Пред погледа ми са дългите, бронзови бедра на Джиада, която попива последните лъчи на топлото юлско слънце и с някаква нейна си магия превръща бисерите от морска вода по загорялата си кожа в бели, солени белези от целувката на океана. Отдясно на нея Елеонора дяволито ми се усмихва, докато небрежно се е подпряла на лакти.
Джиада се обръща през рамо и ми намига, защото е усетила, че погледът ми твърде дълго се е заседял върху извивките й. Харесва й, нищо че размахва заканително пръст. Аз й се оплезвам, след което подскачам с вик, защото Елеонора е успяла да се промъкне зад мен и да излее две шепи с леденостудена вода върху голия ми гръб. След секунда вече спринтирам след нея по пясъка и след като я настигам се мятаме заедно в хладната прегръдка на развълнувания Атлантик. Смях и морска пяна коронясват лицето й, когато грациозно изплува изпод вълните.
Елеонора притежава грациозността на газела, придобита от дългите години спорт и е всепризната красавица – факт, който тя много добре осъзнава. Тя е напориста, енергична и почти нагло сексапилна, с цялата арогантност присъща на лудите й 22 години. Тя е световна шампионка по усмивки и фино връткане на дупе, инструктор по кокетничене и грациозен флирт, академик по горещи надежди и разбити сърца. Тя е мечтата на всеки мъж на плажа и е - уви!- безумно влюбена в мен.
Джиада, от друга страна, е майстор на спорта на многозначителните погледи. Макар красотата й да не притежава всепомитащия напор, като тази на най-добрата й приятелка, ефектът й върху мъжете е не по-малко драматичен. Ако срещата с едната наподобява сблъсък с парен чук за либидото ти, то другата по-скоро е бавния огън на вечерната чаша порто, който се разлива постепенно в гърдите ти, примесен с фините нишки на послевкусовете и леката горчивина на тъгата. И така неусетно, две чаши по-късно, си вече безметежно влюбен.
Джиада е херцогиня на танците и министър председател на United Kingdom of Partytime. Тя е цунамито на диското и урагана на салсата, който обича подмолно да плъзва ръце изотзад около кръста ми и да ме награждава с пареща целувка по врата, насред феерията от звук и светлина. Тя е миражът, който рисува пируети по кея, докато яхтите с копнеж протягат ръце - мачти към нея, а хиляди риби се целуват в унес сред топлите води на залива по пълнолуние.
Двете са огънят на моето лято, ароматът на море в спомените ми и истинският смисъл на Живота. Те са моите италиански принцеси, моите колектори на завист, моите унищожители на сладолед, с които благосклонно ме е наградил Духът на лятото.
А аз съм Богът на вълните и морската сол, на нощното къпане и вечерите на пясъка, на лудите танци и лятната любов. Аз съм пакостлив, мургав и непокорен, окъпан съм в радост и удавен в скръбта от раздялата, и с пълни шепи поглъщам вкуса на умиращия юли, докато тримата за последно изпращаме залеза...
вторник, 26 юли 2011 г.
четвъртък, 21 юли 2011 г.
"LOVE IS..."
…„Любовта е на върха на чепа ми” – крещеше Ерос – „Чепът ми е целият любов. Искаш ли още малко? Или още предпочиташ онзи охлюв Нарцис? А? Искаш ли? ”– попита той изцъклените очи на бездиханната Рати, докато продължаваше да стиска шията й.
„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.
Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло.
„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.
До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”
Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад.
В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.
„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.
„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.
„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.
„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...
Щеше да умре – знаеше го.
Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.
Не беше като останалите им оргии.
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!
Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.
Но после…
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници.
И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.
Малоумници!
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха.
Но не!
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта.
Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже.
Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…
„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…”
Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.
„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...”
„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.
„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”
„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия.
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …”
Шамарът на Непознатия го прати на пода.
„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”.
Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода.
Непознатият се обърна и продължи:
"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например.
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла.
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”
„Безумие!” – чу се отстрани.
„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”
„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”
С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен.
Минути по-късно купонът наистина започна…
„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.
Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло.
„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.
До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”
Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад.
В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.
„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.
„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.
„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.
„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...
***
Щеше да умре – знаеше го.
Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.
Не беше като останалите им оргии.
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!
Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.
Но после…
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници.
И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.
Малоумници!
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха.
Но не!
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта.
Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже.
Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…
„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…”
Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.
„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...”
„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.
„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”
„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия.
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …”
Шамарът на Непознатия го прати на пода.
„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”.
Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода.
Непознатият се обърна и продължи:
"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например.
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла.
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”
„Безумие!” – чу се отстрани.
„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”
„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”
С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен.
Минути по-късно купонът наистина започна…
***
вторник, 19 юли 2011 г.
"MY PERFECT BITCH"
Ти беше „перфектната кучка”.
От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.
Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.
Твоето.
Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...
От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.
Не исках да съм един от тях.
Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.
Не успях.
Виновен съм, защото можех да те спра.
Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.
Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…
Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах
и
защото обичам…, но не само теб.
Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.
От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.
Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.
Твоето.
Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...
От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.
Не исках да съм един от тях.
Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.
Не успях.
Виновен съм, защото можех да те спра.
Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.
Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…
Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах
и
защото обичам…, но не само теб.
Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.
четвъртък, 7 юли 2011 г.
THE MODERN GENTLEMAN
Себастиян е перфектният джентълмен.
Той е тих и ненатрапчив.
Себастиян не иска да е център на внимание.
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.
Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти.
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден.
С теб е и винаги, когато си тъжна.
Лесно е да си с него навсякъде:
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти.
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.
Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш.
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си.
Всеки път.
И не, Себастиян – това не съм аз.
Себастиян е обектът на моята завист.
Себастиян е лилав…и има батерии.
Той е тих и ненатрапчив.
Себастиян не иска да е център на внимание.
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.
Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти.
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден.
С теб е и винаги, когато си тъжна.
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти.
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.
Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш.
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си.
Всеки път.
И не, Себастиян – това не съм аз.
Себастиян е обектът на моята завист.
Себастиян е лилав…и има батерии.
сряда, 6 юли 2011 г.
„АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ”
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Йонко от миналата седмица е Джонатан.
Изпраскал си го е даже на стената на Фейсбук и го показва на раята наоколо, от екрана на новия си ай-фон 4.
Джонатан Майлс.
„Йонко Милков го нема вече, немааа…А’е наздраве! Ебал съм й майката на българщината, вече съм европеец, баце!Търъ-дъръ-тъъъ…” - всичкото това украсено с две мощни изсвирвания за драматизъм и подчертаване на ефекта.
”Дай тука бутилката, ма Ленче, а’е че тря’а се напрайм както си тря’а. Аре, пък след някой друг месец и ти си Хелън и вече ш’са опрайм!”.
Така си е – можеш да изкараш българина от държавата, но европейското от него – нивгаш! Космополитен е той и мултипотентен - експериментална кръстоска на Наполеон, Казанова и Сашка Васева. Бой, секс и сръбска музика! При това не винаги в този порядък…
И наш Джонатан е „европеец”!
Той „се е оправил” и „е много добре, даже, там в Англия ”, нищо че живее от девет години с Ленчето в една стая и то в къща, обитавана от още осем други „европейци”.
Той е „бял човек” и псува от сърце на майка всичките си съседи от арабски, африкански, близко- или далекоизточен произход, които са „ кухи печки; мазни чалмари и жълтури” и „не мо’ат си намерят задника с две ръце, баце”, за разлика от вродения финес и майсторлък, струящ от него.
Той често обявява как „изкарва по два бона в паунди” и „найш к’ви маркови дрехи нося, само Диадора, баце”, за да всява завист във всичките му „заспали авери там в БГ –то”, без да има и грам неудобство от факта, че и най-официалният му костюм е анцуг.
Той е „европеец”, макар че за него Хага е: „еба ли го и смотания град” и че не различва Европейска комисия от Евровизия, която гледа през вездесъщия Булсатком с неспирния му, денонощен ритъм на ПЛАНЕТА и ФОЛК ТВ („…а чинията, баце, сателитката, я домъкнáх на главата си в самолета и ако знайш как се пулеха само тия малоумници на границата…”).
Джонатан е „европеец”, защото не сяда на софрата без бутилка 1,5 л. „ДЕВИН”, пълна с „на дъртия скоросмъртницата”. Плющят му ушите да нагъва печено пиле с изтекъл срок на годност от контейнерите за бракувана стока („че к’во му е? И е без пари…”), докато обяснява как не вкусва индийско или тайландско меню, защото „мани ги бе, тия мангали кой ги знае какви лайна слагат в манджата…остаи…”
Джонатан е „европеец”, защото най-обича подред да псува ту родината си („Нищо не искам от тая тъпа държава, да си ебе майката…”), ту представителите й, когато му се прииска да завлече висшочайшият си задник обратно, за да се „размаже в ма’алата” („К’ви са тия ве? Аз им плащам заплатите ве, ебаси и тъпото посолство…За мен работят. И ся ш’ма карат да ходя в работно време за некви документи… К’во кат’ ми е изтекъл паспорта, да не съм убиец?”).
Джонатан е „европеец”, който е „с перфектен английски” („За к’во ти е да го учиш, ве баце? èла тука и за две семици ща опраим…”), нищо че упорито се подписва като Jonatan Mails.
Джонатан е „европеец”, особено когато твърди, че „България нищо не ми е дала”, въпреки че дори той е „избутал скапан техникум” и е живял от малък в „общинско жилище с двайсе лева наем”, а сега дъщеря му е „на градина там, при наще. Няма да им плащам тука я…”.
Да, Джонатан е несъмнено „европеец”, но живее само за две неща:
1. Да се прибере веднъж годишно в „тъпата България”, с „пачки в джоба”, за да „им покажа на задръстеняците, колко са смотани” и да обиколи чалгатеките, където „кат’ ма видат с ланеца и Диадората, сами ми скачат на ‘уя”.
и
2. Да се върне обратно в „Европата”, да си пусне „ПЛАНЕТАТА”, да изкара пластмасовите бутилки от куфарите, да „напраи главата” и да запсува с другарите си „европейци” държавата, където „никога повече няма да се върне”.
А на мен ми остава само да се радвам, че Джонатан Майлс е „европеец” и да се надявам никога повече да не му хрумне да се нарече „българин”.
вторник, 5 юли 2011 г.
"TWO SUNS IN THE SUNSET"
„Много съм добър на киселото зеле. Честно! Аз съм направо един Паганини на кацата.”
Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.
Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!
Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.
Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.
И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…
Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!
Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:
„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.
„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”
„Само ти ме правиш истински…”
Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.
Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.
Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.
Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.
Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.
Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.
Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.
Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.
Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.
Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!
Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.
Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.
И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…
Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!
Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:
„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.
„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”
„Само ти ме правиш истински…”
Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.
Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.
Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.
Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.
Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.
Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.
Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.
Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.
Абонамент за:
Публикации (Atom)