понеделник, 30 ноември 2009 г.

Night bus N155

Докладът лежеше почти завършен на масата, между остатъците от сандвич с бекон и полупразно бурканче с майонеза. Дописваше данните от последното тримесечие и вече си представяше как ще се просне точно там, на канапето, за да открадне поне 4 часа и половина сън, когато екранът на телефона му светна.

петък, 20 ноември 2009 г.

Sopa para Miguel

Сядам при аверите и поръчвам пинта Guinness. Надигам чашата и я преполовявам преди да им дам възможност да започнат, така поне ще имам малко шанс да поомекотя това, което ще трябва да чуя. И ще го чуя – знам. Както си знам и че ще са прави.


Най-добрите ми приятели са – няма как да не ми „набият канчето”, не и след като научат новините…

вторник, 17 ноември 2009 г.

Dive in the water

"...say will we dive in the water? say will I die in your water? ..."






Гледа ме с усмивка. 
Дали съзнава, че въпросът, който устните изписват е повече от очеваден?


Разбира се, че става дума за секс - както всичко в този живот.
Нещата са по-прости и тривиални, отколкото на всеки му се иска да признае.



И така да ти обясня , за да ти отнема и минималния шанс да се скриеш по-нататък зад глуповатото: "Ама това ли имаш предвид? Не те разбрах ..."


Забрави за недодяланите си прозрения за пътя, по който двамата поехме. Каквото "трябва да бъде" никога не се превръща в "Това, което е".

Lost



Завистта в очите на останалите е повече от очевидна.

Искат да са на моето място. Биха сторили всичко, за да имат вниманието, в което егоистично се къпя аз. Промъква се и блясък на агресия.
„Забравете! Няма начин - вечерта е моя!”
Мои са и Тези Около Мен. И ме искат – усещам го по дъха им, по аромата на потта, по празните им погледи.

"Апология на суетата"

"Ляв завой, светофар, после трябва да тръгна към магазина. След 20 мин имам уговорка, дано поне довечера да се понаспя. Да не забравя..."



Има нещо неуловимо, но натрапчиво, горчиво-сладко, но пристрастяващо в тръпката от погледите на непознати, които се спускат по линията на гръбнака ми, от раменете до задника, от очите до устните.

"Всичко живо е трева"

По пейките около мен е пълно с брадясали, миришещи на пот нещастници, които дояждат студеното телешко от мизерния си, никога непроменяем обяд.

Зелени.
От зелената мъгла пропила се в очите ми, в кожата, в мозъка, в монотонния ми живот.

"Mind the Gap!"

Пак е петък вечер, но този път е по-различно.

Както винаги сме същите, “Компанията” е непроменена от онзи далечен петък, преди толкова време, когато се надушихме сред сто и осемдесетте полу-дрогирани/полу-насвяткани британци, в онзи посредствен клуб между Сохо и Лейстър скуеър.


И все пак е различно. Аз съм различна. Усещам го и вече не се опитвам да го отричам дори пред себе си...