четвъртък, 22 март 2012 г.

Криворазбраната „анталигенция”, или защо е ужасно трудно да осъзнаеш, че си тъп



Сред периодичните ми неволни залитания в тъмните гори Тилилейски на „тоалетната психо(пато)логия” (същата онази, която кара Груйо да изразява креативната си индивидуалност като пише „ХУЙ” и „Минка е КУРВА!” по стените на кенефите), неведнъж съм се отплесвал, жестикулирайки бурно и бълвайки ентусиазъм на килограм, в опити да дефинирам т’ва мистериозно каж’годе - интелигентността.

Та, що е то интелигентен човек и „има ли той почва у нас”?
(И да, мнението ми може и да е крайно, но моля, да не ме замервате с третокласни определения  от рода на: „за всеки интелигентостта е нещо различно”.)
 
Някак си почти очарователно е, че при общото възприятие за „интелигентен”, две от рядко споменаваните качества на интелигентния човек са способността, след минимално общуване, да осъзнае, че е „битата карта” или казано с други думи, че е превъзхождан от човека отсреща, след което да приеме този факт без ненужни драми (за разлика от безумните други определения, които съм срещал като: „да е прилично облечен”, „да не мирише на чесън или кисело зеле” и „да може да използва тирбушон”).
Като качества изглеждат елементарни, но повярвайте, далеч не са.
Всъщност изискват опит, практика, себепознаване и реалистичен подход към общуването, ерго – интелигентност.
И ето ви го "Параграф 22" - колкото по-интелигентен е индивида – толкова по–лесно и с помощта на по-малко знаци, той успява метафорично да завърти глава и да забележи безпогрешно тези, които го превъзхождат, проявявайки в резултат „интелигентно поведение”, което в болшинството от случаите се интерпретира грешно като „смотаност”.
И обратно – колкото по-ограничен е той (разбирай „тъп”), толкова по-вероятно е да го завариш гръмогласно да афишира качествата си, с патос, гордост и блясък в очите, абсолютно сляп за собствената си посредственост и последиците от нея, и смятайки възпитаното мълчание на останалите за необоримо доказателство за превъзходството си (за справка -  „Булгар, булгаар” и бомбата в басейна).
Излиза, че е само проява на излишен свръхоптимизъм да очакваме един откровено тъп човек сам да осъзнае нивото си, просто защото е той лимитиран от границите на тъпотата си.

Не вярвате ли?
Ами огледайте се. Тъпаци – бол!

Представете си следното:

Говорите си с първокласник, който с гордост и самоувереност ви демонстрира умения по събиране и изваждане.  Ясно е, че няма и грам съмнение, за това кой е по-вещ в математиката от двама ви. И  така, колко секунди ви трябваха, за да го  осъзнаете и да „прецените”  сладура като математик спрямо собствените ви умения?
Така, а сега завъртете гледната точка. Мислите ли, че той усеща превъзходството ви или че има какъвто и да е довод, с който да можете да му го докажете?
Спорили ли сте с 7 годишен всезнайко (и имайте предвид, че възрастта е само за илюстрация)? Ако не сте – препоръчвам ви го! Такъв спор е като минидисертация по темата, която чопля.
Аз лично още с умиление и смях си спомням моето преживяване, а в него АЗ бях сополивият всезнайко. Все още си спомням как научил се да пиша, чета и смятам, както и да забърсвам сам дупето си и да си вързвам връзките на обувките, аз бях убеден, че никой от възрастните не може да ме изненада с нищо и че разликата ми от възрастен  е само въпрос на ръст и лицево окосмяване!

Всичко това е абсолютно нормално като проява на развитието ни като индивиди, като начало на процеса на порастването.  ВСЕКИ, повтарям – ВСЕКИ човек, поне веднъж в живота си проявява удивителното интелектуално прозрение, че може би наистина той не е прав и колкото и да му се иска да е „най-най-най” за съжаление има „още много хляб да изяде”. Това става, когато рано или късно всеки от нас осъзнава, че в ролята си на „сополив всезнайко” е бил далееч-далеч от истината и че  усмивките на околните не са били от възхита пред неподражаемия му интелект, а от нещо съвсем различно.
Този момент и осъзнаването му е, може би, най-ясната граница, че сме „порастнали”.
Какво се случва по-нататък е далеч по-интересното.
За нещастие повечето от нас след това бързо забравят за това си прозрение и все по-рядко опитват да се замислят дали, все пак, не са отново в ситуацията на „дребен пикльо”, при общуването си с другите.
Бих отишъл още по-далеч, твърдейки че интелектът на човек е пропорционално свързан с честотата, с която той подлага на съмнение интелигентността си и превъзходството си пред останалите.
И за да не си мислите, че откривам колелото и топлата вода, смисълът на това, което се опитвам да вътворя в кохерентна реч е бил изложен още от Сократ и неговото: „Знам, че нищо не знам”. 
 
Истинският тъпчо от друга страна, ограничен от собственото си невежество (и тук не говоря само за знания, но също и за умения, възпитание и емоционално богатство на характера) и да иска не може да „види” превъзходството на другия, и е имунизиран срещу всякакви разумни доводи, които не попадат в сферата на собствената му ограничена перцепция.
Това е като да се опитваш да спреш слепец, тичащ към стена, само с довода, че я виждаш с не-слепите си очи. Резултатът е винаги неизменно: „К’ви очи бе, к’ви са тия глупости?”, последвано от тъпчо с разбит в стената нос.
Интересното е, обаче, че за истинският тъпчо, самото размазване също не е доказателство за ограничеността му, тъй като той е способен да ви даде милион други „анталигентни” обяснения за него.

Факт е, че човекът е гадно животно и е вродено слаб в умението си да види „другата гледна точка”, особено когато трябва да признае пред себе си, че е в грешка. Защото по природа сме егоцентрични създания (искаме или не) и общувайки сме основно заети с опити да си докажем, че сме по-добри от един от друг: „знам повече от него”, „по-красива съм от нея”, „циците ми са по-големи” или „имам повече пари”. В същността си това не са нищо друго освен компенсаторни реакции на реалността, към които егото ни инстинктивно ни тласка, за да не се наложи да се осъзнаем като „losers”. А истината е, че не може винаги да сме „winners” и просто трябва да се научим да живеем щастливо с този факт.  

И така, защо ги накаканизах всичките тези очевадности?

Ами ПЪРВО, защото явно НЕ СА очевадни и ВТОРО,  защото имат огромен ефект върху нещо, което пряко ме засяга, а именно - поведението на околните и комуникацията между нас. Честно казано писнало ми е да гледам постоянното „мерене на пишки” в ежедневието, което под формата на безумен маратон отнема много време и енергия, които от друга страна, могат да бъдат запълнени от къде по-приятни и задоволяващи действия като например секс, джакузи или защо не - секс В джакузи.

А аз обичам секса…
…и джакузито.



четвъртък, 1 март 2012 г.

"РОБИ НА ПРЕДРАЗСЪДЪКА"

„Да ти кажа, майна, хич не съм расист! Щом е готина съм я опънал без да мисля, дори и да е негърка! Че даже може и една шпакла да й ударя, какво толкоз? Кура, майна, око има ама вътре е тъмно и ‘ич и не му пука за цвета на кожата!”- завършва Колето и удря на екс остатъка от бирата, за да може колоритно да подчертае думите си с мощно оригване след това.


Пак сме се на едно от онези типични събирания „по мъжки”, за които най подходящата среда е под асмата, през юни, в някое забутано селце, а най-подходящото време – някъде след един през нощта. Естествено присъства неограничено количество шльокавица с гарантиран произход („на бай Миле, бати Жоро и Геврека гордостта”), както и друг алкохол, а за мезе е разфасовано поне половин добиче, разхвърляно след това по две-три скари.

Времето, в което захванахме споменатата тема е това, по което вече само няколко въглена мъждукат в пепелта, а повечето сме направили достатъчно главите, за да сме пределно искрени. Не, че има нужда от последното, защото се знаем от памтивека и винаги сме с подхода: „право куме в очи”.

И не, няма да се извинявам за езика, защото така си говорим, когато сме по-мъжки и това не е и наполовина толкова брутално от разговорите, които жените имат, когато са „по женски” (Ставал съм неволен свидетел на такъв и то от мои приятелки – честно, доматите биха ми завидели за цвета!).

Та така де – пуска я тая „анталигентна” мисъл Колето и метафорично, дет’ са вика, се изпрасква с гордост в гърдите, до там че почти чувам екота на „Булгар, булгааар…” в тоновете на утихващата му оригня.

„Така значи” – викам му – „щом е за ебане не ти пука, а иначе?”

„Е, к’во иначе? Винаги съм казвал, че и сред негрите има нормални хора. Даже имам трима приятели негри, знаеш - к’во се заяждаш ся?” сопва се не-расиста Колето и дори и за миг не осъзнава колко тона расизъм е успял да наблъска в съвсем „добронамереното” си изказване.


„За негри – ясно” провокирам го до дупка аз „Ама я кажи за цигани, а? Ша й оближеш ли цепката ако е циганка?”

„Е ти ми еба мамата!” погнусен е Колето „Глей го бе Жорка, глей к’ви картини ми вкарва. Напра’о ме направи импотентен до края на месеца бе! Пфу!”

„Е ‘убуу де, ама кажи” настоявам аз.

„К’во ме занимаваш с тия, бе – т’ва не са хора! За сапун само стават!” категоричен е Колето, че и други двама от компанията изгрухтяват одобрително.

„Ся Колка, това е малко силно, не мислиш ли?” хвърлям масло в огъня аз.

„Хич не е силно, майна! Животни са т’ва, животни. Я глей к’во ста’а в Катуница, че и навсякъде…”

От там нататък разговорът се отплесва в съвсем друга, силно неприятна за мен посока, където всички групово и енергично описват „зулумите”, за които „само мангалите са виновни”. Анемичните ми опити да се включа със забележки, че: „…престъпниците са от всички етноси, даже ако се замислиш „едрите риби” са си баш натюр булгарчета…” са посрещнати с единодушно пренебрежение, заради което след около пет минути аз спирам да слушам и започвам да мисля. А мисленето, мили ми Смехурко, е опасно. Особено в гореописаната пространствено-временна обстановка и особено при наличното количество на алкохол в системата.

Седя аз и си мисля.


Страшно ми е.

Разберете ме правилно – компанията ни, въпреки езика тази вечер, съвсем не е репрезентативна извадка на обществото. Всички сме над средното ниво, както като даденост, така и като образование, култура и възпитание. Обществото като сбор от всички индивиди, както знаете, е далеч по-зле.

Обичам старата аксиома, че IQ на дадена тълпа е равно на IQ на най-умния в нея, разделено на броя на хората. Та, замислям се – ако „нашата компания” наистина мисли нещата, които обсъждаме, колко ли е страшно положението там навън - в обществото?

Общественото мнение цветно ми се материализира като многоглава, озъбена ламя, която хапе едновременно във всички посоки и разхвърля индивиди в разнообразни обидни категории : „мангалите” в ляво, „негрите” в дясно, „педалите” назад, „селяните” в страни и „шопите”, и „майните”, и „члагарите”, и „левскарите”, „цесекарите” и, и, и…

Това ли са ценностите на века за българите?

Кога започнахме да се самоопределяме чрез омраза срещу различните?

Кога започнахме да се напъваме да се поставим ИЗВЪН всякакви нарочени за „долни” категории, опитвайки се да намерим какви СМЕ само по това какви НЕ СМЕ: „цигани”, „педерасти”, „селяни” и т.н.?

Кога гордостта да си българин започна да мирише силно на развален шовинизъм?

Кога „еба наред без да се замислям” се превърна в определение за глобализъм и плурализъм?

Кога изчезнаха прословутите ни, описани още преди столетия от чужди пътешественици, гостоприемност, толерантност и топло отношение към всички?

Кога започнахме да приемаме за норма налаганите ни безумни „категории”, забравяйки, че всички сме хора?

Кога насъскването и омразата помежду ни се превърна в национален спорт – „българи” срещу „цигани”, „левскари” срещу „цесекари”, „столичани” срещу „селяндури”?

Кога изпадна в летаргия свободолюбивият ни дух, който ни позволяваше да живеем свободни, заедно, без омраза, па макар и различни?

Винаги с със стиснати зъби и мисъл: „Никога вече!” извръщаме очи към онези 500 години, когато за последно сме били роби.

Как тогава стана така, че доброволно се превърнахме в роби на предразсъдъка?

Казах ви аз, че мисленето е опасно…