"Ляв завой, светофар, после трябва да тръгна към магазина. След 20 мин имам уговорка, дано поне довечера да се понаспя. Да не забравя..."
Има нещо неуловимо, но натрапчиво, горчиво-сладко, но пристрастяващо в тръпката от погледите на непознати, които се спускат по линията на гръбнака ми, от раменете до задника, от очите до устните.
Буквално прерязват потока на мислите ми и винаги успяват да изкарат усмивката ми от дълбините, където сивото ежедневие нерядко я затрупва. Заедно се нея в гърдите ми затрептява и усещането, че живея...
В крайна сметка, кога усещаме че сме живи? Е да, би било идеално ако можеше, според съветите на тези, които все си умират да дават съвети, "да изживяваме всеки момент".
Да де ама не! И как?
Колко често всъщност изживяваме съществуването си?
И да, нямам предвид ХУБАВИТЕ моменти от съществуването си, а изобщо? Колко често наистина чуваме песента на сляпото момче в подлеза, усещаме мириса на хризантеми, забелязваме бръчките по угрижените лица на близките си? Колко често се чувстваме живи?
За себе си знам - най-силно усещам живота в себе си в момент на болка или на върховно щастие. И разбира се, както при повечето от нас, болката е далеч по-честата...
Затова не е чудно, че се наслаждавам на всеки откраднат момент на щастие, който кара света около мен да се съблече срамежливо от посредственосста, с която се е загърнат, оставяйки ме да пулсирам от живот, усмихвайки се на облаци и непознати...
Красотата трябва да бъде забелязвана, оценявана, поощрявана, споделяна, изживявана.
Моето тяло е моят храм. Там пулсира животът.
Особено, когато "Храмът" приютява търсещите погледи на сивите, замислени, "неживи" непознати.
Моята жертва на олтара е ясна - суета за красота, красота за чувство на живот.
Тяхната? Всекиму - заслуженото!
И не очаквам да е ясно, не на всеки е писано да разбере.
В крайна сметка няма значение.
Суета срещу неповторимото - да се усмихваш без причина, винаги ми се е струвало изключително изгодна сделка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар