петък, 14 декември 2012 г.

"ПИСМО ОТ GB-то"

Ха, добрутро!



И докато слънцето все още се крие сред облаците, като засрамена булка под завивките, а шест етажа под мен приливът е оголил бреговете на Темза, излагайки на показ озъбените, ръждиви винкели на останалите в славното колониално минало кейове, реших да ти драсна някой друг ред. (И да, поетичното отклонение Е нужно, 'щото се осмели да ме питаш как съм, а пък днес ми е такъв ден, и ша тря‘а да траиш).

И така:

Сутринта не предвещава да е нещо особено - стандартният старт на деня, с приятната разходка до работата, този път под звуците на Female vocal jazz и превърналото се в задължително обилно „оросяване“ от вечното пръисъствие на този уникален за тукашните географски ширини феномен – „хоризонтален дъжд“.

Опитах се да се усмихна на няколко случайни плондера - неуспешно.

Затова пък на мен ми се усмихнаха - лисица...с кроасан в устата...докато пресичаше на зелен светофар...Пожелах й приятно кафе и съм сигурен, че ме разбра.

"Мрън, мрън, мрън" - ми каза някакъв заспал глас от говорителя, докато влизах в сградата. Сдържах се секунда преди да отговоря с "Spank you very much", току пред опулената физиономия на младежа от охраната.

Явно ми е "хилещо се" днес. Особено като гледам и какво излиза изпод пръстите ми.
Но както и да е, идеята все пак ще стигне до получателя макар и по кривите кози пътечки между логореята и шизофренията .

След три неуспешни опита да ида да си взема кафе, резултатът беше сок от моркови и ябълки. Tака че ми стана и оранжево на всичкото отгоре. „Оооранжево небето, оооранжева реката“…и такива ми ти работи.
Не е неприятно обаче, трябва да подчертая. Едно такова петъчно, мързеливо-оранжево, със скрита усмивка зад ъгъла и намигване от гореспоментата шизофрения, с обещание да се развихри неконтролируемо при нужда. (Зачуди ли се вече с какво съм се напушил?)

Иначе перспективата за остатъка от деня става все по-добра с всеки изминат момент.

Петък е и това само по себе си е достатъчна причина да се разплуе човек, замаян от представата как утре сутринта ще започне най-рано в 12:00, със здравословно нагъване на бекон и яйца, и благословии по отношение на антидотното им действие спрямо гарантирания махмурлук.
В добавка към това вече има една покана за парти през три преки оттук и макар да е просто в pub (един pub в Лондон, никога не е „просто pub”) , ще послужи аз добър "трамплин" към планираното за по-късно "мъжко парти" в Сохо (Мауро се дърпа да каже къде и само се подхилква, че "пържолите" били страхотни. Като го знам ще е нещо предимно дългокрако и русо...).
Русо...русо, имаше нещо друго по "русия" въпрос - а, да! Прическата!
Абе прически –мрически!
В крайна сметка, важно е да има усмивка и от "онзи" блясък в очите - останалото са аксесоари. Така че смело и нагоре!

Това засега, а иначе заклевам се, че ще се постарая с пълна сила да изместя самовглъбения солипсизъм на последните работни дни, заменяйки го с хедонизма на уикенда (значителна част от който явно ще трябва да прекарам в четене на синонимния и тълковния речник, търсейки нови думи с повече от три срички, с чиято помощ да продължа умело да разпространявам заблудата за собствената си интелигентност!).

Толкова от мен.

Повече – друг път...

Ади със здраве и Мind the gap !

понеделник, 30 юли 2012 г.

SIC FINEM MUNDI

„Добре дошла отново в света на Праведните, Яна от „Спално 72“.

Гласът му беше мек и напевен.
Глас, който създаваше усещане за пръсти галещи коприна, за стичащи се капки вода по кожата. Глас на любим, на баща, на пророк, глас на човека до теб, който винаги е готов да ти подаде ръка. Глас, чийто тембър, ритъм и сила бяха резултат на години задълбочена тренировка.
Глас, който да те накара да влезеш в огъня.
Глас, заради който да обикнеш Бога.

Отпи бавно от кристалната чаша в ръката си и деликатно попи от устните си няколкото останали капки, докато с интерес наблюдаваше проснатата на средата на залата Яна, по пътя на бавното й завръщане от спокойствието на безсъзнанието.
Клепачите й бяха залепнали и пърхаха като заблудени нощни пеперуди, насред неумелите й опити да фокусира поглед. Сместа от пот, сълзи, кръв и остатъци от мозък, далеч не й помагаше да осъзнае къде се намира. Главата и останалите части на голото й тяло бяха здраво захванати от твърди, метални обръчи, обездвижвайки я сигурно, без никакъв шанс да помръдне.

„К-кой....? Къде..?? Боже мой...“ Изписаният на лицето й ужас беше повече от красноречив.

„А-а виждам, че си спомняш." - започна той.
Опасявам се, че заповедите, дадени на подразделението, заело се с вашия случай, не включваха запазването на никого от вас жив...никого освен теб, разбира се.
Мога със задоволство да ти съобща, че задачата им бе перфектно планирана и изпълнена, дейността на греховната ви малка група бе перманентно преустановена, а всичките й останали членове се радват на блажен вечен живот в светлината на Бога, пречистени от земните си грехове.
Сега са истински „свободни“!
Амин!“

Премести се по средата на осветената зала, за да може да й позволи да го погледне и не се учуди, когато видя в очите й нескрит гняв, горящ въпреки ужаса в тях.
Да! Именно тази нейна емоционалност и страст, неприкрита във всичките й действия, го бяха накарали да поиска точно нея. Именно тази сила на чувствата й я правеше идеална за задачата, както и за утоляване на неговата лична жажда!
Но не още, не още...

„Виждам омразата на лицето ти, не се мъчи да я прикриеш, дете мое. Учудена си, че знам за жалката ви Съпротива? Разбира се, че знам – та нали аз я създадох!
Да, именно аз, а не както псевдо-водачите ви претендират, Бог.“ – дясната ръка механично започна да поглажда гърдите му, там където бе извезан Символът.

„Съпротивата, чадо мое, е неизменният спътник на всяко общество и ти като историк, би трябвало инстинктивно да разбираш защо това е така.
Тя е източникът на това, без което никое общество не може да просъществува – различният избор. Може би не „правилният избор“, но за масата, това е без значение.
Без онези - различните, лудите глави, конспираторите, маниаците и екцентриците, всяко едно общество, независимо колко перфектно е, рано или късно е обречено да се удави в сивотата на еднопосочността си. Затова наличието на тайна съпротива е атрибут, необходим на всяка система, претендираща за „свободна и праведна“.
Другият неизменим атрибут е, естествено, Вината.
Нашите праотци безпогрешно са я разпознали като такъв и преди седем века успешно са приложили своите знания за манипулация на масите, за да отклонят загиващото по това време човечество от пътя на неизбежно самоунищожение.

Историята (естествено умело скрита от погледа на обикновения човек) ни учи, че преди около дванадесет века, при население едва 6-7 милиарда души, Земята  е била арената на несрещан до тогава световен конфликт. Този конфликт , погазвайки представите на всичко виждано преди, се е водил зад кулисите, с помощта на средства, манипулиращи не друго, а именно икономическите потоци на планетата.
Конфронтацията е противопоставила, наред с всичко останало и две идеологии – тази на Изтока и тази на Запада. Не е известно как точно, но в крайна сметка Западът загубил, а с това настъпил и краят на агонизиращата вече няколко века социална система, базирана на моралните устои на т.нар. „християнство“.
Това, скъпа Яна, била една изключително прогресивна концепция, датираща (според собствените й източници) от около две хилядолетия преди това. Основната идея, скрита сред купища приказки за любов към ближния, била, че (следиш ли мисълта ми?): – човек се ражда грешен!
Представяш ли си! Нещо толкова нормално като секса например, било заклеймявано като греховно, неморално и неугодно Богу! Едва ли някой от запалените й привърженици го е осъзнавал, но това е била идеалната социална матрица, върху която да се създаде едно балансирано общество.
Презумпцията за вината по подразбиране, превръщала човека в контролируемо същество, което с радост ще изпълнява какви ли не „правила“ само и само да измие петното на греха от себе си. Просто и именно затова – съвършено!

Загубата на Запада, обаче, нанесла фатален удар на идеологията, замествайки я с друга такава, произлизаща от Изтока, която за съжаление възхвалявала човека и неговия дух. За кратък период от пет века, постепенно но и неминуемо, подобно на съдбата на една от древните империи на Изтока, тази идеология довела до Катастрофата.

Именно затова, нашите свети праотци, осъзнали нуждата от Вината и Греха, създали Вярата като лъч на надежда за спасение на загиващото човечество. Всъщност, те просто са поизтупали от праха матрицата на забравеното „християнство“, заменили са  в контекста на времето и изчерпаните ресурси един физиологичен процес, нарочен за непростим грях с друг, и ето - Човекът бил готов да бъде спасен от Греха!

Да, знам, че говоря много – това е неизбежно при позицията ми. Знаеш, че всичките ми останали Безгрешни братя избират да запечатат устите си, за да не се „хранят“ никога повече, превръщайки плътта си в свещена и поддържайки живота си чрез ежедневни венозни интервенции. Това, за нещастие означава, че трябва да се осланят за комуникация на безкрайно сложната си и несъмнено ефективна в бойни ситуации жестомимична система, която обаче ги прави едни изключително скучни събеседници. Затова в редките случаи между литургиите, когато ми се отдава тази възможност, аз се наслаждавам изцяло на интимността на разговора с друг човек. Макар, че трябва да отбележа, тези разговори често са по-скоро монолози. Искаш ли да се включиш?

Не? Е, тогава нека продължа.

Човечеството било спасено, но само за да бъде обречено отново. Системата, която светите отци създали страдала от друг фатален недостатък. Нейната проста и аскетична морална рамка не позволявала наличието на различни, заклеймявайки ги за „грешници“, но и до такава степен контролирала свободата, че задушавала обществото в непробиваемата прегръдка на Вярата. Унищожаването на Греха и всичките му последици било основна цел и дълг на всеки праведен, което било похвално, но можело да доведе само до един логичен край – дестабилизация и нова Катастрофа, макар и от различен вид.
Знаците на такава наближаваща катастрофа са били забелязани още преди 140 години от Отец Григорий, заел се по онова време да изучи древните закони на социологията и да ги приложи тайно върху обществото ни тогава. Проблемът започнал да става все по-очевиден, без да има и намек за разрешаването му още близо 80 години до момента, когато аз благословено бях помазан за Безгрешен Първи.

Разбираш ли, Яна? Наличието на съпротива не просто осигурява отдушник за различните в обществото ни - нейната функция е далеч по-важна. Само когато съществуват такива като теб – „грешници“, „бунтовници“, „терористи“, такива като мен биха могли да упражняват без проблеми властта си и да водят масите по правилния път напред.
Правилата, налагани от управляващите, били те и по Божията воля, никога не биха просъществували, ако не съществуваше страхът и заплахата от вас – различните.
Заплаха, която ние не пропускаме да популяризираме и разбира се, многократно хиперболизираме.

Сега разбираш ли, Яна? Разбираш ли защо Съпротивата е необходима, за да просъществува човечеството?

Така го разбрах и аз преди години и вместо, като моите праведни предшественици, търпеливо да чакам зародишите на недоволство да се превърнат в острови на съпротива, моето решение бе далеч по–директно - аз просто реших да я създам.
И е удивително колко малко усилия ми бяха необходими!“


„Защо...? Какво...? Защо аз? Ще умра ли?“


„Чудиш се защо ти изприказвах всичко това? Защо точно на теб?
Защо си привързана гола, както и какви са блестящите метални инструменти в ръцете ми?

Всичко, дете мое, има своят смисъл.
Някои от отговорите ще получиш скоро, а други може би ще те достигнат по-късно. Ето например – инструментите се наричат на древния език „вилица“ и „нож“(доста остър ако трябва да бъда точен) и са били използвани за „хранене“ във вековете преди Катастрофата.

За другото, смърт или живот – това е дилема, в която аз няма да те улесня, осигурявайки ти решение. Моята роля в големия ти избор приключи и по отношение на съществуванието ти от тук нататък ще бъде далеч по прозаична, имайки за цел да задоволи две лично мои плътски страсти.

Кълна се в Бога, че след като приключа изборът ще е изцяло твой. Ще имаш право да се върнеш към живота си преди Съпротивата или (това, което се надявам да избереш) забравяйки за себе си, да се включиш в непрестанната ми борба за по-стабилно общество и по-добро бъдеще, превръщайки се в поредната мъченица, избягала след жестоки мъчения и носеща тайно знание за скритите истини за Греха, за да разпали нови пламъци на недоволство, осигурявайки така необходимия на обществото ни "различен избор"!

Ти решаваш!


„М-мъчения...Не...!“


„О, да! Тишината, мила ми Яна, е непоносимо бреме – сама разбираш защо.
А гладът в комбинация с нея става още по-непоносим, още повече когато си толкова сам колкото само аз мога да бъда в недостижимата си праведност.
Призраци бродят неспирно из осветените зали на моето заточение и сред Божествената светлина в ума ми. Призраци, които жадуват за вкуса на плът и сладките трели на човешки писък, бил той от удоволствие...или от болка.

А ти, мило дете, ще имаш нужда да се преродиш, ако избереш да бъдеш новата Пророчица на Истината, както и ще имаш нужда от белези, които да засвидетелстват истинността на думите ти. Ето че и двамата не можем един без друг, и по-един или друг начин сме си безкрайно необходими. Тук и сега твоят свят свръшва, а какво ще последва нататък е в ръцете единствено и само на Бог.“



Първата вълна на болка проряза съзнанието й като нажежен кинжал, секунда след последните думи на Безгрешния, който треперещ от нетърпение, едва бе дочакал да се впусне да задоволи Глада си.
Невярващият й поглед проследи капките кръв по бледия контур на брадичката му и вдигайки поглед към блажено затворените очи, над бавно предъвкващите му устни, Яна разтвори уста, за да изпълни бялата празнота наоколо със сладкото кресчендо на писъците си...

четвъртък, 21 юни 2012 г.

RESISTENTIA





„Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.”

(Еф. 6:10-12)



Топлината, извираща между бедрата на Яна пареше върху устните му, докато умелите, професионални движения на възседналата го Жрица на Утробата балансираха растящата му страст по ръба на предоргазмен екстаз. Подтикван от желание да сподели емоцията, се опита да подири погледа й, но самата Яна бе така потънала в собственото си удоволствие, че не забеляза търсещите му очи. Тихите й стенания, докато с устни обхождаше впечатляващия „жезъл на живота“ на Жреца пред нея, се смесваха в контрастиращ дует със страстните, но без съмнение репетирани трели, изтръгващи се от Жрицата.

Беше му струвало повече от половината спестявания, но не изпитваше и миг съжаление. Светата Утроба, в която прекарваха вече втори ден, бе единствената в Енорията, която носеше категорията „мотел“ и предлагаше лукс, достъпен само за елита. „Мотелите“ бяха рядкост в Околията, официално заради факта,че бяха считани от Духовенството за ненужно разхищение на жилищно пространство, а неофициално заради огромните подкупи, които собствениците им плащаха, за да поддържат статуквото и да запазват „елитността“ на предлаганите от тях услуги. Разбира се, на всеки ъгъл на претъпканите коридори между Спалните, човек можеше да намери Света Утроба, където срещу далеч по-поносима сума, да задоволи нагона си върху една от автоматично подаващите се от стената платформи. Макар и рядко, имаше и такива Утроби, където срещу осезаемо по-солидна цена, клиентите можеха да се възползват от удобствата дори и на „легла“, но „мотелите“ със самостоятелни „стаи“ и луксозни придобивки като „матрак“ и „вана“ (елитарно разхищение на вода, във формата на огромна порцеланова купа), бяха на практика недостижими за хора с тяхното социално положение.

Не и тези два дни, обаче.

Тези два дни той бе решил да подари на Яна.

Затова вече осемнадесет часа, те се отдаваха на целия възможен лукс, предлаган от Утробата, прекъсвани само от кратки почивки за сън (в самостоятелно и меко „легло“!!) или неизбежно „хранене“ в ексклузивно предоставена им Стая на Греха. Три двойки Жреци и Жрици на Утробата се редуваха да са на тяхно разположение (последователно или наведнъж), за да изпълняват сексуалните им поръчки, като с неповторим професионализъм манипулираха телата им, за да изтръгнат всяка нишка удоволствие от тях. Срещу сумата, която бе платил, „гейбовете“ и на двамата бяха напълно отблокирани (включително и оплодителната им функция), което им даваше уникален шанс да създадат нов живот. Комбинираният им обществен статус бе достатъчен, за да им бъде разрешено дори да отгледат всяко потенциално потомство до петгодишна възраст (вместо стандартните 18 месеца), преди то да бъде предадено на Духовенството за „посвещаване“ и социална интеграция. Тръпката от тази възможност допълваше удоволствието му и го караше да изпитва странна несигурност, която той се опита да сподели с една от Жриците, за момент забравяйки, че както тя, така и всички останали от целия им клан са перманентно стерилни и не биха могли да му помогнат с какъвто и да е съвет по въпроса. Самата възможност да сподели живота на Яна и потомството й, го караше да се чувства по-жив и да се надява, че съвсем скоро, може би,  щеше да настъпи моментът, в който щяха да се „хранят“ заедно. В спомените му още бе жив моментът, в който от скучна асистент-историчка, Яна се бе превърнала в център на света...и на греха му.

***

На тридесет и пет, той вече си бе извоювал име като един от най-усърдните и бързо прогресиращи, млади Археолози в цялата дивизия, когато Съдбата (или може би Лукавия) го бе срещнала с нея.
Да, опитът му далеч не бе голям, но благодарение на будното си мислене, Йаков вече бе започнал да вижда разширяващите се пукнатини в седемвековната идеология на Духовенството и от позицията на интелигентен и напорист Брат, успяваше все по-трудно да затваря очи пред двойния стандарт, прилаган от някои от собствените му Братя.

За разлика от страховитите Безгрешни и техния железен Кодекс против Греха, Братята Археолози бяха подразделение, което служеше както на борбата с Греха, така и на науката. Те бяха подбирани измежду младежите, проявяващи любопитство и стремеж към познание, наред с благоверен стремеж към Бога. Това бе така, защото далеч не всички артефакти от миналото бяха греховни и решението за това, кои да бъдат поразени от Божествен огън и кои впрегнати в полза на науката (за слава на Бога и името Му), лежеше на раменете им. Немалко от удобствата, предлагани в пренаселеното им технократско общество, се дължаха на научни постижения, стимулирани от открити от Братя Археолози древни артефакти.

Йаков не помнеше кога натрупалото се разочарование от Духовенството (но в никакъв случай от Бог!), го бе накарало да се отдаде на Греха в мислите си, събуждайки Глад непознат преди и мечти за „хранене“ с нещо различно от протокаша. Макар и да не помнеше началото на грешните си мисли, пред очите му все още бе жив споменът за момента, когато се бе отдал на Греха в действия.

Акцията бе стартирала по сигнал, в който точно фигурираха координатите.
Екипът им (състоящ се от четирима Братя археолози, младши-историк и Безгрешен) бе проникнал бързо и ефективно в обширното помещение, излязло на бял свят след срутване в един от комуникационните коридори на Спално 459 в Енория „Дивна светлина“.
В мрака на ширналата се празнота (остатък от „метростанция“), се бяха сблъскали, за безкрайно тяхно учудване, с подивяла, мръсна и изнемощяла жена на средна възраст, която в лудостта си им бе налетяла, дращейки с нокти по шлема на проникналия първи Безгрешен.
Миг след като бе погълната от пречистващата струя Божествен огън, бяха разбрали откъде бе извирал напорът на обречената й атака. Скрити сред купчина дрипи край полу-загасналите въглени на малък огън, ги следяха очите на две момчета на около 3 години, с еднакви лица. Близнаци!

Така и нямаше да разберат точно как тримата са се озовали в изоставеното подземие. Най-вероятно, разбрала за чудовищата в себе си („...близнаците са слугите на Лукавия, с едно лице и една душа, за да всяват заблуда у Бога и грях сред хората...“ (Гейб.3:18 ), грешницата бе предпочела да рискува и избяга от света, пред алтернативата – да ги подложи на напълно заслужено унищожение. Лудостта й лесно можеше да бъде обяснена с дългото й изгнание сред мрака, но как бяха оцелявали толкова дълго? Дали бяха намерили начин да се снабдяват нелегално с протокаша?
За миг това изглеждаше единственото възможно (макар и невероятно) обяснение.
И тогава Архолозите бяха видели ръцете им. Малките, почернели от мръсотия пръсти на всяко от изчадията стискаха останки от прегоряла плът. Плъхове!
Единственият вид оцелял след Глада преди Катастрофата, плъховете и до днес оставаха неоспорваните царе на тъмнината. Ето с какво се бяха хранили чудовищата – плът на плъхове!

Отвращение бе заляло като вълна целия им екип, като единствено Бегрешният бе запазил самообладание. Надигайки оръжието, си само за секунда той бе „пречистил“ изчадията и греха им.
Миг преди срещата си с Бога, едното от тях се бе опитало да побегне и бе изтървало плътта измежду пръстите си. Подтикван от нездраво любопитство, Йаков се бе навел над почернелите останки от почти недокоснат, полу-овъглен плъх и завладян от непознатия, но неустоим аромат на печена плът и от Греха в мислите си, го бе натикал в контейнера при резервните пълнители.
От там до истинския Грях бе останала само една крачка.

Но това се бе случило преди единадесет месеца.
Сега, вече пълноправен член на Съпротивата, той ръководеше локална група от поклонници, отдадени на измиването на илюзорния Грях от лицето на човечеството. На редовните им сбирки всеки първи и последен вторник на месеца, той изнасяше беседи за Бога и Истината, и споделяше със „свободните“ таинствата на различни „рецепти за готвене“, събирани парче по парче от всички членове на Съпротивата.
А после я имаше вече и Яна.

Първоначално именно странното й поведение и зле прикрита вина, бяха привлекли вниманието му. Неспособна да маскира емоциите си, тя бе излъчвала непрестанен страх и за него не бе било трудно да открие точно от какво е провокиран. Нужни му бяха били само десет дни, за да забележи, че Яна е единствената, която в последно време е ползвала служебната Стая на Греха в Управлението, повече от един-два пъти годишно. Всъщност младата асистент-историчка бе прекарвала по 10-12 минути в Стаята, в два от всеки седем работни дни. Бързо претърсване бе разкрило и причината за странното й поведение, и само неговата намеса (дискретни поправки в базата данни) продължаваше и досега да я пази от разкриване. Намеса, за която историчката дори и не бе подозирала в наивността си, до момента, в който той бе решил да я вербува като „свободна“. Кратката му бележка я бе хвърлила в ужас, който той по-късно бе превърнал в доверие, разкривайки й себе си и мерките, които бе взел, за да я предпази от „пречистване“.
Два месеца по-късно Яна бе станала една от най-отдадените сред всички членове на съпротивата и негова дясна ръка.

***

Усетила момента в който щеше да изригне в неописуем екстаз, Жрицата подаде дискретен знак и двамата с колегата й елегантно промениха позите си, давайки възможност на Йаков да се слее с Яна, за да сподели с нея „водата на живота“ си.
И тогава, точно преди удоволствието да залее цялото му същество, Йаков отвори очи и видя зад главата на извилата се на дъга Яна, зловещата фигура на Безгрешен, неумолимо надигащ оръжието си.

Екстаз и ужас се сляха в едно и миг по-късно „пречистващата светлина“ на Божествения Огън превърна в пара очите му...



петък, 15 юни 2012 г.

DOGMA


”Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак.1:14/.

„Похотта , като зачене, ражда грях, а грехът, извършен ражда смърт”/Иак.1:15/“

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" /Ис. 59:2/







Събуди се обляна в студена пот и едва потисна крясъка си. Стисна зъби и облиза малките капки по горната си устна.

„Горчива,“, помисли си „защото съм грешна!“

Примигна няколко пъти за да изгони кошмара от мислите си и се загледа в светещите цифри на стената отсреща:

05:22

Оставаха малко повече от пет минути до сутришното покаяние.

Щяха да й стигнат.

Отметна тънката завивка от себе си и се измъкна тихо от нара на който спеше, за да не разбуди останалите трима, които го споделяха. В залата на „Спално 72“ имаше само 11 подобни аксетични нара, което го правеше едно от по-просторните места за живеене, отговарящи на новопридобития й статус на „асистент-историк“ в Управлението. Не беше луксозно жилище, но разполагаше с три санитарни помещения и цели пет Стаи на Греха, за разлика от предишния й адрес, където 160 благоверни трябваше да се задоволят с едва три.

От ляво се размърда Йосиф и лениво се почеса по слабините. През прозрачната кожа на отпуснатия му пенис, проблясна увитият като тънка змия ограничител, сграбчил в задушаваща прегръдка незначителния му „жезъл на живота“. Яна побърза да се отдалечи, преди да трябва да се заговори с него.

Откакто се бе преместила и бе станала негова посестрима по легло, преди няколко седмици, той бе проявявал нескрито желание да завържат по-сериозен контакт. Вчера за негова радост, тя се бе съгласила да отскочат заедно за по „едно бързо“, до близката Света утроба. За нещастие доходите и на двамата не стигаха за нищо по-качествено от петнадесетминутно отблокиране на ограничителите им, което никак не бе достатъчно да задоволи нагона й подобаващо. Разбира се не можеше и дума да става за отключване оплодителната функция на „гейб“-овете им (Преподобният отец Гейбриъл Мартин не бе и предполагал, че изобретението му, създадено за да спаси човечеството от самоунищожителна свръхнаселеност, ще увековечи по ТОЗИ начин името му), което би струвало поне половингодишната им заплата, а петнадесетте минути с частично отблокиран „гейб“, прекарани с Йосиф бяха далеч от изключителни. Но, както се казва, човек все нещо трябва да ебе, а Йосиф беше най-лесно достъпен, достатъчно здрав и не дотам зле изглеждащ, въпреки бледата си прозрачна кожа и твърде изпъкналите му (за нейния вкус) ребра. Което пък значеше, че едва ли щеше да повтори.

Това от което имаше нужда е истински мъж! Мъж, с който да се ХРАНИ!

Някой с когото да сподели греховността на дажбата си в акт на върховно интимно единение, да съединят вината си, да й помогне да понесе тежестта на греха..., но това разбира се бяха още мечти, невъзможни преди да е изрекла Клетвите с някого. Всичките й досегашни опити се бяха превърнали в грандиозни провали и чаканият "Принц на бял кон", все се бе оказвал сополанко върху кльощаво магаре.

„Защото съм грешна!“ прониза я вината й „Грешна, грешна, грешна! Аз съм робиня на греха и заслужавам най-тежко наказание!“

Индикаторът над една от Стаите на Греха светеше в зелено и Яна побърза да се възползва, за да избегне навалицата, която щеше да настъпи след утринното покаяние. Няколкото минути до началото щяха да й стигнат да се нахрани (дори самата мисъл за това я караше да потрепери от вина) и да приключи с тази тягостна, макар и неизбежна, греховност за днес.

Затвори вратата след себе си и заровичка в тъмнината на тясната Стая, за да извади „свят диск“ от кесията на гърдите си („...и ще носите винаги Греха до сърцата ви, за да ви напомня, че сте грешни, но и да ви пречиства...“). Дискът потъна в цепката под свещения символ на Живота, който осигуряваше оскъдната светлина в Стаята и Яна с огорчение забеляза че лампата на стрелата, символизираща мъжкото начало в Единението, е изгоряла. Бледата светлина идваше единствено от обърнатата дъга, символизираща Утробата и затова в стаята бе по-тъмно от обикновено.

„Грехът е поквара“ на глас каза тя „ а покварата унищожава всичко. Спаси ни, о Боже и дай ни Живот“.

Дажбата й изтрака в краката й. Тя вдигна свенливо металния контейнер и бързо изсипа лигавата, студена маса в гърлото си. Потрепервайки от благочестива ненавист, тя преглътна набързо и вдигайки очи към полу-загасналия Символ, зарецитира редовете от Светото Писание:

„Гладът е дар от Лукавия! Той е измамния подарък от Нечестивия за всички живи. ХРАНЕНЕТО е грехът на всички грехове, бичът на Живота, унищожението за благоверните. Да се храниш, значи да Убиваш, а само на Бог е дадено да се разпорежда със смъртта. Защото от Бог иде всеки живот, и този на растенията, и този на животните, и този на хората, и само Бог има право да решава кой и кога да се върне при него. Да се свети Името Му!“

Яна се изправи и изтупа колене. Бе изпълнила нуждата от поддържане на пламъка на живота в изнемощялото си тяло и бързаше да напусне Стаята на Греха.

„Грехът е в мен и няма никога да ме напусне. Аз съм лоша, грешна и порочна – от себе си няма къде да избягам“.

Затвори вратата зад себе си и се приготви за покаяние. Беше точно 5:30 и от високоговорителите се разля гласът на Преподобния Михаил:

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Затова чуйте ме Чеда мои и съхранете думите в сърцата си, за да има надежда във вас да намерите отново пътя!“

„АМИН!“ – проехтя в цялото Спално.

„Грехът може да бъде само един, както и добродетелта, защото всеки грях, бил той малък или голям, разделя човека от Бога, Източника на живота. Всеки грях може да се окаже смъртен, но няма грях по-голям от ХРАНЕНЕТО. Чуйте и помнете Чеда мои, за да се пречистите и да бъдете опростени. Днес ще говоря за нравственото лицемерие. За онзи, който по сърце е роб на греха, но се стреми да изглежда благочестив, приписвайки си честност и порядъчност...“

„За мен!“ сепна се Яна „Той говори за мен! О, Господи, те ЗНАЯТ!“

Страхът я сграбчи в железни нокти и тя притисна брадичка към гърдите си, в опит да изглежда, малка, маловажна и незабележима.

„Те знаят, знаят, ЗНАЯТ! Разбрали са по някакъв начин и всеки момент ще изпратят някой от Безгрешните да ме прибере завинаги“ – Яна трепереше и почти усещаше как металните пръсти на ужасяващите Безгрешни Братя я сграбчват за раменете.

„Не, не, не – моля, не!“ На ум заповтаря тя. „Само не това, не сега, моля те Боже! Да, грешна съм, но ще се покая! Ще се поправя – дай ми шанс!“

Думите на Утринното покаяние се лееха нечути покрай ушите й, докато тя се гърчеше вътрешно в собствения ад на страховете си:

„...защото истински нечестив е онзи, който под фасадата на богоугодност е скрил грях, преструвайки се на благоверен и праведен. Затова дай ни мъдрост Боже да разпознаем тези фарсеи измежду нас и сили, Боже, за да ги низвергнем. Да пребъде Името ти, да пребъде Животът!“

Финалното „Амин“ от десетките гърла сложи край на покаянието и даде началото на новия ден.

Бавно и и невярващо Яна осъзна, че никой не идва за нея и че е единствената все още коленичила на студения бетонен под на Спалното. Останалите трескаво се приготвяха за работа и ако не искаше да се набива на очи, трябваше бързо да започне и тя.

Отправи безмълвна благодарност към Бога и се захвана да навлича работната си униформа. Цифрите на стената показваха 6:05, което й даваше десет минути до следващия бус към сградата на Управлението. Наред с всичко друго, свръхнаселеността бе довела и до драстични промени в обществения транспорт, така че ако закъснееше и имаше нещастието да изпусне отреденото й място в него, единствен шанс оставаше индивидуалното придвижване с такси, което щеше да й струва едноседмичната й заработка. Като историк тя имаше право да работи със забраненото знание за минали времена преди Катастрофата и знаеше, че преди стотици години е имало хора, които дори са притежавали собствени средства за придвижване, но въпреки , че го знаеше, някак си не го вярваше със сърцето си.

Истината бе във Вярата, а вярата не разрешаваше човек да гледа твърде много в миналото, защото то бе изпълнено с Грях. Минало, в което хората безогледно бяха пирували въпреки изчерпващите се ресурси, бяха се ХРАНИЛИ публично (!) и в плен на Греха, безсърдечно бяха убивали всичко живо около себе си.

Такива истории звучаха страшно, но и нереално.

Дори самата тя бе признавала, че й се струва невероятно да е имало неща като описваните луксозни, публични храмове на Лукавия („ресторанти“), където стотици хора са се ХРАНИЛИ ЗАЕДНО (дори само от мисълта за това стомахът й се преобръщаше), или пък, че точно преди Катастрофата е имало места, където повече от 85% от обладаните от грях човеци са били „затлъстели“. Това по-скоро бяха хиперболизирани истории, използвани от Светите Братя, за да визуализират още по-силно последиците от Греха. Последици, довели човечеството до ръба на самоунищожението, в лицето на изчерпани ресурси и екстремна свръхнаселеност, за да бъде все пак спасено от новозародилата се малка, но влиятелна група от святи Братя, чийто имена грееха в ума на всеки благоверен.

Една привидно незначителна „секта“, бе разпалила пожар от неудържима Вяра и бе отворила очите на грешното човечество, показвайки истинското лице на Греха, измамният подарък на Лукавия. Последвалите мерки за контрол на пренаселеността и борба с Греха, бяха възстановили крехкото равновесие, в което хората сега живееха, възхвалявайки Бога, в свят където всеки се ХРАНЕШЕ само заради нуждата и без да отнема Живот.

Яна бе благочестива и искрено вярваше в сърцето си.

Поне до преди три седмици.

Споменът попари гърдите й и тя потрепна шепнейки:

„Грешна, грешна, грешна...“

Работата й като историк в Управлението, включваше скучната цензура на безпочвените слухове, които все някак успяваха да се завихрят в обществото и редките, но вълнуващи експедиции с Братята археолози, където действаше като експерт-свидетел. Тяхната работа бе истински вълнуващата, но самото й присъствие при тях, когато под плазмените струи изчеваха поредните скверни артефакти от случайно (или нарочно?) останали скрити светилища от порочното минало, я изпълваше с благоверно задоволство, че дава своя дан в Божиите дела. Именно последната такава експедиция я бе направила „робиня на греха“.

Бе започнало като поредното рутинно прочистване на малък „склад“ - едно от онези греховни помещения, където според историята нечестивите бяха съхранявали различни видове храна. Дори сега самата идея за разновидности на храната й бе чужда и силно порочна. Протокашата бе създадена да е балансирана и достатъчна за всеки. Нейните отвратителни вкус и вид, втъкани в същността й, помагаха на благоверния като му напомняха постоянно за Греха и убиваха нечестивите мисли и желания да се ЯДЕ. С благочестивото насърчение на Духовенството, само за столетие протокашата се бе превърнала в единствената налична ХРАНА, елиминирайки спомените от миналото и нуждата от всяка друга.

Това, което бе започнало рутинно, обаче, се бе превърнало в нейното духовно падение. Братята, намерили няколко контейнера от стъкло, пълни с еретични вещества, я бяха повикали преди да ги подложат на Божествен огън, за да ги опише и картотекира. Овалните цилиндри вариращи в размерите си бяха с диаметър от 2 до 8 см. Странното при тях бе, че в самото стъкло бяха гравирани някакви думи (може би заклинания) и макар всичко останало да се бе превърнало на прах пред неумолимия ход на времето, керамичните им капаци бяха оцелели, запазвайки съдържанието им поне частично непокътнато. Яна методично бе заснела и описала всичко, а релефните думи още горяха в съзнанието й с чуждото си, еретично звучене:

„СОЛ, ЗАХАР, ПИПЕР“

Миг преди да даде сигнал на Братята, че е приключила, погледът й бе привлякъл отблясък от три средни по размер контейнера, скрити зад другите и останали досега незабелязани от Братята (които в благочестивостта си се стремяха да запазват достатъчно разстояние между безгрешната си плът и греховните артефакти, докосвайки ги само с лъчите на Божествения огън). В този миг, нещо се бе случило и прикрита от широчината на работната си униформа, Яна бе плъзнала контейнeрите в един от удобно разположените си джобове. Страхувайки се, че всеки момент ще бъде разкрита и положена на Огъня заедно с демоничната находка, Яна едва бе успяла да излезе от стаята. Имала бе чувството, че всеки може да забележи омекналите й колене и да чуе тракащите й зъби. Братята, обаче, невъзмутимо бяха приключили със задачата си и само след десет минути, Яна пътуваше с тях обратно към Управлението.

Час по–късно, сама в една от Стаите на Греха, която почти никой не ползваше (една от двете в цялото Управление, оставена за спешните случаи, когато някой, неспособен да задоволи греховния си глад където трябва, можеше да го направи там), тя извади контейнерите и ги разгледа под светлината на Светия Символ. Имаше усещането, че парят.

„КИМИОН, КАНЕЛА, МЕД“

От трите само последният цилиндър съдържаше течност, макар че течност е неточно описание. Веществото имаше златист цвят и вид на лепкава, прозрачна протокаша. Така и не разбра какво я бе накарало да ги отвори – самото им спасяване от унищожение бе вече смъртен грях, но веднъж наддигнала капака на първия от тях бе разбрала, че за нея спасение няма. Цялата стая се бе изпълнила с аромат, какъвто не бе срещала през живота си и който незнайно защо, бе накарал Гладът й да изригне в нея.

Остатъкът от деня й бе преминал като в транс, за да дойде нощта, когато кошмарите я бяха накарали да осъзнае напълно размера на Греха си. Сънувала бе оргии с невиждани размери, в които хора с двойни брадички и гротескно увиснали меса „дъвчеха“ с наслада от телата на други, заливаха се с варели от протокаша и се „облизваха“, крещейки :

„Вкусно, вкуснооо!“

Огромните зали на това грехопадение, бяха лускозно обзаведени и обляни в светлина, за да се върши Грях пред очите на всички, да няма прикритост и да може да покварва наред. Всичко това - под Знака на Лукавия – двойна, обърната, златна дъга – изложен пред очите на света, без свян, потайност или страх от Бога.

Кошмарите й продължаваха и до днес, все така картинни, все така безсрамни, все така порочни. А Гладът й ставаше все по-жесток. Сякаш  бе усетил близостта на артефактите на Лукавия и я подтикваше да им се отдаде отново и отново.

Унесена в спомени и мисли, Яна не разбра как се е озовала на бюрото си. Работният ден бе започнал и ако не побързаше щеше да закъса с квотата. Посегна да извади инструментите си от шкафа, когато вниманието й се спря на най-долното чекмедже. Не го използваше, тъй като бе твърде ниско, а и нямаше много неща, за да й трябва. Сега то зееше полуотворено и тя автоматично се наведе да го затвори. Чекмеджето изтрака и в ръката й остана малък правоъгълник от хартия, на който пишеше:

„Не си сама. Не се бой от Бог. Опитай протокаша, КАНЕЛА И МЕД!“

Почти инстинктивно Яна натика парчето хартия в устата си и го преглътна, след което осъзна какво е сторила и почти го повърна на бюрото си.
Сред последвалия ураган от емоции на ужас, вина и обреченост, постепенно в гърдите й започна да се надига топлата възбуда породена от очакването на момента, в който сама в Стаята на Греха, щеше да отприщи на воля демоните от далечното минало...






петък, 27 април 2012 г.

DAWN

Оргазмите й винаги ми напомнят на зора.


Две винени чаши звънливо ни аплодират от раклата над главите ни, а самата ракла изпълва атмосферата със звучни въздишки с аромат на бук.

Дрехите ни са в друго измерение заради скоростта с която ги накарахме да напуснат нашето „сега“, където горещ език е всичко от което тялото ти има нужда.

Аз съм прегърнал мрака в стаята и бавно го усуквам около пръстите си, за да започна методично да обхождам с него сенките й, които ще родят зората.

Различни сме - катран върху китайски порцелан.

Защото ако сред кадифеното небе на похотта ни моите моменти на наслада са като падащи звезди забързано разкъсали мрака, за да се превърнат в облаци гореща пепел, то розовите пръсти на нейното удоволствие бавно, но неумолимо отпъждат тъмнината, преди изригнат в заревото на всепомитащ изгрев от екстаз, носещ в себе си обещанието за горещо и чувствено пладне.

И докато тя се извива и стене сред хиляди горещи вълни, аз се сливам с нея, с капките пот и с дъха й, за да превърна невъзможното вчеращно „никога“ в прекрасното бъдещо „винаги“, където „аз“ и „ти“ са удавени в пулсиращо „ ние“, замечтано отправило поглед към хиляди нови подобни зори...

Оргазмите й винаги ми напомнят на зора, защото ми помагат да прогоня мрака вътре в мен...

четвъртък, 22 март 2012 г.

Криворазбраната „анталигенция”, или защо е ужасно трудно да осъзнаеш, че си тъп



Сред периодичните ми неволни залитания в тъмните гори Тилилейски на „тоалетната психо(пато)логия” (същата онази, която кара Груйо да изразява креативната си индивидуалност като пише „ХУЙ” и „Минка е КУРВА!” по стените на кенефите), неведнъж съм се отплесвал, жестикулирайки бурно и бълвайки ентусиазъм на килограм, в опити да дефинирам т’ва мистериозно каж’годе - интелигентността.

Та, що е то интелигентен човек и „има ли той почва у нас”?
(И да, мнението ми може и да е крайно, но моля, да не ме замервате с третокласни определения  от рода на: „за всеки интелигентостта е нещо различно”.)
 
Някак си почти очарователно е, че при общото възприятие за „интелигентен”, две от рядко споменаваните качества на интелигентния човек са способността, след минимално общуване, да осъзнае, че е „битата карта” или казано с други думи, че е превъзхождан от човека отсреща, след което да приеме този факт без ненужни драми (за разлика от безумните други определения, които съм срещал като: „да е прилично облечен”, „да не мирише на чесън или кисело зеле” и „да може да използва тирбушон”).
Като качества изглеждат елементарни, но повярвайте, далеч не са.
Всъщност изискват опит, практика, себепознаване и реалистичен подход към общуването, ерго – интелигентност.
И ето ви го "Параграф 22" - колкото по-интелигентен е индивида – толкова по–лесно и с помощта на по-малко знаци, той успява метафорично да завърти глава и да забележи безпогрешно тези, които го превъзхождат, проявявайки в резултат „интелигентно поведение”, което в болшинството от случаите се интерпретира грешно като „смотаност”.
И обратно – колкото по-ограничен е той (разбирай „тъп”), толкова по-вероятно е да го завариш гръмогласно да афишира качествата си, с патос, гордост и блясък в очите, абсолютно сляп за собствената си посредственост и последиците от нея, и смятайки възпитаното мълчание на останалите за необоримо доказателство за превъзходството си (за справка -  „Булгар, булгаар” и бомбата в басейна).
Излиза, че е само проява на излишен свръхоптимизъм да очакваме един откровено тъп човек сам да осъзнае нивото си, просто защото е той лимитиран от границите на тъпотата си.

Не вярвате ли?
Ами огледайте се. Тъпаци – бол!

Представете си следното:

Говорите си с първокласник, който с гордост и самоувереност ви демонстрира умения по събиране и изваждане.  Ясно е, че няма и грам съмнение, за това кой е по-вещ в математиката от двама ви. И  така, колко секунди ви трябваха, за да го  осъзнаете и да „прецените”  сладура като математик спрямо собствените ви умения?
Така, а сега завъртете гледната точка. Мислите ли, че той усеща превъзходството ви или че има какъвто и да е довод, с който да можете да му го докажете?
Спорили ли сте с 7 годишен всезнайко (и имайте предвид, че възрастта е само за илюстрация)? Ако не сте – препоръчвам ви го! Такъв спор е като минидисертация по темата, която чопля.
Аз лично още с умиление и смях си спомням моето преживяване, а в него АЗ бях сополивият всезнайко. Все още си спомням как научил се да пиша, чета и смятам, както и да забърсвам сам дупето си и да си вързвам връзките на обувките, аз бях убеден, че никой от възрастните не може да ме изненада с нищо и че разликата ми от възрастен  е само въпрос на ръст и лицево окосмяване!

Всичко това е абсолютно нормално като проява на развитието ни като индивиди, като начало на процеса на порастването.  ВСЕКИ, повтарям – ВСЕКИ човек, поне веднъж в живота си проявява удивителното интелектуално прозрение, че може би наистина той не е прав и колкото и да му се иска да е „най-най-най” за съжаление има „още много хляб да изяде”. Това става, когато рано или късно всеки от нас осъзнава, че в ролята си на „сополив всезнайко” е бил далееч-далеч от истината и че  усмивките на околните не са били от възхита пред неподражаемия му интелект, а от нещо съвсем различно.
Този момент и осъзнаването му е, може би, най-ясната граница, че сме „порастнали”.
Какво се случва по-нататък е далеч по-интересното.
За нещастие повечето от нас след това бързо забравят за това си прозрение и все по-рядко опитват да се замислят дали, все пак, не са отново в ситуацията на „дребен пикльо”, при общуването си с другите.
Бих отишъл още по-далеч, твърдейки че интелектът на човек е пропорционално свързан с честотата, с която той подлага на съмнение интелигентността си и превъзходството си пред останалите.
И за да не си мислите, че откривам колелото и топлата вода, смисълът на това, което се опитвам да вътворя в кохерентна реч е бил изложен още от Сократ и неговото: „Знам, че нищо не знам”. 
 
Истинският тъпчо от друга страна, ограничен от собственото си невежество (и тук не говоря само за знания, но също и за умения, възпитание и емоционално богатство на характера) и да иска не може да „види” превъзходството на другия, и е имунизиран срещу всякакви разумни доводи, които не попадат в сферата на собствената му ограничена перцепция.
Това е като да се опитваш да спреш слепец, тичащ към стена, само с довода, че я виждаш с не-слепите си очи. Резултатът е винаги неизменно: „К’ви очи бе, к’ви са тия глупости?”, последвано от тъпчо с разбит в стената нос.
Интересното е, обаче, че за истинският тъпчо, самото размазване също не е доказателство за ограничеността му, тъй като той е способен да ви даде милион други „анталигентни” обяснения за него.

Факт е, че човекът е гадно животно и е вродено слаб в умението си да види „другата гледна точка”, особено когато трябва да признае пред себе си, че е в грешка. Защото по природа сме егоцентрични създания (искаме или не) и общувайки сме основно заети с опити да си докажем, че сме по-добри от един от друг: „знам повече от него”, „по-красива съм от нея”, „циците ми са по-големи” или „имам повече пари”. В същността си това не са нищо друго освен компенсаторни реакции на реалността, към които егото ни инстинктивно ни тласка, за да не се наложи да се осъзнаем като „losers”. А истината е, че не може винаги да сме „winners” и просто трябва да се научим да живеем щастливо с този факт.  

И така, защо ги накаканизах всичките тези очевадности?

Ами ПЪРВО, защото явно НЕ СА очевадни и ВТОРО,  защото имат огромен ефект върху нещо, което пряко ме засяга, а именно - поведението на околните и комуникацията между нас. Честно казано писнало ми е да гледам постоянното „мерене на пишки” в ежедневието, което под формата на безумен маратон отнема много време и енергия, които от друга страна, могат да бъдат запълнени от къде по-приятни и задоволяващи действия като например секс, джакузи или защо не - секс В джакузи.

А аз обичам секса…
…и джакузито.



четвъртък, 1 март 2012 г.

"РОБИ НА ПРЕДРАЗСЪДЪКА"

„Да ти кажа, майна, хич не съм расист! Щом е готина съм я опънал без да мисля, дори и да е негърка! Че даже може и една шпакла да й ударя, какво толкоз? Кура, майна, око има ама вътре е тъмно и ‘ич и не му пука за цвета на кожата!”- завършва Колето и удря на екс остатъка от бирата, за да може колоритно да подчертае думите си с мощно оригване след това.


Пак сме се на едно от онези типични събирания „по мъжки”, за които най подходящата среда е под асмата, през юни, в някое забутано селце, а най-подходящото време – някъде след един през нощта. Естествено присъства неограничено количество шльокавица с гарантиран произход („на бай Миле, бати Жоро и Геврека гордостта”), както и друг алкохол, а за мезе е разфасовано поне половин добиче, разхвърляно след това по две-три скари.

Времето, в което захванахме споменатата тема е това, по което вече само няколко въглена мъждукат в пепелта, а повечето сме направили достатъчно главите, за да сме пределно искрени. Не, че има нужда от последното, защото се знаем от памтивека и винаги сме с подхода: „право куме в очи”.

И не, няма да се извинявам за езика, защото така си говорим, когато сме по-мъжки и това не е и наполовина толкова брутално от разговорите, които жените имат, когато са „по женски” (Ставал съм неволен свидетел на такъв и то от мои приятелки – честно, доматите биха ми завидели за цвета!).

Та така де – пуска я тая „анталигентна” мисъл Колето и метафорично, дет’ са вика, се изпрасква с гордост в гърдите, до там че почти чувам екота на „Булгар, булгааар…” в тоновете на утихващата му оригня.

„Така значи” – викам му – „щом е за ебане не ти пука, а иначе?”

„Е, к’во иначе? Винаги съм казвал, че и сред негрите има нормални хора. Даже имам трима приятели негри, знаеш - к’во се заяждаш ся?” сопва се не-расиста Колето и дори и за миг не осъзнава колко тона расизъм е успял да наблъска в съвсем „добронамереното” си изказване.


„За негри – ясно” провокирам го до дупка аз „Ама я кажи за цигани, а? Ша й оближеш ли цепката ако е циганка?”

„Е ти ми еба мамата!” погнусен е Колето „Глей го бе Жорка, глей к’ви картини ми вкарва. Напра’о ме направи импотентен до края на месеца бе! Пфу!”

„Е ‘убуу де, ама кажи” настоявам аз.

„К’во ме занимаваш с тия, бе – т’ва не са хора! За сапун само стават!” категоричен е Колето, че и други двама от компанията изгрухтяват одобрително.

„Ся Колка, това е малко силно, не мислиш ли?” хвърлям масло в огъня аз.

„Хич не е силно, майна! Животни са т’ва, животни. Я глей к’во ста’а в Катуница, че и навсякъде…”

От там нататък разговорът се отплесва в съвсем друга, силно неприятна за мен посока, където всички групово и енергично описват „зулумите”, за които „само мангалите са виновни”. Анемичните ми опити да се включа със забележки, че: „…престъпниците са от всички етноси, даже ако се замислиш „едрите риби” са си баш натюр булгарчета…” са посрещнати с единодушно пренебрежение, заради което след около пет минути аз спирам да слушам и започвам да мисля. А мисленето, мили ми Смехурко, е опасно. Особено в гореописаната пространствено-временна обстановка и особено при наличното количество на алкохол в системата.

Седя аз и си мисля.


Страшно ми е.

Разберете ме правилно – компанията ни, въпреки езика тази вечер, съвсем не е репрезентативна извадка на обществото. Всички сме над средното ниво, както като даденост, така и като образование, култура и възпитание. Обществото като сбор от всички индивиди, както знаете, е далеч по-зле.

Обичам старата аксиома, че IQ на дадена тълпа е равно на IQ на най-умния в нея, разделено на броя на хората. Та, замислям се – ако „нашата компания” наистина мисли нещата, които обсъждаме, колко ли е страшно положението там навън - в обществото?

Общественото мнение цветно ми се материализира като многоглава, озъбена ламя, която хапе едновременно във всички посоки и разхвърля индивиди в разнообразни обидни категории : „мангалите” в ляво, „негрите” в дясно, „педалите” назад, „селяните” в страни и „шопите”, и „майните”, и „члагарите”, и „левскарите”, „цесекарите” и, и, и…

Това ли са ценностите на века за българите?

Кога започнахме да се самоопределяме чрез омраза срещу различните?

Кога започнахме да се напъваме да се поставим ИЗВЪН всякакви нарочени за „долни” категории, опитвайки се да намерим какви СМЕ само по това какви НЕ СМЕ: „цигани”, „педерасти”, „селяни” и т.н.?

Кога гордостта да си българин започна да мирише силно на развален шовинизъм?

Кога „еба наред без да се замислям” се превърна в определение за глобализъм и плурализъм?

Кога изчезнаха прословутите ни, описани още преди столетия от чужди пътешественици, гостоприемност, толерантност и топло отношение към всички?

Кога започнахме да приемаме за норма налаганите ни безумни „категории”, забравяйки, че всички сме хора?

Кога насъскването и омразата помежду ни се превърна в национален спорт – „българи” срещу „цигани”, „левскари” срещу „цесекари”, „столичани” срещу „селяндури”?

Кога изпадна в летаргия свободолюбивият ни дух, който ни позволяваше да живеем свободни, заедно, без омраза, па макар и различни?

Винаги с със стиснати зъби и мисъл: „Никога вече!” извръщаме очи към онези 500 години, когато за последно сме били роби.

Как тогава стана така, че доброволно се превърнахме в роби на предразсъдъка?

Казах ви аз, че мисленето е опасно…

понеделник, 13 февруари 2012 г.

"ПЕТЪК ВЕЧЕР"

Англичаните му викат „throbber”.


И с право.

Не просто, защото картинно описва изправилия стройна снага, зачервен и пулсиращ герой в гащите ти, а защото прекрасно пасва и на състоянието в главата ти.
Там, където вече няма нищо - само желирана смеска на его и похот, която тупти в ушите ти, слага замъглени очила пред погледа и бие кървави крошета на разума ти.

Състояние, в което насред разноцветната ексцесия от дънещ бас и Lagavulin, единствената движеща сила за обезумялото ти тяло е търсенето на влажни устни (горни или долни), които да обхванат и изсмучат до капка туптящия ритъм между бедрата ти.

Веднъж достигнал до това състояние, посоката само е една и дори вездесъщата („за критични случаи”) сапунена длан в банята, не ти се струва непривлекателно решение. Защото просто ти е невъзможно, макар безсмислено и нелогично, да траеш повече.

Превърнал си се в глухар, в бизон, в парен локомотив - с премрежен поглед и вонящ на мускус, разпращащ „СЕКС” с морза на премигванията си и орящ бразди от похот в прахта на стъпките си…с онзи, тупкащия.

И тогава от сенките, с грация, изплуват ТЕ - онези, от които имаш нужда.

Те са там, заради такива като теб и прекрасно го знаят. Безпогрешно разпознават бурята, която ще настане съвсем скоро, било до някоя стена, било в невзрачна стая с прашни пердета или дори в клаустрофобичната псевдо-самота на тоалетната на бара.

Оттеглят се по котешки в някой затъмнен ъгъл, откъдето могат да се насладят на глупавия танц на необузданата ти похот, на представлението, което изгарящото ти тяло изнася само за техните разбиращи погледи. Наблюдават те и деликатно навлажняват устни (горни и долни).

И чакат.

Защото ти непременно ще дойдеш при тях. Като молец към светлината на пламъка, ще се втурнеш да утоляваш глада си, за да заглушиш туптенето в главата...и в панталоните си.

Те знаят, защото усещат абсолютно същото.

Те, обаче, му дават друго име…

понеделник, 30 януари 2012 г.

ATHANATOS

***


Непознатият се появи както го правеше обикновено – с приглушено „ПУУУФ” от изместен от появата му въздух. Този път изникна на около 130 метра над повърхостта, като голото му тяло се очерта особено контрастно на фона на пухкавите розови облаци над него. Погледна надолу и започна да крещи, махайки диво с ръце и крака...

„Напомня ми на муха, оплетена в захарен памук...” – отбеляза едната от главите на Жирафа.

„Шът!” – сопна й се другата, върху която бурно се съешаваха две облечени в раздърпани ливреи мишки – „Я си пий бозата и ни спести аматьорските си сравнения, с привкус на неизживяно детство и намек за домашно насилие ”.

Синята и зелената глава отдавна имаха проблеми помежду си, основният от които бе собствеността върху лилавите точки по корема. Самите точки, ги бяха отебали генерално и водеха разгулен живот, в резултат от който поне три от тях вече се бяха трансформирали в особено неприятни разязвявания, а четвърта подозрително напомняше на злокачествен тумор.

„Наистина напомня” – съгласи се Драконът – „Ама какво се е развикал?”

Последният коментар бе предизвикан от факта, че Непознатият махаше неконтролируемо, докато падаше без следа от грация, такт и чувство за добро поведение и междувременно се дереше с цяло гърло.

„Пада, не е ли очевидно” – включи се Майката – „страшничко си е сигурно. Горкият!”

„Как така пада?” – зачуди се Драконът – „Преди три цикъла летяхме до Балиго заедно. Вярно, че стилът му беше малко жабарски, но си правеше и пируети, и пикирания, и сякви там гъзарски номера из въздуха. Не може да пада!”

„Залагам си вечерята, че ще се размаже върху ей ония скали” – изгърголи Старшината, достатъчно добре осъзнал, че никой няма да има претенции върху четирите печени малайзийски гущера и останките от онзиденшна шопска салата.

„Сигурно е тактика” - със съмнение сподели Зомбито - „Не може да е без причина, от мен да го знаете. При него нищо не е каквото изглежда – всичко е тактика. Преди време го бяхме сгащили с Некро и Гангстера в една тясна уличка. Имаше вид на второкласник, даже си носеше и смешна пластмасова чанта на гърба. Точно си мислехме, че няма къде да бяга, когато той измъкна самурайски меч от нея! Представяте ли си – самурайски меч от ученическа чанта! И като развъртя ония ми ти Шаолински хави, на сашими ни направи за нула време. Освен това като че ли не изпитва болка” - обидено заключи той - „Амчи честно ли е това? Захапах го по прасеца отзад и даже месо откъснах, а той просто погледна учудено как раната му заздравява за секунди, след което ми махна главата…за втори път. Писна ми вече да се кърпя с тоя телбод!”

„Има си скрити таланти момчето” – съгласи се Безликата – „когато за първи път правихме секс край водопада и на мен ми се струваше свит и свенлив отначало, но като отпори един ми ти х…”

„На всички ни е пределно ясно как си прекарваш времето” – прекъсна я Майката – „не е необходимо да мърсиш обстановката с подробности”

„Що бе?” нагло се ухили Старшината „ Я ми дай на мене подробности, пък аз щи пока’а к’во и’ам в гащите.”

„Няма нужда” – сладко го поряза Безликата –„каквото и да си имал там, отдавно е умряло, съдейки по миризмата…”

„Абе не ви ли се струва, че нещо много бавно пада тоя?” намеси се синята глава на Жирафа – „Като че ли през петмез лети?”

„…или през боза” – добави първата глава, с което си навлече ухапване и поредица от сравнения на мозъка й с боза от другата.

„Създава впечатлението, че природните закони тук, каквито и да са, не се отнасят за него“ заяви Драконът „направи ми впечатление още докато летяхме заедно. По едно време стана едно такова ледниково и мразовито около проходите на зелените джуджета, а на него като че ли не му направи впечатление, нищо че беше дидбидюс гол.“

„Ами аз нали това ви казвам“ – потвърди Зомбито – „не е честно така. Появява се, когато му скимне...“

„Е, не е точно така“ – каза Безликата – „появява се на що годе равни интервали. И добре, че е така, че иначе девствена щях да си загина тука...“

„...където си иска...“ – продължи Зомбито.

„Ами да“ – включи се Майката – „пак са го видели малките в час по Математика. Пръкнал се е по средата на часа, точно пред дъската, свит от срам... И пак гол! Представяте ли си? Голям смях е паднало...така ми казаха...“

„...И ПРАВИ КАКВОТО СИ ИСКА С НАС!“ ядосано заключи Зомбито. „Някой ТРЯБВА да направи нещо!“

„Айде няма нужда“ – ухили се Старшината – „така като гледам, проблемът ви скоро ще си има решение“ – и кимна по посока на падащото тяло, на което оставаха не повече от пет метра до скалите отдолу.

Останалите обърнаха глави точно навреме, за да видят как придружен от глухо „ФУУУП“ Непознатият изчезна миг преди да се размаже.

„Мдам, типично!“ – каза Драконът – „Я! Че то станало време за хапване!“

Доскорощните събеседници вече представляваха разноцветни, бързоотдалечаващи се образи, единодушно предприели най-правилната тактика за оцеляване, когато наблизо ти има гладен златен дракон...


***



АААА!

Какво по...???
Ах как мразя да се събуждам така!

Главата ме цепи, не знам на кой свят съм, в устата ми са нощували три семейства бесни катерици, а трябва да съм на работа след...

По дяволите - 35 минути!

И тия щури сънища! Най- много мразя да сънувам, че падам, а винаги ми се случва след луда нощ със „Специалното участие на Сеньор Пепе Лопез“!

Все се заричам да не правя повече така, но...

Оф, пак закъснях!

***