"Грях, гълъби и политикономика"

Заекващата сладурана е Весито, отляво до Иво с висящите му гащи, третият е Жоро – нос, къдрици и липсващи предни зъби - останалото се губи сред тях. Аз тичам в ръка с мрежичката, в която дрънкат две празни бурканчета от кисело мляко и зелена бутилка от олио. Бързам , за да мога да се върна веднага, защото ще ловим гълъби. Не ни е много ясно какво ще ги правим после, но сега това е модата – да се ловят гълъби. Така ни каза Ясен,а той много ги разбира тия неща.

Бяхме се накачорили петимата из клоните на върбата на брега на Марица (онази с висящите кабели и нарисуваните копчета по нея, от времето, когато играехме на „Седморката на Блейк”), когато Ясен с авторитет ни сподели модата. Точно беше завършил да ни обяснява за това как „пумите, ‘дето като се криели без да шавнат из клоните и никой не ги бил забелязвал”, а ние пък се бяхме възползвали от новооткритото си умение, за да се сврем в клоните на върбата и да се хихикаме, дзверейки се в полумрака към пейката под нас, където бате Петьо с променлив успех обследваше качествата на дантелката на гащичките на Румито. Та, точно тогава, изръси:

„Сега най-яко е да се ловят гълъби....” Ама така, едно такова шепнешката го изръси – хем тихо, хем всички да чуят, та чак ми наплю ухото от ентусиазъм. Аз пък не разбрах съвсем - откъде се взеха тия гълъби? Ама той Ясен все така споделяше енциклопедичните си познания с нас –простолюдието - ни в клин, ни в ръкав, но пък с академичен тон непозволяващ и грам съмнение. Та така – здрач, хихикане, мляскане отдолу, върбови клонки в шортите ми, пред мен виси пръчка с телефонен кабел и капачка от буркан (бластера на Ейвън), а той – гълъби! 

Но пък той е на 13, а ние на по 7 и не сме много наясно как трябва да тече мисълта на големите батковци – така че, не питам. Само измрънквам, че ще е добре да почакаме малко, че иначе бате Петьо, всички го знаем – той ще ходи войник наесен, няма да ни прости за скътаването над главата му и ще трябва барем две седмици да му купуваме дъвки „Идеал” от ония, розовите от по две стотинки, това за да не ни набие де...

На Ясен не му пречи да почака. Той е споделил мъдростта си с непросветените и не се вълнува кога и как ще има продължение. За е него важно да се перчи през следващите дни, докато му врънкаме да ни каже кое и как се прави, а той ни пуска на час по лъжичка от извора на мъдростта. На него петокласниците му викат „зубър” и „смотан”, ‘щото има очила и е карал рахит, а и малко плюе като говори, но за нас той е като Ломоносов – какво щяме да правим лятото без неговите идеи? Аз си знам – с чушкопека, на балкона и четири чувала червени чушки за компания. И това е след като приключим с изцеждането на сока от бъз и затварянето на бурканите с лютеница. А така, „с бате ти Ясен”, съм ходил къде ли не (ама добре, че наш’те не са разбрали): да купуваме фунийски със семки от по 10 ст. от бараката на циганската бабичка, която изглежда ама точно както си представям вещиците от приказките; да се катерим по скалите и „Дяволските стълбички”; да се пуснем със стиропорен сал по Марица, почти до шлюзовете; да преминем през половината Стар град по керемидите; да правим димки от амониева селитра или пък бомбички от миниум и бял бронз; да ядем зелени сливи по тепето или да ловим майски бръмбари – „царици” или „пожарникари”, които след това да мъкнем из махалата, вързани на конец за пръста си; въобще всяка щуротия все след негово „наставление” е идвала.

От боя (или двуседмичен дан от дъвки) ни отърва едно хилаво цинге, което караше „под рамка” на баща си „Украйната” и от буталовидното подскачане нагоре-надолу, явно не се справи с управлението, и се натресе в пейката на бате ти Петьо. Докато ушите ни попиваха употребата на нови думички и изрази, свързани с майката на цингето, успяхме да се изсулим от върбата и след бързо „чао” се разбрахме да се видим, утре т.е. днес.

„Днес” за мен започна с изпълнение на указанията, оставени на бележка от мама:

„Изяж си попарата,

избърши праха,

купи две бурканчета мляко и едно олио”

Приключих всичко, колкото се може по-бързо и след като заключих с ключа, висящ на връвта около врата ми, се присъединих към четиримата, които ме чакаха под тополите. Жоро мъкнеше две празни кутии от китайски кецове, а Весито – някаква хартиена торбичка с, както тя каза:

„Булг…булгу…б-булгу …Жито.”

Извадих от джоба си лилавото станиолче, от бонбона „Лакта”, който бях изял сутринта и й го подадох:

„За пръстенче” – казах - „защото нямам от шоколадово яйце…”

Тя се зарадва и бързо го прибра в джоба си. Харесваше ми Весито, повече от Жоро, нищо че не ставаше да ритаме заедно.

Събрахме се и зачакахме да чуем какво ще се прави и какви ще ги чиним с тия гълъби. Ясен ни огледа като генерал пред строя си и попита:

„Така, сега, някой да знае къде има гълъби?”

„Аз знам” – фъфли Жорката – „по дърветата”.

Ясен му би един клепар: „А бе, къдрав, ти бъзикаш ли се с мен, а?”

„Що бе, Яска, по дърветата са, къде да са? Аз само там съм ги виждал… и на главната пред кино „Балкан” де…”

„Ама сте смотани” – вика Ясен – „т’ва повечето са гугутки и прости улични гълъби, не породисти. Аз ви питам, като си мисля за селекционирани”

„Ами ние откъде да те знаем какво си мислиш бе Яска” – вика Иво – „пък и не знаем какви са тия „перудисти” и „секционирани” гълъби. На наш’та улица сал’ такива има – нормални.”

„Офф, ама и аз съм тръгнал да се занимавам с маляци…” пуфти Ясен „шматки някакви чакам да знаят нещо…”

Ами сега! Трябва да се спасява честта на компанията, как така някой ще ни вика, че сме „маляци” и „смотани”? Ами, че ние сме вече големи! Весито може сама да си върже обувките на двойна панделка, а аз ще ходя тази година на пионерски лагер …сам…и почти вече не ми става мъчно за мама като се сетя!

„На тавана, до нашия има май гугутки някакви…” мрънкам аз „…чичо Божилов от третия етаж, май гледа там, такова де…”

„К’во ми мрънкаш, кажи по-високо” заинтригува се Яската. „К’во викаш гледал там?”

Ами ще мрънкам, как няма да мрънкам. Много добре знам, че чичо Наско Божилов от горния етаж има малък гълъбарник на тавана си, ама тая работа не ми харесва нещо. За какво му са на Ясен тия гълъби? Някак си отвътре усещам, че някак не е редно това дето го замисля. Но честта трябва да се пази! Никой не може да ни вика „маляци”- ама ха!

„Ами то, Яска, помниш ли дето ни беше казал за джудото и дето трябвало да сме можели да се пазим, ако лошите от Америка дойдат, а пък после ни донесе една книжка, ама тя не беше за Джудо, а пишеше „Жиу-Жицу”, пък ти каза, че то било същото, пък тя и много стара беше, една такава пожълтяла…”

„Оф казвай де, помня. И к’во?”

„…ами ние с Ванката, преди да замине при баба си на село, ходихме горе на нашия таван и занесохме два стари дюшека, дето бяха останали от на техните спалнята…и…и… и после се мъчихме да правим ония работи от книжката, ама много сложни те бе Яска, и после чупихме керемиди с ръце – ама Ванката го заболя ръката и рече, че са фалшиви сигурно тия керемиди по филмите, дето ти ни ги разправя, че ги чупели….Ама аз му викам – „Не са, бе. Той Яската кога ни е лъгал”…та тогава, кога ходихме горе, от през стената се чуваше едно такова гургулечене и пляскане с крила…Та викам сигурно има гълъби там, ама те са сигурно на чичо Божилов, та така…”

„Частната собственост е нож в сърцето на модерното, социалистическо общество.” – възмути се Ясен „всичко е общо, а всеки който има нещо собствено и не го споделя с другите е империалист и провокатор!”

Е, на това няма какво да кажа. То само Яската може да ги ръси такива – ‘зима ни акъла. Ама откъде ги учи тия работи? Тц, тц тц. Евала!

Никой от нас не е много сигурен какво точно е „империалист” или „провокатор”, но всички сме ги виждали тия думички по лозунгите и знаем, че хич ама хич, не искаме да сме нито едното, нито другото.

„А освен това” - плюнчи се Ясен - „свободата е неотменимо право на всяко живо същество в нашата социалистическа Родина! Никой не може да държи дори и гълъбите затворени! Наш дълг като пионери е да освободим потиснатите маси! Хайде към тавана!”

„Леле” - Иво е впечатлен „ти си страшен бе Яска! Само дето т’ва с масите не го схванах- не бяха ли гълъби? А и ние не сме пионери още - точно станахме Чавдарчета. Ей ми я нá даже и синята връзка, в джоба си я нося…”

„Офф ти….” Ясен е без думи. Само очите му се връткат зад трите диоптъра и без повече обяснения се обръща към мен: „Ходи да донесеш ключовете от тавана”.

След седем минути сме на тавана, където е тъмно, мирише на мухъл и на мокър дюшек и е пълно „ценности” :  на Ванката лазерния меч, от пластмасова тръба, която сам беше боядисал в синьо; моето „Балканче” с две спукани гуми, ‘щото чичо Митко - вулканизатора е в Ахтопол; два буркана с надупчени капачки – за майски бръмбари и други незнайни съкровища, скрити из ъглите. Слънцето едва-едва се промъква през стъклената капандура, която води към керемидите на покрива.

„К-к-как-к-кво се-се-сега?”

“Ти, Веси, ще стоиш на ъгъла да гледаш дали не идва някой…”

„Ами ак-ак-ако доди?”

„Ако дойде-е, ша извикаш…офф, ти пък няма да можеш…” оглежда останалите Яската, ама явно за друго му трябваме та пак се обръща към Весито: „няма да викаш – ще пееш!”

„Ко-ко-коя п-п-п-…”

„Която си искаш! За Чебурашка и крокодила Гена, де да знам…!”

Ясен е по грандиозните идеи, не върви да занимават величавия му ум с подробностите.

„Ами добре…” примирява се Весито „че-че-чело ко-коте книжки ще пея….” И се запътва към ъгъла на стълбището и таванския коридор.

„Така, вие двамата” сочи ни Ясен, мен и Иво „ще хванете Жорката за краката и ще го вдигнете през капандурата.”

„През оная на тавана?”

„През нея ами, ти други капандури да виждаш?”

„Да де ама тя е на покрива…що ше ще Жорката на покрива?”

„Ей ама много питаш бе Саше, ти си цяла инквизиция” вика ми Ясен. „А как предлагаш да стигнем до гълъбите иначе, а? Вратата на таванското на чичо ти Божилов е заключена. Значи един от нас трябва да да мине през капандурата, да иде до капандурата на съседния таван, да влезе и да напълни кутиите с гълъби. После се връща и готово! Нищо страшно няма!”

„Що не идеш ти, като нищо страшно няма…” последен опит за съпротива прави Иво.

„А да ти набия клепарите искаш ли? Аз съм отговорник – ще ви контролирам и напътствам. Аре хващайте се, че…” Яската може да е рахитичен, но пак ни има страха, пък и на всички вече им трепне приятно под лъжичката от приключението, което се очертава и не ни трябва много убеждаване. Ходене по покриви, мрак, опасност…как да не ти трепне.

С доста пъшкане и три опита успяваме да избутаме Жорката на керемидите и му хвърляме двете кутии. Той запълзява към другата капандура, докато подробно обяснява какво точно се случва при него –нямаме друг начин да следим събитията:

„Уеуе колко е високо-о” вика той – „Я, че тя другата капандура е отворена бе…”

Мисля си, че няма как да е другояче, все пак гълъби има там – не плъхове. Как ще излизат иначе от тавана. И докато си го мисля Жорката вече е успял да се върне с едната кутия, от която се носят тупуркане и приглушено…гугукане (ами така де – вие ми кажете глагола за звук от гълъб…). Жорката се запътва обратно с другата кутия и след малко я връща – също пълна. Понесен от опиянението, обаче, решава че може да вземе и още два гълъба – ей така, в ръце. Преди да му кажем и дума се врътка и рошавата му, ухилена глава изчезва от яркия правоъгълник на капандурата.

Внезапно се чува, трясък като от затваряща се капандура, плясък на крила и последващ кратък писък и суркане. Настръхнали сме като улични котараци. След секунда – две чуваме как 5-6 керемиди се разбиват на тротоара пред блока. Никой не смее да мръдне. Около пет часа по-късно - поне толкова ми се струва, че са – а всъщност някакви си 30 секунди, в четвъртитата ярка рамка на капандурата се появи бледото, но ухилено лице на Жорката.

Тупва при нас и докато го гледаме, още в потрес, заразказва как единият от гълъбите го клъвнал точно, когато излизал от капандурата. Той залитнал, хванал се за нея, но тя се затворила и той загубил опора. Политнал по наклонения покрив и в последния момент се хванал за една, стърчаща наблизо антена, която спряла суркането му. Пъхтеше възбудено и целият беше надран от керемидите – по коленете, по ръцете и корема, но му личеше че е доволен. Като един герой се беше проявил, като един Тимур, едва ли не. Беше се справил с опасността, нищо че му трепереха краката.

Аз съм просто доволен, че е при нас. В главата ми се върти само безумното: „Какво щях да кажа на леля Петя, ако беше паднал?” Но, разгеле, размина се.

Толкова сме възбудени, че не разбираме кога сме на тротоара, където продължаваме да разпитваме Жорката за премеждието. След малко Яската ни казва, че ще си ходи и заминава към неговия блок. Ние така и не се сещаме за гълъбите чак до момента, когато се стъмва и Иво между другото изтърсва:

„Жорка, а кутиите къде са?”

„Сигурно Ясен, ги е взел” вика Жорето „ нали искаше да освобождава гълъбите. Сигурно ще ходи да ги пусне някъде на свобода”.

Насред вълнението това обяснение е повече от достатъчно и никой от нас не се замисля дали те вече не са си били „на свобода” – все пак капандурата им беше отворена, нали?

Светлината се изхлузва от небето и когато зажумяват уличните лампи е време да се прибираме. Разделяме се с уговорката да се видим отново утре и за стотен път да чуем историята на Жорката.

Два дни по-късно, на вратата ни звъни чичо Божилов и ме гледа някак особено.

„Саше” вика „да си ходил на тавана при гълъбите?”

Само успявам да завъртя отрицателно глава, защото ме е страх, та пушек се вдига. Майка се намесва зад мен авторитетно :

”А-а как? Той Сашето е такова послушно момче! Как така по чужди тавани ще ходи?”

Чичо Божилов ме поглежда странично и после обяснява на майка, че някой е откраднал 8 от неговите гълъби – гащати и дамаскини, което не е чак толкова страшно той имал много, но са били оставили капандурата затворена и ако не се бил качил случайно на другия ден, малките са щели да умрат от глад, защото не е имало как да се влезе и излезе от гълъбарника.

Направо не знам къде да гледам. Ушите ми горят от срам и страх едновременно. Така и не вдигам поглед отново нагоре, докато не чувам затварянето на вратата. Какво сме направили?

На другия ден разказвам на Весито, Иво и Жорката за посещението от чичо Божилов и четиримата се съгласяваме да си остане наша тайна. В крайна сметка никой не е пострадал – Жорето е добре, гълъбите сигурно ще се върнат, а малките гълъбчета са нахранени и доволни.

Заклеваме се да мълчим.

Две седмици по-късно, съвсем неочаквано, историята получава и втора развръзка. Тъкмо съм се засилил да излизам и майка ми ме засича с въпрос:

„Накъде така? Я го виж колко е часа?”

„Е-е бе маме, аз нали с Яската ще съм, няма страшно” – използвам универсалното оправдание аз.

„Охо, и да лъжеш си взел” – заглежда ме сърдито майка ми – „не знаеш ли, че той не може да излиза?”

„Ама как така?” недоумявам аз.

„Ами така – със счупен крак е от вчера. Видях майка му в магазина. Паднал е с новия си скейтборд. Иначе е такова внимателно момче, но ето - и очилата си потрошил. Сега нови ще трябва да му купува леля ти Руми. Ама така е с тия модерни играчки – няма контрол. Толкова месеци все това приказвал, чак се хванал гълъби да гледа – ти знаеше ли? Не? А уж все сте заедно. Та преди седмица две, продал 7-8 от тях, и после посъбрал още някой лев и вчера отишъл до Дет-Маг и си купил нов скейборд. От 20 лв. Толкова пари за дъска с колела. Ама не е за всеки тая работа. Още на третия път паднал и така – в Ортопедията. Айде сега кръгом и да те видя как ще ми помогнеш да сготвя вечерята.”

Нямам сили да се противя, информацията ми идва нанагорно. Запътвам се към кухнята и започвам да чистя ориза, който майка е приготвила.

 ***

Вече са минали няколко години от случката. Аз съм пъпчив тийнейджър на 12 и се уча на доблест, чест и мъдрост с помощта на Толкин, Азимов и Ботев. Порастнал съм, но не съм забравил и един ден събрал смелост изкачвам 3-те етажа до апартмента на чичо Божилов.

Закъснялото ми извинение е нескопосано, но искрено. А той с мъжко потупване и усмивка в очите ми казва, че е знаел от самото начало че съм замесен, но е чакал да види дали ще си призная. Срам! Пита ме защо точно сега съм решил. Заради книгите, обяснявам му аз, където прочетох, че преди да започнеш да правиш добро, трябва да признаеш грешката си, дори и да е вече поправено, стореното от теб зло.

И до днес не забравям за нашите гълъби, и за това как приятелството, криворазбраната чест и жаждата за вълнения могат да те накарат да вършиш неща, които никое изкушение или завист не биха те накарали. Защото е пъти по-трудно да откажеш подкрепа на приятел, отколкото да се съпротивляваш на атаките на враг.

А, да. И все още имам странна ненавист към всички „отговорници”…