вечерите на пясъка, на лудите танци и лятната любов. Аз съм пакостлив, мургав и непокорен, окъпан съм в радост и удавен в скръбта от раздялата, и с пълни шепи поглъщам вкуса на умиращия юли, докато тримата за последно изпращаме залеза...Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-10340618980701711892011-07-21T12:20:00.002+01:002011-07-21T13:06:52.674+01:00"LOVE IS..."…„Любовта е на върха на чепа ми” – крещеше Ерос – „Чепът ми е целият любов. Искаш ли още малко? Или още предпочиташ онзи охлюв Нарцис? А? Искаш ли? ”– попита той изцъклените очи на бездиханната Рати, докато продължаваше да стиска шията й. <br />
<br />
<br />
„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.<br />
<br />
Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло. <br />
<br />
„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.<br />
<br />
До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”<br />
<br />
Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад. <br />
<br />
В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.<br />
<br />
„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.<br />
<br />
„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.<br />
<br />
„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.<br />
<br />
„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...<br />
<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div><br />
Щеше да умре – знаеше го. <br />
<br />
Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.<br />
<br />
Не беше като останалите им оргии. <br />
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!<br />
<br />
Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.<br />
<br />
Но после…<br />
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници. <br />
<br />
И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.<br />
Малоумници! <br />
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха. <br />
<br />
Но не! <br />
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта. <br />
<br />
Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже. <br />
<br />
Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…<br />
<br />
„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…” <br />
<br />
Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.<br />
<br />
„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...” <br />
<br />
„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.<br />
<br />
„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”<br />
<br />
„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия. <br />
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …” <br />
<br />
Шамарът на Непознатия го прати на пода.<br />
<br />
„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”. <br />
<br />
Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода. <br />
<br />
Непознатият се обърна и продължи:<br />
<br />
"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например. <br />
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла. <br />
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”<br />
<br />
„Безумие!” – чу се отстрани.<br />
<br />
„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”<br />
<br />
„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”<br />
<br />
С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.<br />
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен. <br />
<br />
Минути по-късно купонът наистина започна…<br />
<br />
<div style="text-align: center;">***</div>Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-64917570173197728772011-07-19T14:24:00.000+01:002011-07-19T14:24:26.409+01:00"MY PERFECT BITCH"Ти беше „перфектната кучка”. <br />
<br />
<br />
От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”. <br />
A аз обожавах това.<br />
<br />
Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата. <br />
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него. <br />
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.<br />
<br />
Твоето. <br />
<br />
Да, виновен съм, признавам.<br />
Защото не исках да съм един от многото ти... <br />
<br />
От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера. <br />
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им. <br />
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно. <br />
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар. <br />
<br />
Не исках да съм един от тях.<br />
<br />
Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.<br />
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”. <br />
<br />
Не успях.<br />
<br />
Виновен съм, защото можех да те спра. <br />
<br />
Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна. <br />
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там. <br />
Не го направих. <br />
<br />
Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…<br />
<br />
Виновен съм, защото обичам. <br />
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам. <br />
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах <br />
<br />
и <br />
<br />
защото обичам…, но не само теб.<br />
<br />
Ти беше моята „перфектна кучка”, <br />
а аз - аз съм вече история.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-62055810244004345872011-07-07T15:51:00.001+01:002011-07-07T15:52:48.008+01:00THE MODERN GENTLEMANСебастиян е перфектният джентълмен. <br />
<br />
Той е тих и ненатрапчив. <br />
Себастиян не иска да е център на внимание. <br />
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.<br />
<br />
Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти. <br />
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден. <br />
С теб е и винаги, когато си тъжна.<br />
<div style="text-align: justify;"><br />
</div>Лесно е да си с него навсякъде:<br />
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти. <br />
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.<br />
<br />
Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш. <br />
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си. <br />
<br />
Всеки път.<br />
<br />
И не, Себастиян – това не съм аз. <br />
Себастиян е обектът на моята завист. <br />
<br />
Себастиян е лилав…и има батерии.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-56083710538408825272011-07-06T15:47:00.000+01:002011-07-06T15:47:57.688+01:00„АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ”<div style="text-align: right;"><em>Аз съм българче свободно,</em></div><div style="text-align: right;"><em></em></div><div style="text-align: right;"><em>в край свободен аз живея,</em></div><div style="text-align: right;"><em>всичко българско и родно</em></div><div style="text-align: right;"><em>любя, тача и милея.</em></div><br />
<br />
<br />
<br />
Йонко от миналата седмица е Джонатан. <br />
<br />
Изпраскал си го е даже на стената на Фейсбук и го показва на раята наоколо, от екрана на новия си ай-фон 4. <br />
<br />
Джонатан Майлс. <br />
<br />
„Йонко Милков го нема вече, немааа…А’е наздраве! Ебал съм й майката на българщината, вече съм европеец, баце!Търъ-дъръ-тъъъ…” - всичкото това украсено с две мощни изсвирвания за драматизъм и подчертаване на ефекта.<br />
”Дай тука бутилката, ма Ленче, а’е че тря’а се напрайм както си тря’а. Аре, пък след някой друг месец и ти си Хелън и вече ш’са опрайм!”. <br />
<br />
Така си е – можеш да изкараш българина от държавата, но европейското от него – нивгаш! Космополитен е той и мултипотентен - експериментална кръстоска на Наполеон, Казанова и Сашка Васева. Бой, секс и сръбска музика! При това не винаги в този порядък…<br />
<br />
И наш Джонатан е „европеец”! <br />
<br />
Той „се е оправил” и „е много добре, даже, там в Англия ”, нищо че живее от девет години с Ленчето в една стая и то в къща, обитавана от още осем други „европейци”. <br />
<br />
Той е „бял човек” и псува от сърце на майка всичките си съседи от арабски, африкански, близко- или далекоизточен произход, които са „ кухи печки; мазни чалмари и жълтури” и „не мо’ат си намерят задника с две ръце, баце”, за разлика от вродения финес и майсторлък, струящ от него.<br />
<br />
Той често обявява как „изкарва по два бона в паунди” и „найш к’ви маркови дрехи нося, само Диадора, баце”, за да всява завист във всичките му „заспали авери там в БГ –то”, без да има и грам неудобство от факта, че и най-официалният му костюм е анцуг. <br />
<br />
Той е „европеец”, макар че за него Хага е: „еба ли го и смотания град” и че не различва Европейска комисия от Евровизия, която гледа през вездесъщия Булсатком с неспирния му, денонощен ритъм на ПЛАНЕТА и ФОЛК ТВ („…а чинията, баце, сателитката, я домъкнáх на главата си в самолета и ако знайш как се пулеха само тия малоумници на границата…”).<br />
<br />
Джонатан е „европеец”, защото не сяда на софрата без бутилка 1,5 л. „ДЕВИН”, пълна с „на дъртия скоросмъртницата”. Плющят му ушите да нагъва печено пиле с изтекъл срок на годност от контейнерите за бракувана стока („че к’во му е? И е без пари…”), докато обяснява как не вкусва индийско или тайландско меню, защото „мани ги бе, тия мангали кой ги знае какви лайна слагат в манджата…остаи…”<br />
<br />
Джонатан е „европеец”, защото най-обича подред да псува ту родината си („Нищо не искам от тая тъпа държава, да си ебе майката…”), ту представителите й, когато му се прииска да завлече висшочайшият си задник обратно, за да се „размаже в ма’алата” („К’ви са тия ве? Аз им плащам заплатите ве, ебаси и тъпото посолство…За мен работят. И ся ш’ма карат да ходя в работно време за некви документи… К’во кат’ ми е изтекъл паспорта, да не съм убиец?”).<br />
<br />
Джонатан е „европеец”, който е „с перфектен английски” („За к’во ти е да го учиш, ве баце? èла тука и за две семици ща опраим…”), нищо че упорито се подписва като Jonatan Mails. <br />
<br />
Джонатан е „европеец”, особено когато твърди, че „България нищо не ми е дала”, въпреки че дори той е „избутал скапан техникум” и е живял от малък в „общинско жилище с двайсе лева наем”, а сега дъщеря му е „на градина там, при наще. Няма да им плащам тука я…”.<br />
<br />
Да, Джонатан е несъмнено „европеец”, но живее само за две неща:<br />
<br />
1. Да се прибере веднъж годишно в „тъпата България”, с „пачки в джоба”, за да „им покажа на задръстеняците, колко са смотани” и да обиколи чалгатеките, където „кат’ ма видат с ланеца и Диадората, сами ми скачат на ‘уя”.<br />
<br />
и<br />
<br />
2. Да се върне обратно в „Европата”, да си пусне „ПЛАНЕТАТА”, да изкара пластмасовите бутилки от куфарите, да „напраи главата” и да запсува с другарите си „европейци” държавата, където „никога повече няма да се върне”.<br />
<br />
<br />
А на мен ми остава само да се радвам, че Джонатан Майлс е „европеец” и да се надявам никога повече да не му хрумне да се нарече „българин”.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-5665282356610485902011-07-05T14:52:00.001+01:002011-07-05T14:53:46.145+01:00"TWO SUNS IN THE SUNSET"„Много съм добър на киселото зеле. Честно! Аз съм направо един Паганини на кацата.” <br />
<br />
<br />
Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен. <br />
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял. <br />
<br />
Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!<br />
<br />
Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен! <br />
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле. <br />
<br />
Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?! <br />
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.<br />
<br />
И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”! <br />
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…<br />
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…<br />
<br />
Е, не е ли лудост? <br />
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза. <br />
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!<br />
<br />
Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори: <br />
<br />
„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.<br />
<br />
„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”<br />
<br />
„Само ти ме правиш истински…”<br />
<br />
Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня. <br />
Лепкава, розова, отровна мараня. <br />
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им. <br />
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях. <br />
<br />
<br />
Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”. <br />
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.<br />
<br />
Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле. <br />
<br />
Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад. <br />
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб. <br />
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш. <br />
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш. <br />
<br />
Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите. <br />
<br />
Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.<br />
<br />
Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи. <br />
<br />
<br />
Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...<br />
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5261968297533733698.post-46834128116080209682011-06-23T18:08:00.006+01:002011-06-27T09:58:03.391+01:00"TAKE THIS CUP AWAY FROM ME…”<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>"Take this cup away from me </em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>For I don't want to taste its poison</em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>Feel it burn me,</em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>I have changed </em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>I'm not as sure</em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>As when we started…"</em></span><br />
<br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em><strong>Gethesmane</strong></em></span><br />
<span style="font-family: Times, "Times New Roman", serif;"><em>(Jesus Christ Superstar)</em></span><br />
<br />
<br />
<br />
Подари й чаша на третата среща. Тогава й се струваше сякаш са заедно от години, а бяха изминали едва три седмици. <br />
<br />
Подари й чаша за кафе – силует от фин порцелан, сгушен в легло от кадифе и махагон. Единствена. Уникат. Като нея самата, беше й казал. <br />
С малко думи, нетипично за обикновеното му състояние, бе уцелил точно в десятката. <br />
<br />
Чашите й бяха нейните спомени. Тези, които тя ревностно пазеше, понякога умишлено натикани в ъглите, из шкафовете на подсъзнанието си. <br />
Имаше всякакви – за вино, за кафе, за бира, пластмасови, стъклени или порцеланови. Имаше даже и няколко метални халби, заключили под капаците си магията на любимата й Златна Прага, които съжителстваха с чаши за <em>сфинаки</em>, носещи спомена за анасон и кожа с вкус на сол. <br />
<br />
Ежедневно хващаше някоя, произволно попаднала пред погледа й дръжка и докато отпиваше, заедно с вкуса на питието, в нея се събуждаха спомени – ту за билков чай, въглени и шепота на Родопите, ту за огнено вино, жаден поглед и вкуса на нечии устни.<br />
А сега беше намерила Неговата. <br />
<br />
Скрита зад двата реда чаши за вода, далеч зад любимите й чаени, тя стоеше сама и й намигаше със закривената си дръжка. <br />
<br />
По дяволите, надяваше се да я е изхвърлила отдавна! <br />
Помнеше как разби кутията й в пода на осиротялата си спалня и как разкъса кадифето вътре с нокти, преди да спусне завесите, да се просне в леглото си и да изплаче светлосини бисери върху възглавниците. <br />
<br />
Но това беше ТОГАВА, след като Той си бе тръгнал. <br />
А сега…сега държеше в ръце тъмносин порцелан и спомените й пристигаха неканени: <br />
<br />
Как вцепенено гледаше танца на дългите му пръсти, докато той разпалено описваше с жестове някаква безсмислено тривиална история, на която всички наоколо се смееха, а през сладката премала на тръпката между бедрата си тя можеше да мисли единствено: „…тези пръсти, тези ловки пръсти са били в МЕН!”<br />
<br />
Как докато бяха полу-скрити на задната седалка на някой автобус обичаше да захапва долната му устна до болка, а след това да целува появилите се от очите му сълзи, за да го дразни и защото обичаше солените му мигли.<br />
<br />
Как светът около тях изчезна, там насред онзи супермаркет, когато стояха замръзнали един срещу друг, напук на всички наоколо и само с поглед той й каза всичко, което имаше нужда да знае. <br />
<br />
Как я бе наранил... как му бе простила. <br />
Как го нарани и тя...как й се бе усмихнал, преди да я целуне след това. <br />
Как му бе казала да си отиде...<br />
Как си бе тръгнал…и още, и още...<br />
<br />
Погледна чашата в ръцете си и нейното накривено, предизвикателно намигване. Сякаш я питаше дали има сили, дали може, дали иска да си спомнят заедно.<br />
<br />
Усмихна се. Отдавна бе жена, различна макар и същата. <br />
Изключи телефона, спусна завесите и отиде да си направи кафе. Убийствено горчиво. <br />
За да си спомни за Него…Beijaflorhttp://www.blogger.com/profile/11939511996160306782noreply@blogger.com2