четвъртък, 21 юни 2012 г.

RESISTENTIA





„Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.”

(Еф. 6:10-12)



Топлината, извираща между бедрата на Яна пареше върху устните му, докато умелите, професионални движения на възседналата го Жрица на Утробата балансираха растящата му страст по ръба на предоргазмен екстаз. Подтикван от желание да сподели емоцията, се опита да подири погледа й, но самата Яна бе така потънала в собственото си удоволствие, че не забеляза търсещите му очи. Тихите й стенания, докато с устни обхождаше впечатляващия „жезъл на живота“ на Жреца пред нея, се смесваха в контрастиращ дует със страстните, но без съмнение репетирани трели, изтръгващи се от Жрицата.

Беше му струвало повече от половината спестявания, но не изпитваше и миг съжаление. Светата Утроба, в която прекарваха вече втори ден, бе единствената в Енорията, която носеше категорията „мотел“ и предлагаше лукс, достъпен само за елита. „Мотелите“ бяха рядкост в Околията, официално заради факта,че бяха считани от Духовенството за ненужно разхищение на жилищно пространство, а неофициално заради огромните подкупи, които собствениците им плащаха, за да поддържат статуквото и да запазват „елитността“ на предлаганите от тях услуги. Разбира се, на всеки ъгъл на претъпканите коридори между Спалните, човек можеше да намери Света Утроба, където срещу далеч по-поносима сума, да задоволи нагона си върху една от автоматично подаващите се от стената платформи. Макар и рядко, имаше и такива Утроби, където срещу осезаемо по-солидна цена, клиентите можеха да се възползват от удобствата дори и на „легла“, но „мотелите“ със самостоятелни „стаи“ и луксозни придобивки като „матрак“ и „вана“ (елитарно разхищение на вода, във формата на огромна порцеланова купа), бяха на практика недостижими за хора с тяхното социално положение.

Не и тези два дни, обаче.

Тези два дни той бе решил да подари на Яна.

Затова вече осемнадесет часа, те се отдаваха на целия възможен лукс, предлаган от Утробата, прекъсвани само от кратки почивки за сън (в самостоятелно и меко „легло“!!) или неизбежно „хранене“ в ексклузивно предоставена им Стая на Греха. Три двойки Жреци и Жрици на Утробата се редуваха да са на тяхно разположение (последователно или наведнъж), за да изпълняват сексуалните им поръчки, като с неповторим професионализъм манипулираха телата им, за да изтръгнат всяка нишка удоволствие от тях. Срещу сумата, която бе платил, „гейбовете“ и на двамата бяха напълно отблокирани (включително и оплодителната им функция), което им даваше уникален шанс да създадат нов живот. Комбинираният им обществен статус бе достатъчен, за да им бъде разрешено дори да отгледат всяко потенциално потомство до петгодишна възраст (вместо стандартните 18 месеца), преди то да бъде предадено на Духовенството за „посвещаване“ и социална интеграция. Тръпката от тази възможност допълваше удоволствието му и го караше да изпитва странна несигурност, която той се опита да сподели с една от Жриците, за момент забравяйки, че както тя, така и всички останали от целия им клан са перманентно стерилни и не биха могли да му помогнат с какъвто и да е съвет по въпроса. Самата възможност да сподели живота на Яна и потомството й, го караше да се чувства по-жив и да се надява, че съвсем скоро, може би,  щеше да настъпи моментът, в който щяха да се „хранят“ заедно. В спомените му още бе жив моментът, в който от скучна асистент-историчка, Яна се бе превърнала в център на света...и на греха му.

***

На тридесет и пет, той вече си бе извоювал име като един от най-усърдните и бързо прогресиращи, млади Археолози в цялата дивизия, когато Съдбата (или може би Лукавия) го бе срещнала с нея.
Да, опитът му далеч не бе голям, но благодарение на будното си мислене, Йаков вече бе започнал да вижда разширяващите се пукнатини в седемвековната идеология на Духовенството и от позицията на интелигентен и напорист Брат, успяваше все по-трудно да затваря очи пред двойния стандарт, прилаган от някои от собствените му Братя.

За разлика от страховитите Безгрешни и техния железен Кодекс против Греха, Братята Археолози бяха подразделение, което служеше както на борбата с Греха, така и на науката. Те бяха подбирани измежду младежите, проявяващи любопитство и стремеж към познание, наред с благоверен стремеж към Бога. Това бе така, защото далеч не всички артефакти от миналото бяха греховни и решението за това, кои да бъдат поразени от Божествен огън и кои впрегнати в полза на науката (за слава на Бога и името Му), лежеше на раменете им. Немалко от удобствата, предлагани в пренаселеното им технократско общество, се дължаха на научни постижения, стимулирани от открити от Братя Археолози древни артефакти.

Йаков не помнеше кога натрупалото се разочарование от Духовенството (но в никакъв случай от Бог!), го бе накарало да се отдаде на Греха в мислите си, събуждайки Глад непознат преди и мечти за „хранене“ с нещо различно от протокаша. Макар и да не помнеше началото на грешните си мисли, пред очите му все още бе жив споменът за момента, когато се бе отдал на Греха в действия.

Акцията бе стартирала по сигнал, в който точно фигурираха координатите.
Екипът им (състоящ се от четирима Братя археолози, младши-историк и Безгрешен) бе проникнал бързо и ефективно в обширното помещение, излязло на бял свят след срутване в един от комуникационните коридори на Спално 459 в Енория „Дивна светлина“.
В мрака на ширналата се празнота (остатък от „метростанция“), се бяха сблъскали, за безкрайно тяхно учудване, с подивяла, мръсна и изнемощяла жена на средна възраст, която в лудостта си им бе налетяла, дращейки с нокти по шлема на проникналия първи Безгрешен.
Миг след като бе погълната от пречистващата струя Божествен огън, бяха разбрали откъде бе извирал напорът на обречената й атака. Скрити сред купчина дрипи край полу-загасналите въглени на малък огън, ги следяха очите на две момчета на около 3 години, с еднакви лица. Близнаци!

Така и нямаше да разберат точно как тримата са се озовали в изоставеното подземие. Най-вероятно, разбрала за чудовищата в себе си („...близнаците са слугите на Лукавия, с едно лице и една душа, за да всяват заблуда у Бога и грях сред хората...“ (Гейб.3:18 ), грешницата бе предпочела да рискува и избяга от света, пред алтернативата – да ги подложи на напълно заслужено унищожение. Лудостта й лесно можеше да бъде обяснена с дългото й изгнание сред мрака, но как бяха оцелявали толкова дълго? Дали бяха намерили начин да се снабдяват нелегално с протокаша?
За миг това изглеждаше единственото възможно (макар и невероятно) обяснение.
И тогава Архолозите бяха видели ръцете им. Малките, почернели от мръсотия пръсти на всяко от изчадията стискаха останки от прегоряла плът. Плъхове!
Единственият вид оцелял след Глада преди Катастрофата, плъховете и до днес оставаха неоспорваните царе на тъмнината. Ето с какво се бяха хранили чудовищата – плът на плъхове!

Отвращение бе заляло като вълна целия им екип, като единствено Бегрешният бе запазил самообладание. Надигайки оръжието, си само за секунда той бе „пречистил“ изчадията и греха им.
Миг преди срещата си с Бога, едното от тях се бе опитало да побегне и бе изтървало плътта измежду пръстите си. Подтикван от нездраво любопитство, Йаков се бе навел над почернелите останки от почти недокоснат, полу-овъглен плъх и завладян от непознатия, но неустоим аромат на печена плът и от Греха в мислите си, го бе натикал в контейнера при резервните пълнители.
От там до истинския Грях бе останала само една крачка.

Но това се бе случило преди единадесет месеца.
Сега, вече пълноправен член на Съпротивата, той ръководеше локална група от поклонници, отдадени на измиването на илюзорния Грях от лицето на човечеството. На редовните им сбирки всеки първи и последен вторник на месеца, той изнасяше беседи за Бога и Истината, и споделяше със „свободните“ таинствата на различни „рецепти за готвене“, събирани парче по парче от всички членове на Съпротивата.
А после я имаше вече и Яна.

Първоначално именно странното й поведение и зле прикрита вина, бяха привлекли вниманието му. Неспособна да маскира емоциите си, тя бе излъчвала непрестанен страх и за него не бе било трудно да открие точно от какво е провокиран. Нужни му бяха били само десет дни, за да забележи, че Яна е единствената, която в последно време е ползвала служебната Стая на Греха в Управлението, повече от един-два пъти годишно. Всъщност младата асистент-историчка бе прекарвала по 10-12 минути в Стаята, в два от всеки седем работни дни. Бързо претърсване бе разкрило и причината за странното й поведение, и само неговата намеса (дискретни поправки в базата данни) продължаваше и досега да я пази от разкриване. Намеса, за която историчката дори и не бе подозирала в наивността си, до момента, в който той бе решил да я вербува като „свободна“. Кратката му бележка я бе хвърлила в ужас, който той по-късно бе превърнал в доверие, разкривайки й себе си и мерките, които бе взел, за да я предпази от „пречистване“.
Два месеца по-късно Яна бе станала една от най-отдадените сред всички членове на съпротивата и негова дясна ръка.

***

Усетила момента в който щеше да изригне в неописуем екстаз, Жрицата подаде дискретен знак и двамата с колегата й елегантно промениха позите си, давайки възможност на Йаков да се слее с Яна, за да сподели с нея „водата на живота“ си.
И тогава, точно преди удоволствието да залее цялото му същество, Йаков отвори очи и видя зад главата на извилата се на дъга Яна, зловещата фигура на Безгрешен, неумолимо надигащ оръжието си.

Екстаз и ужас се сляха в едно и миг по-късно „пречистващата светлина“ на Божествения Огън превърна в пара очите му...



петък, 15 юни 2012 г.

DOGMA


”Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак.1:14/.

„Похотта , като зачене, ражда грях, а грехът, извършен ражда смърт”/Иак.1:15/“

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" /Ис. 59:2/







Събуди се обляна в студена пот и едва потисна крясъка си. Стисна зъби и облиза малките капки по горната си устна.

„Горчива,“, помисли си „защото съм грешна!“

Примигна няколко пъти за да изгони кошмара от мислите си и се загледа в светещите цифри на стената отсреща:

05:22

Оставаха малко повече от пет минути до сутришното покаяние.

Щяха да й стигнат.

Отметна тънката завивка от себе си и се измъкна тихо от нара на който спеше, за да не разбуди останалите трима, които го споделяха. В залата на „Спално 72“ имаше само 11 подобни аксетични нара, което го правеше едно от по-просторните места за живеене, отговарящи на новопридобития й статус на „асистент-историк“ в Управлението. Не беше луксозно жилище, но разполагаше с три санитарни помещения и цели пет Стаи на Греха, за разлика от предишния й адрес, където 160 благоверни трябваше да се задоволят с едва три.

От ляво се размърда Йосиф и лениво се почеса по слабините. През прозрачната кожа на отпуснатия му пенис, проблясна увитият като тънка змия ограничител, сграбчил в задушаваща прегръдка незначителния му „жезъл на живота“. Яна побърза да се отдалечи, преди да трябва да се заговори с него.

Откакто се бе преместила и бе станала негова посестрима по легло, преди няколко седмици, той бе проявявал нескрито желание да завържат по-сериозен контакт. Вчера за негова радост, тя се бе съгласила да отскочат заедно за по „едно бързо“, до близката Света утроба. За нещастие доходите и на двамата не стигаха за нищо по-качествено от петнадесетминутно отблокиране на ограничителите им, което никак не бе достатъчно да задоволи нагона й подобаващо. Разбира се не можеше и дума да става за отключване оплодителната функция на „гейб“-овете им (Преподобният отец Гейбриъл Мартин не бе и предполагал, че изобретението му, създадено за да спаси човечеството от самоунищожителна свръхнаселеност, ще увековечи по ТОЗИ начин името му), което би струвало поне половингодишната им заплата, а петнадесетте минути с частично отблокиран „гейб“, прекарани с Йосиф бяха далеч от изключителни. Но, както се казва, човек все нещо трябва да ебе, а Йосиф беше най-лесно достъпен, достатъчно здрав и не дотам зле изглеждащ, въпреки бледата си прозрачна кожа и твърде изпъкналите му (за нейния вкус) ребра. Което пък значеше, че едва ли щеше да повтори.

Това от което имаше нужда е истински мъж! Мъж, с който да се ХРАНИ!

Някой с когото да сподели греховността на дажбата си в акт на върховно интимно единение, да съединят вината си, да й помогне да понесе тежестта на греха..., но това разбира се бяха още мечти, невъзможни преди да е изрекла Клетвите с някого. Всичките й досегашни опити се бяха превърнали в грандиозни провали и чаканият "Принц на бял кон", все се бе оказвал сополанко върху кльощаво магаре.

„Защото съм грешна!“ прониза я вината й „Грешна, грешна, грешна! Аз съм робиня на греха и заслужавам най-тежко наказание!“

Индикаторът над една от Стаите на Греха светеше в зелено и Яна побърза да се възползва, за да избегне навалицата, която щеше да настъпи след утринното покаяние. Няколкото минути до началото щяха да й стигнат да се нахрани (дори самата мисъл за това я караше да потрепери от вина) и да приключи с тази тягостна, макар и неизбежна, греховност за днес.

Затвори вратата след себе си и заровичка в тъмнината на тясната Стая, за да извади „свят диск“ от кесията на гърдите си („...и ще носите винаги Греха до сърцата ви, за да ви напомня, че сте грешни, но и да ви пречиства...“). Дискът потъна в цепката под свещения символ на Живота, който осигуряваше оскъдната светлина в Стаята и Яна с огорчение забеляза че лампата на стрелата, символизираща мъжкото начало в Единението, е изгоряла. Бледата светлина идваше единствено от обърнатата дъга, символизираща Утробата и затова в стаята бе по-тъмно от обикновено.

„Грехът е поквара“ на глас каза тя „ а покварата унищожава всичко. Спаси ни, о Боже и дай ни Живот“.

Дажбата й изтрака в краката й. Тя вдигна свенливо металния контейнер и бързо изсипа лигавата, студена маса в гърлото си. Потрепервайки от благочестива ненавист, тя преглътна набързо и вдигайки очи към полу-загасналия Символ, зарецитира редовете от Светото Писание:

„Гладът е дар от Лукавия! Той е измамния подарък от Нечестивия за всички живи. ХРАНЕНЕТО е грехът на всички грехове, бичът на Живота, унищожението за благоверните. Да се храниш, значи да Убиваш, а само на Бог е дадено да се разпорежда със смъртта. Защото от Бог иде всеки живот, и този на растенията, и този на животните, и този на хората, и само Бог има право да решава кой и кога да се върне при него. Да се свети Името Му!“

Яна се изправи и изтупа колене. Бе изпълнила нуждата от поддържане на пламъка на живота в изнемощялото си тяло и бързаше да напусне Стаята на Греха.

„Грехът е в мен и няма никога да ме напусне. Аз съм лоша, грешна и порочна – от себе си няма къде да избягам“.

Затвори вратата зад себе си и се приготви за покаяние. Беше точно 5:30 и от високоговорителите се разля гласът на Преподобния Михаил:

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Затова чуйте ме Чеда мои и съхранете думите в сърцата си, за да има надежда във вас да намерите отново пътя!“

„АМИН!“ – проехтя в цялото Спално.

„Грехът може да бъде само един, както и добродетелта, защото всеки грях, бил той малък или голям, разделя човека от Бога, Източника на живота. Всеки грях може да се окаже смъртен, но няма грях по-голям от ХРАНЕНЕТО. Чуйте и помнете Чеда мои, за да се пречистите и да бъдете опростени. Днес ще говоря за нравственото лицемерие. За онзи, който по сърце е роб на греха, но се стреми да изглежда благочестив, приписвайки си честност и порядъчност...“

„За мен!“ сепна се Яна „Той говори за мен! О, Господи, те ЗНАЯТ!“

Страхът я сграбчи в железни нокти и тя притисна брадичка към гърдите си, в опит да изглежда, малка, маловажна и незабележима.

„Те знаят, знаят, ЗНАЯТ! Разбрали са по някакъв начин и всеки момент ще изпратят някой от Безгрешните да ме прибере завинаги“ – Яна трепереше и почти усещаше как металните пръсти на ужасяващите Безгрешни Братя я сграбчват за раменете.

„Не, не, не – моля, не!“ На ум заповтаря тя. „Само не това, не сега, моля те Боже! Да, грешна съм, но ще се покая! Ще се поправя – дай ми шанс!“

Думите на Утринното покаяние се лееха нечути покрай ушите й, докато тя се гърчеше вътрешно в собствения ад на страховете си:

„...защото истински нечестив е онзи, който под фасадата на богоугодност е скрил грях, преструвайки се на благоверен и праведен. Затова дай ни мъдрост Боже да разпознаем тези фарсеи измежду нас и сили, Боже, за да ги низвергнем. Да пребъде Името ти, да пребъде Животът!“

Финалното „Амин“ от десетките гърла сложи край на покаянието и даде началото на новия ден.

Бавно и и невярващо Яна осъзна, че никой не идва за нея и че е единствената все още коленичила на студения бетонен под на Спалното. Останалите трескаво се приготвяха за работа и ако не искаше да се набива на очи, трябваше бързо да започне и тя.

Отправи безмълвна благодарност към Бога и се захвана да навлича работната си униформа. Цифрите на стената показваха 6:05, което й даваше десет минути до следващия бус към сградата на Управлението. Наред с всичко друго, свръхнаселеността бе довела и до драстични промени в обществения транспорт, така че ако закъснееше и имаше нещастието да изпусне отреденото й място в него, единствен шанс оставаше индивидуалното придвижване с такси, което щеше да й струва едноседмичната й заработка. Като историк тя имаше право да работи със забраненото знание за минали времена преди Катастрофата и знаеше, че преди стотици години е имало хора, които дори са притежавали собствени средства за придвижване, но въпреки , че го знаеше, някак си не го вярваше със сърцето си.

Истината бе във Вярата, а вярата не разрешаваше човек да гледа твърде много в миналото, защото то бе изпълнено с Грях. Минало, в което хората безогледно бяха пирували въпреки изчерпващите се ресурси, бяха се ХРАНИЛИ публично (!) и в плен на Греха, безсърдечно бяха убивали всичко живо около себе си.

Такива истории звучаха страшно, но и нереално.

Дори самата тя бе признавала, че й се струва невероятно да е имало неща като описваните луксозни, публични храмове на Лукавия („ресторанти“), където стотици хора са се ХРАНИЛИ ЗАЕДНО (дори само от мисълта за това стомахът й се преобръщаше), или пък, че точно преди Катастрофата е имало места, където повече от 85% от обладаните от грях човеци са били „затлъстели“. Това по-скоро бяха хиперболизирани истории, използвани от Светите Братя, за да визуализират още по-силно последиците от Греха. Последици, довели човечеството до ръба на самоунищожението, в лицето на изчерпани ресурси и екстремна свръхнаселеност, за да бъде все пак спасено от новозародилата се малка, но влиятелна група от святи Братя, чийто имена грееха в ума на всеки благоверен.

Една привидно незначителна „секта“, бе разпалила пожар от неудържима Вяра и бе отворила очите на грешното човечество, показвайки истинското лице на Греха, измамният подарък на Лукавия. Последвалите мерки за контрол на пренаселеността и борба с Греха, бяха възстановили крехкото равновесие, в което хората сега живееха, възхвалявайки Бога, в свят където всеки се ХРАНЕШЕ само заради нуждата и без да отнема Живот.

Яна бе благочестива и искрено вярваше в сърцето си.

Поне до преди три седмици.

Споменът попари гърдите й и тя потрепна шепнейки:

„Грешна, грешна, грешна...“

Работата й като историк в Управлението, включваше скучната цензура на безпочвените слухове, които все някак успяваха да се завихрят в обществото и редките, но вълнуващи експедиции с Братята археолози, където действаше като експерт-свидетел. Тяхната работа бе истински вълнуващата, но самото й присъствие при тях, когато под плазмените струи изчеваха поредните скверни артефакти от случайно (или нарочно?) останали скрити светилища от порочното минало, я изпълваше с благоверно задоволство, че дава своя дан в Божиите дела. Именно последната такава експедиция я бе направила „робиня на греха“.

Бе започнало като поредното рутинно прочистване на малък „склад“ - едно от онези греховни помещения, където според историята нечестивите бяха съхранявали различни видове храна. Дори сега самата идея за разновидности на храната й бе чужда и силно порочна. Протокашата бе създадена да е балансирана и достатъчна за всеки. Нейните отвратителни вкус и вид, втъкани в същността й, помагаха на благоверния като му напомняха постоянно за Греха и убиваха нечестивите мисли и желания да се ЯДЕ. С благочестивото насърчение на Духовенството, само за столетие протокашата се бе превърнала в единствената налична ХРАНА, елиминирайки спомените от миналото и нуждата от всяка друга.

Това, което бе започнало рутинно, обаче, се бе превърнало в нейното духовно падение. Братята, намерили няколко контейнера от стъкло, пълни с еретични вещества, я бяха повикали преди да ги подложат на Божествен огън, за да ги опише и картотекира. Овалните цилиндри вариращи в размерите си бяха с диаметър от 2 до 8 см. Странното при тях бе, че в самото стъкло бяха гравирани някакви думи (може би заклинания) и макар всичко останало да се бе превърнало на прах пред неумолимия ход на времето, керамичните им капаци бяха оцелели, запазвайки съдържанието им поне частично непокътнато. Яна методично бе заснела и описала всичко, а релефните думи още горяха в съзнанието й с чуждото си, еретично звучене:

„СОЛ, ЗАХАР, ПИПЕР“

Миг преди да даде сигнал на Братята, че е приключила, погледът й бе привлякъл отблясък от три средни по размер контейнера, скрити зад другите и останали досега незабелязани от Братята (които в благочестивостта си се стремяха да запазват достатъчно разстояние между безгрешната си плът и греховните артефакти, докосвайки ги само с лъчите на Божествения огън). В този миг, нещо се бе случило и прикрита от широчината на работната си униформа, Яна бе плъзнала контейнeрите в един от удобно разположените си джобове. Страхувайки се, че всеки момент ще бъде разкрита и положена на Огъня заедно с демоничната находка, Яна едва бе успяла да излезе от стаята. Имала бе чувството, че всеки може да забележи омекналите й колене и да чуе тракащите й зъби. Братята, обаче, невъзмутимо бяха приключили със задачата си и само след десет минути, Яна пътуваше с тях обратно към Управлението.

Час по–късно, сама в една от Стаите на Греха, която почти никой не ползваше (една от двете в цялото Управление, оставена за спешните случаи, когато някой, неспособен да задоволи греховния си глад където трябва, можеше да го направи там), тя извади контейнерите и ги разгледа под светлината на Светия Символ. Имаше усещането, че парят.

„КИМИОН, КАНЕЛА, МЕД“

От трите само последният цилиндър съдържаше течност, макар че течност е неточно описание. Веществото имаше златист цвят и вид на лепкава, прозрачна протокаша. Така и не разбра какво я бе накарало да ги отвори – самото им спасяване от унищожение бе вече смъртен грях, но веднъж наддигнала капака на първия от тях бе разбрала, че за нея спасение няма. Цялата стая се бе изпълнила с аромат, какъвто не бе срещала през живота си и който незнайно защо, бе накарал Гладът й да изригне в нея.

Остатъкът от деня й бе преминал като в транс, за да дойде нощта, когато кошмарите я бяха накарали да осъзнае напълно размера на Греха си. Сънувала бе оргии с невиждани размери, в които хора с двойни брадички и гротескно увиснали меса „дъвчеха“ с наслада от телата на други, заливаха се с варели от протокаша и се „облизваха“, крещейки :

„Вкусно, вкуснооо!“

Огромните зали на това грехопадение, бяха лускозно обзаведени и обляни в светлина, за да се върши Грях пред очите на всички, да няма прикритост и да може да покварва наред. Всичко това - под Знака на Лукавия – двойна, обърната, златна дъга – изложен пред очите на света, без свян, потайност или страх от Бога.

Кошмарите й продължаваха и до днес, все така картинни, все така безсрамни, все така порочни. А Гладът й ставаше все по-жесток. Сякаш  бе усетил близостта на артефактите на Лукавия и я подтикваше да им се отдаде отново и отново.

Унесена в спомени и мисли, Яна не разбра как се е озовала на бюрото си. Работният ден бе започнал и ако не побързаше щеше да закъса с квотата. Посегна да извади инструментите си от шкафа, когато вниманието й се спря на най-долното чекмедже. Не го използваше, тъй като бе твърде ниско, а и нямаше много неща, за да й трябва. Сега то зееше полуотворено и тя автоматично се наведе да го затвори. Чекмеджето изтрака и в ръката й остана малък правоъгълник от хартия, на който пишеше:

„Не си сама. Не се бой от Бог. Опитай протокаша, КАНЕЛА И МЕД!“

Почти инстинктивно Яна натика парчето хартия в устата си и го преглътна, след което осъзна какво е сторила и почти го повърна на бюрото си.
Сред последвалия ураган от емоции на ужас, вина и обреченост, постепенно в гърдите й започна да се надига топлата възбуда породена от очакването на момента, в който сама в Стаята на Греха, щеше да отприщи на воля демоните от далечното минало...