"TAKE THIS CUP AWAY FROM ME…”

"Take this cup away from me
For I don't want to taste its poison
Feel it burn me,
I have changed
I'm not as sure
As when we started…"

Gethesmane
(Jesus Christ Superstar)



Подари й чаша на третата среща. Тогава й се струваше сякаш са заедно от години, а бяха изминали едва три седмици.

Подари й чаша за кафе – силует от фин порцелан, сгушен в легло от кадифе и махагон. Единствена. Уникат. Като нея самата, беше й казал.
С малко думи, нетипично за обикновеното му състояние, бе уцелил точно в десятката.

Чашите й бяха нейните спомени. Тези, които тя ревностно пазеше, понякога умишлено натикани в ъглите, из шкафовете на подсъзнанието си.
Имаше всякакви – за вино, за кафе, за бира, пластмасови, стъклени или порцеланови. Имаше даже и няколко метални халби, заключили под капаците си магията на любимата й Златна Прага, които съжителстваха с чаши за сфинаки, носещи спомена за анасон и кожа с вкус на сол.

Ежедневно хващаше някоя, произволно попаднала пред погледа й дръжка и докато отпиваше, заедно с вкуса на питието, в нея се събуждаха спомени – ту за билков чай, въглени и шепота на Родопите, ту за огнено вино, жаден поглед и вкуса на нечии устни.
А сега беше намерила Неговата.

Скрита зад двата реда чаши за вода, далеч зад любимите й чаени, тя стоеше сама и й намигаше със закривената си дръжка.

По дяволите, надяваше се да я е изхвърлила отдавна!
Помнеше как разби кутията й в пода на осиротялата си спалня и как разкъса кадифето вътре с нокти, преди да спусне завесите, да се просне в леглото си и да изплаче светлосини бисери върху възглавниците.

Но това беше ТОГАВА, след като Той си бе тръгнал.
А сега…сега държеше в ръце тъмносин порцелан и спомените й пристигаха неканени:

Как вцепенено гледаше танца на дългите му пръсти, докато той разпалено описваше с жестове някаква безсмислено тривиална история, на която всички наоколо се смееха, а през сладката премала на тръпката между бедрата си тя можеше да мисли единствено: „…тези пръсти, тези ловки пръсти са били в МЕН!”

Как докато бяха полу-скрити на задната седалка на някой автобус обичаше да захапва долната му устна до болка, а след това да целува появилите се от очите му сълзи, за да го дразни и защото обичаше солените му мигли.

Как светът около тях изчезна, там насред онзи супермаркет, когато стояха замръзнали един срещу друг, напук на всички наоколо и само с поглед той й каза всичко, което имаше нужда да знае.

Как я бе наранил... как му бе простила.
Как го нарани и тя...как й се бе усмихнал, преди да я целуне след това.
Как му бе казала да си отиде...
Как си бе тръгнал…и още, и още...

Погледна чашата в ръцете си и нейното накривено, предизвикателно намигване. Сякаш я питаше дали има сили, дали може, дали иска да си спомнят заедно.

Усмихна се. Отдавна бе жена, различна макар и същата.
Изключи телефона, спусна завесите и отиде да си направи кафе. Убийствено горчиво.
За да си спомни за Него…