петък, 12 март 2010 г.

"Άτροπος"

Имам си тефтер.

Смачкан. Бежов. Сух.
Листове от рециклирана хартия, шарени корици, два ластика и молив, две пеперуди, четири есенни листа, полупразна бутилка Bacardi и мирис на есенно слънце.


Подари ми го ТЯ, докато още беше “тя”: „просто приятелка”, щурата глава от къщата на хълма и пламъкът с тюркоаз в очите; усмивката пред строя и спомена за хладното мохито на отминалото лято…
А после Някой горе реши да се позабавлява…

Дари ми го такъв - непълен, недовършен, не-цял, неосъзнат, полу-смислен, с празни страници, между които в изблици от безумно откровение са нахвърляни мисли, чувства, питанки - всякаква цветна щуротия, остъргана, изгребана, намерена на дъното, на върха, насред екстаза, посред нощ и преди залез, разказваща за мен, за него, за миналото, за Прага, за стиховете, за Пипи Дългото чорапче и за нищо конкретно.

Като романса ни - празни страници, насред които, като вулканични катаклизми, са се скрили дните, часовете, целувките, оргазмите, сълзите...

...целуваме се като октоподи.
Цялата ми същност е език и устни. Даже не съм и усетил кога в панталоните ми се е надигнало нещо с размера на Дебелата Берта и устрема на носорог през размножителния период. Игнорирам го. Желая просто да я погълна.