„БОГ ТЕ ОБИЧА”
Приличаше на евтина рекламна листовка и нямаше да й обърна внимание, ако горната фраза не ми беше хванала окото.
Лявото.
„Дотук добре” - викам си – „Обикновено се радвам ако не искат да ме затрият, та щом ме и обича, ще се спогодим с този Бог.”
И се зачетох:
„Благословен е онзи, който има Път в живота си…”
– ей на! за мен приказват, на мен животът ми е път.
„…и който неуморно продължава напред, дори и да трябва да пълзи щом не може да ходи”.
- Грабна ме това четиво – все едно за мен е писано!
„Благословен е онзи, който има покрив над главата си…”
– Ами да ей го, черно на бяло: „покрив над главата”, аз съм бе, аз ви казвам!
„…и огнище пред което да заспи спокойно вечер”.
- Ся, тука малко не схващам точно за какво става дума с това „огнище”, ама сигурно ще е някоя от ония „метафори”, дето се опита да ми ги обясни преди седмица Калинка.
„Но най-благословен е онзи, който в края на пътя си, може да се обърне назад и да види, че е оставил ясна следа след себе си!”
Тук съмненията изчезват и на всички става ясно, че е писано за мен!
Очевидно съм „благословен” охлюв!
Само ми се ще да знаех какво значи това…
Отивам да питам Калинка.
петък, 16 декември 2011 г.
сряда, 14 декември 2011 г.
"TWILIGHT THOUGHTS"
ТЯ
Горчивата целувка на текила,
ми дава сили да поема аромата
на уискито и на парфюма ти,
който вече тихичко намразвам..
Така грубо вади ме от кожата ми,
че кара ме да виждам отражения
в каналите на Брюж през пролетта,
където ще има черни лалета в очите ти,
неискащи да ме делят с никого…
Ръцете ми са две премръзнали врабчета,
опитващи се да гнездят в скута ми,
докато всъщност умират да се слеят
със лятото на твоите коси…
Когато с език обхождаш устните си
изглеждам каменна и недостъпна,
и лъжа себе си, че няма да се дам без бой,
а всъщност всичко вече е загубено.
Прехапвам моите и гледам настрани,
за да убия стоновете между бедрата си,
които с влажно настояване ме молят
да ти позволя още тук да ги обгърнеш
сред топлината на своята усмивка.
Таксито към дома е платноходът
с който ще потеглим да потърсим изгрева,
докато сплитам пръсти в косите ти
и знам че тази нощ си само мой…до сутринта.
ТОЙ
"ЕБАСИ ЯКАТА МАДАМА!!!
Добре, че не се олях с уискито, че нямаше да мо'а го 'дигна.
Само к'во ша разправям на жената....?
Абе, утре ша му мисля! "
Горчивата целувка на текила,
ми дава сили да поема аромата
на уискито и на парфюма ти,
който вече тихичко намразвам..
Така грубо вади ме от кожата ми,
че кара ме да виждам отражения
в каналите на Брюж през пролетта,
където ще има черни лалета в очите ти,
неискащи да ме делят с никого…
Ръцете ми са две премръзнали врабчета,
опитващи се да гнездят в скута ми,
докато всъщност умират да се слеят
със лятото на твоите коси…
Когато с език обхождаш устните си
изглеждам каменна и недостъпна,
и лъжа себе си, че няма да се дам без бой,
а всъщност всичко вече е загубено.
Прехапвам моите и гледам настрани,
за да убия стоновете между бедрата си,
които с влажно настояване ме молят
да ти позволя още тук да ги обгърнеш
сред топлината на своята усмивка.
Таксито към дома е платноходът
с който ще потеглим да потърсим изгрева,
докато сплитам пръсти в косите ти
и знам че тази нощ си само мой…до сутринта.
ТОЙ
"ЕБАСИ ЯКАТА МАДАМА!!!
Добре, че не се олях с уискито, че нямаше да мо'а го 'дигна.
Само к'во ша разправям на жената....?
Абе, утре ша му мисля! "
сряда, 30 ноември 2011 г.
"ФЬЕШЪН"
Ся, малко отстрани ш’ти го зафана, кат’ в оня лаф – „пиша ти бавно, щот четеш трудно”, ама при мене ша е – „пиша ти бавно, щот ми са гипсирани пръстите, а ти пиша, щот’ още белким три седмици няма да мо’а да говоря”. До там ме докара „фьешъна”, майна, колкото и да ти е чудно, ама нейсе, друг път ша знам да си трая.
Ако са мислиш за т’ва к’во ли ми разбира на мен косматата глава от модни тенденции, пръв ш’ти ка’а , че си смъртелно прав и „Аре да хо’им да напра’им главите, майна” и “Heavy Metal Rules!”. Да ама, фьешъна е кат бясно куче, майна, не те пита искаш ли го и докат’ се усетиш те е приклещил с гъз към трънаците. Така, че ако щеш разбирай ако щеш – не, бягане няма.
Фьешъна си има закони, майна и първият от тях е - на ония дет’ го практикуват да им е основно занимание да ти го навират под носа. И да чакат реакция. И да гледат лошо.
Т’ва ‘убуу, ама при мене колкот’ повече време се минава, толкоз повече на цинизъм взе да ме избива, а ти знаеш, че хич ме няма в тия ми ти „засмукани сутиации”, както викаше дедо ми, ерго - сегашния ми крипълд хал.
Та, „сутиацията” я генерира частично леля ми, щот’ ме нахендри да разведа Лилето из Филибето, че й било „за първи път да е сама, нямала приятелки и по цял ден си седяла вкъщи” – край на цитата. Лилето не я знайш – тя е от безбройните ми втори братовчедки и пристигна тая есен да учи в ПУ-то. Съгласих се, к’во да праа. Да не я стряскам обаче, реших да не я мъкна по наш’те уютни дупки с кисел аромат на метъли, ами да я развъртя по Стъргалото, та да види „детето” местните гъзета, че нали тъй са прай по типичному с туристите.
‘Зех да се подготвям, погледнах се в огледалото, погледнах се пак и размислих. Фърлих за пране култовата фланелка с Iron Maiden, махнах пентаграмите, теглих един бръснач и вързах гривата, че си викам: „Сигурно и без т’ва й е гадно на момичето от смяната на лайфстайла, дай да не й причинявам психоза с т’ва, моето типично присъствие.” Та се поприведох в образ и от „рошав метъл” минах в „клющав смотан”, известен още като: „на мама момчето”, и запазен за фамилни вечери по Коледа, сватби и кръщенки, от които не съм могъл да се измъкна достатъчно скорострелно.
Жертвах, майна, "Мейдъна" за психичното здраве на роднината. Ама нали знайш – „Никое добро не остава ненаказано” – та и с мене така: след всичките ми напъни, глезлèто ми звънна с пол’вин час закъснение, да каже, че нямало да дойде, щот’ била на вила в Троянския балкан с „моичкия и брат му” (пак цитат). Те ти, булка, Спасов ден!
Разкеркенечи ми се настроението, ‘щото можех по-нормални работи да пра’а вместо да жуля твърдо на тройна цена в Центъра, ама аре! Може и зат’ва да се осра после работата, ама кат’се замисля многофакторно беше омазването и стохастично дет' са вика.
Та, седя си аз на Главната, разреждам бира с водка в един от клюкарниците, псувам ебливата брат'чедка на ум и на глас, и й желая разни неща с участие на одървени представители на едрия рогат добитък от местната и световна фауна. Тъкмо допивам третото, майна и срещу мене сядат тия четиримата. Класика в жанра - "фьешън" до дупка.
Мадамите няма какво да ги коментирам, че и без т’ва ся са ми черни всичките от соя им, ама ти мойш спокойно да си ги представиш:
с азбестови прически тип ”каски” (ама от ония, дето приличат на старите надуваеми сешоари, дет’ се слагаха на главата), кичури (черни) с форма на хармоника, черни роклички модел „подръп нагоре-подръп надоле”, тъмен грим и кърмъзъ усти.
„Бог да прости” им викам „гаден ден за погребение”- и се хиля.
Ама т’ва е, майна, водката дет’ приказва, щото акъла ми е назад със събитията и чак ся отбелязва Чичко-Булдозер и Брат-му-Комбайна в бекграунда, които с гръб към сцената поръчват некви розови икебани в чаши за кикиморите.
За смотльото срещу им, демек моя милост, на кикиморите им пука колкото за колонията колорадски бръмбари в с. Ръжево конаре, НООО по силата, на Първия закон (виж по-горе), дори и смотльовото мнение метърс.
Зат’ва получавам епитет „селяндур”, обяснението, че не разбирам от „фьешън”, след което разговорът свободно продължава на тема: „т’ва чантè дет’ му го ‘зех на Кирето колко е готино, нали муци?”.
Виж ся, аз мое да не съм много в час на трендовете, но ми светва, че явно съм изтървал нещо мнооого генерално – откога говедата от кастата на „добре облечените бизнесмени” се кипрят с „чантèта”?? Нали се сещаш за кои ти приказвам? И тия двамата са от същата окалъпена версия:
тясно чело, гола глава, липсващ врат, десет кила телешко във всяка ръка и търсещ поглед на окапи. Все си мислех, майна, че ако е имало симпозиум за преразглеждане на одобрените аксесоари сред типажите мъжкари на БеГе-то, на който тия да са обменили опит с другите с меките китки и да са им свили чантèтата като много „фьешън”, все щях да подочуя.
Ама ей го нá пред мен – живото доказателство. И двамата на бара са се препасали с по едно такова чантè и комбинацията с розовите чадърчета в чашите, дет’ ги носят ми идва нанагорно.
„К’во са хилиш бе каун?” – вика единия „ Ш-ш проблем ли нещо има, а?” и пъчи бицепси.
Ама чантèто дет’ го е препасал му пречи, щот’ явно не е предвиждано за тоя род „сутиации”, и зат’ва той с отработен жест го прехвърля назад.
„А не” викам, „чантèто ти гледах”.
Ся, с тая реплика го фанах в крачка, щот’ не върви значи да ‘одиш на бой с някой дет’ ти е оценил „фьешъна”. Та почти изглеждаше готов да ми прости, ама аз нали съм тъпо парче и не мо’а се спра та продължавам, кат’ едвам си сдържам хилежа:
„Разбрах, че ти е подарък от приятелката. Ти на него също ли му купи неговото?” и кимам към говедото до него.
Три секунди размисъл и после:
„E ся ти ебах майката” - фърля коктейла, обръща се и…ПОЧВА ДА СИ РОВИ В ЧАНТАТА!!!
Е тука вече съм посран от смях и се изтъркалвам от стола, което усложнява неимоверно тактическото ми оттегляне. Другото е мъгла.
Та така - от мен да знаеш, майна, с „фьешъна” шега не бива– боксът си е бокс, дори и да е изваден от меко, кожено чантè.
Аре, приключвам, че ми поизстина супата и ш‘са пробвам пак с тъпата сламка.
Ако са мислиш за т’ва к’во ли ми разбира на мен косматата глава от модни тенденции, пръв ш’ти ка’а , че си смъртелно прав и „Аре да хо’им да напра’им главите, майна” и “Heavy Metal Rules!”. Да ама, фьешъна е кат бясно куче, майна, не те пита искаш ли го и докат’ се усетиш те е приклещил с гъз към трънаците. Така, че ако щеш разбирай ако щеш – не, бягане няма.
Фьешъна си има закони, майна и първият от тях е - на ония дет’ го практикуват да им е основно занимание да ти го навират под носа. И да чакат реакция. И да гледат лошо.
Т’ва ‘убуу, ама при мене колкот’ повече време се минава, толкоз повече на цинизъм взе да ме избива, а ти знаеш, че хич ме няма в тия ми ти „засмукани сутиации”, както викаше дедо ми, ерго - сегашния ми крипълд хал.
Та, „сутиацията” я генерира частично леля ми, щот’ ме нахендри да разведа Лилето из Филибето, че й било „за първи път да е сама, нямала приятелки и по цял ден си седяла вкъщи” – край на цитата. Лилето не я знайш – тя е от безбройните ми втори братовчедки и пристигна тая есен да учи в ПУ-то. Съгласих се, к’во да праа. Да не я стряскам обаче, реших да не я мъкна по наш’те уютни дупки с кисел аромат на метъли, ами да я развъртя по Стъргалото, та да види „детето” местните гъзета, че нали тъй са прай по типичному с туристите.
‘Зех да се подготвям, погледнах се в огледалото, погледнах се пак и размислих. Фърлих за пране култовата фланелка с Iron Maiden, махнах пентаграмите, теглих един бръснач и вързах гривата, че си викам: „Сигурно и без т’ва й е гадно на момичето от смяната на лайфстайла, дай да не й причинявам психоза с т’ва, моето типично присъствие.” Та се поприведох в образ и от „рошав метъл” минах в „клющав смотан”, известен още като: „на мама момчето”, и запазен за фамилни вечери по Коледа, сватби и кръщенки, от които не съм могъл да се измъкна достатъчно скорострелно.
Жертвах, майна, "Мейдъна" за психичното здраве на роднината. Ама нали знайш – „Никое добро не остава ненаказано” – та и с мене така: след всичките ми напъни, глезлèто ми звънна с пол’вин час закъснение, да каже, че нямало да дойде, щот’ била на вила в Троянския балкан с „моичкия и брат му” (пак цитат). Те ти, булка, Спасов ден!
Разкеркенечи ми се настроението, ‘щото можех по-нормални работи да пра’а вместо да жуля твърдо на тройна цена в Центъра, ама аре! Може и зат’ва да се осра после работата, ама кат’се замисля многофакторно беше омазването и стохастично дет' са вика.
Та, седя си аз на Главната, разреждам бира с водка в един от клюкарниците, псувам ебливата брат'чедка на ум и на глас, и й желая разни неща с участие на одървени представители на едрия рогат добитък от местната и световна фауна. Тъкмо допивам третото, майна и срещу мене сядат тия четиримата. Класика в жанра - "фьешън" до дупка.
Мадамите няма какво да ги коментирам, че и без т’ва ся са ми черни всичките от соя им, ама ти мойш спокойно да си ги представиш:
с азбестови прически тип ”каски” (ама от ония, дето приличат на старите надуваеми сешоари, дет’ се слагаха на главата), кичури (черни) с форма на хармоника, черни роклички модел „подръп нагоре-подръп надоле”, тъмен грим и кърмъзъ усти.
„Бог да прости” им викам „гаден ден за погребение”- и се хиля.
Ама т’ва е, майна, водката дет’ приказва, щото акъла ми е назад със събитията и чак ся отбелязва Чичко-Булдозер и Брат-му-Комбайна в бекграунда, които с гръб към сцената поръчват некви розови икебани в чаши за кикиморите.
За смотльото срещу им, демек моя милост, на кикиморите им пука колкото за колонията колорадски бръмбари в с. Ръжево конаре, НООО по силата, на Първия закон (виж по-горе), дори и смотльовото мнение метърс.
Зат’ва получавам епитет „селяндур”, обяснението, че не разбирам от „фьешън”, след което разговорът свободно продължава на тема: „т’ва чантè дет’ му го ‘зех на Кирето колко е готино, нали муци?”.
Виж ся, аз мое да не съм много в час на трендовете, но ми светва, че явно съм изтървал нещо мнооого генерално – откога говедата от кастата на „добре облечените бизнесмени” се кипрят с „чантèта”?? Нали се сещаш за кои ти приказвам? И тия двамата са от същата окалъпена версия:
тясно чело, гола глава, липсващ врат, десет кила телешко във всяка ръка и търсещ поглед на окапи. Все си мислех, майна, че ако е имало симпозиум за преразглеждане на одобрените аксесоари сред типажите мъжкари на БеГе-то, на който тия да са обменили опит с другите с меките китки и да са им свили чантèтата като много „фьешън”, все щях да подочуя.
Ама ей го нá пред мен – живото доказателство. И двамата на бара са се препасали с по едно такова чантè и комбинацията с розовите чадърчета в чашите, дет’ ги носят ми идва нанагорно.
„К’во са хилиш бе каун?” – вика единия „ Ш-ш проблем ли нещо има, а?” и пъчи бицепси.
Ама чантèто дет’ го е препасал му пречи, щот’ явно не е предвиждано за тоя род „сутиации”, и зат’ва той с отработен жест го прехвърля назад.
„А не” викам, „чантèто ти гледах”.
Ся, с тая реплика го фанах в крачка, щот’ не върви значи да ‘одиш на бой с някой дет’ ти е оценил „фьешъна”. Та почти изглеждаше готов да ми прости, ама аз нали съм тъпо парче и не мо’а се спра та продължавам, кат’ едвам си сдържам хилежа:
„Разбрах, че ти е подарък от приятелката. Ти на него също ли му купи неговото?” и кимам към говедото до него.
Три секунди размисъл и после:
„E ся ти ебах майката” - фърля коктейла, обръща се и…ПОЧВА ДА СИ РОВИ В ЧАНТАТА!!!
Е тука вече съм посран от смях и се изтъркалвам от стола, което усложнява неимоверно тактическото ми оттегляне. Другото е мъгла.
Та така - от мен да знаеш, майна, с „фьешъна” шега не бива– боксът си е бокс, дори и да е изваден от меко, кожено чантè.
Аре, приключвам, че ми поизстина супата и ш‘са пробвам пак с тъпата сламка.
понеделник, 21 ноември 2011 г.
БАЛОНИ
Балоните над главата му се вихреха в бурен танц, който погледнат с критично око подозрително наподобяваше на неистови опити да се откъснат от шарените върви, закотвили ги към облегалката на олющената зелена пейка. Той намести очилата си, подухна в замръзналите си длани и разтвори вестника на коленете си. Есента около него бе обагрила малкото градско паркче в топли тонове, на фона на които шарената блъсканица над него изглеждаше съвсем на място, но освен това бе донесла със себе си и първите намеци за това, че идващата зима ще е суха и студена.
Градинката сутрин не изобилстваше от минувачи, забеляза с усмивка той, което макар и да обезсмисляше ранното му ставане, от друга страна пък значеше, че щеше да има достатъчно време да допие с удоволствие малката, пластмасова чашка чай и да прегледа спортните страници. Ранното ставане бе навик от предишния му живот, преди етикета „безработен”, последван от: „разведен” и „самотен”… И да - отпреди балоните.
Беше се зачел за поредните „подвизи” из чалгатеките на една от никому незвестните ни футболни „звезди- еднодневки”, когато до него поседна Другият.
Името „Други” му бе хрумнало съвсем спонтанно след първата им среща, както заради типичната им отсъстваща усмивка, комбинираща задоволство и неизбежност, така и заради необяснимо дразнещия начин, по който всички те се сливаха в един чужд, сив, безличен образ, независимо от вида, цвета и размерите на облеклото си. Не ги харесваше, но разбираше защо ги има. Не ги харесваше, защото при всяка среща с някой от тях го заливаха спомени.
Първият писък се извиси от другия край на двора, където се приготвяха килограмите шопска салата, стотиците печени на скара меса, забъркваха се лютеница, кьопоолу и „Снежанка” и къкреше огромният казан със супа. Първоначално наподобяваше на изблик на някоя от танцьорките, които подвикваха под звуците на бързата ръченица, но скоро илюзията се загуби, когато се включиха и други, последвани от шепот и викове: „Олеле, майчице”.
След секунди вече паника заливаше на талази цялото сватбено множество. Постепенно, като по отрепетиран сценарий, хората започнаха да се обръщат към него и съчувствено да поклащат глави, насред разливащите се вълни от студена тишина. Тишина, раздирана накрая единствено от самотен, пронизителен писък, на глас който той така добре познаваше.
Не си спомняше как е преминал през двора, но пред очите му още живееше споменът за коленичилата Мария, преобърнатия казан, парата от врялата супа по хладната пръст и по свитото телце на детето, всичко това сред сюрреалистичен натюрморт от парчета телешко, картофи и моркови. От там нататък помнеше само собствените си викове и звукът на приближаващите се линейки.
„ПОЛОВИНАТА ОТ ПРОДАЖБИТЕ ОТИВАТ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДОМ ЗА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ "КАЛИНКА" - С. ВАСИЛ ДРУМЕВ”.
„Добро да е” – отговори му той. „Какво е този път?”
„Нямаме забележки към теб – идеята ти с балоните не нарушава правилата, дори въпреки факта, че те прави най-успешния продавач на балони в града.”
„Благодаря за покрепата” – саркастично подхвърли той.
Да, „Другите” и техните правила. Но защо да се учудва – на света имаше къде по-небивали абсурди. Замисли се отново за онази студена октомврийска вечер преди, вече колко, три години, когато за първи път откри новото си умение.
Мария бе заспала свита, с глава на коленете му, след часове неутешимо хлипане. Изглеждаше сякаш стоновете й извират и никога няма да спрат, наред с умолителните й вопли: „Моля, моля, моля, направи така, че да спре!”
Помнеше и онова специфично чувство, когато на върха на безпомощността си се бе опитал да „вдъхне” в себе си мъката й, за да я спаси от нея…И БЕ УСПЯЛ! Тънки ивици черна мъгла, почти невидими в притъмнения хол, се бяха извили от очите й, просмуквайки се в гърдите му. След което бе дошла и болката: пареща, студена, лютиво-горчива, с тежест на наковалня тя се бе настанала в него, карайки го да закопнее за глътка чист въздух. Затова бе решил да излезе, макар и след полунощ, да се разходи из паркинга пред блока. Кашлицата бе започнала още по стълбите и по времето, когато двамата закачулени младежи го бяха доближили, той вече се бе изгубил, удавен в неистов пристъп.
„Чиче добре ли си? Да не се гътнеш ся от шубе,а?” го бе закачил единият.
Опитал се бе да им каже да се разкарат, когато кашлицата го бе накарала да скрие лице в дланите си, а когато ги бе разтворил, насред петната от кръв там бе открил и още нещо.
„К’во ти ста’а, бе чиче? А! Т’ва злато ли е ве?”
Не бе успял да им отговори. Просто беше продължил невярващо да гледа, усещайки тежестта в ръцете си и липсата на такава в гърдите си. А след това бе дошъл мракът…
Събудил се бе в болницата, където различни доктори му бяха обяснявали, как е бил намерен на улицата с кръв около него, но без видими тежки наранявания. Изписан бе на следващия ден, а два часа по-късно в дома им бе позвънил един от Другите.
„Знам правилата. Достатъчно пъти вече ми ги разяснявахте. ‘Що не ми ги повторите…” – късно се сети, че Другите са имунизирани срещу сарказъм.
„Разбира се. Причинно-следствената емоционална реакция, която познавате като „страдание” е проява на една от основните движещи сили в многоизмерната Вселена.” - монотонно започна Другият.
„Балансът на повече от едно измерения се основава на баланс между така известните ви „страдание” и „щастие”, и този баланс не може да бъде нарушаван без последици. Ти си „инертен” - един от изключително редките индивиди, способни да извличат и преобразуват "страдание". Самите две, да ги наречем „Сили”, притежават в себе си стремеж да бъдат, подобен на вашият стремеж да „живеете”, който комбиниран с твоето рядко умение ги кара веднъж напуснали един обект, да приемат материален вид, който е максимално привлекателен за следващият им потенциален гостоприемник. Причиняването на "страдание" или „щастие” е един вид своеобразен паразитизъм, в който Силите сменят гостоприемниците си, просто за да продължават да бъдат, а индивидите са тези, които изпитват ефектите от „придвижването” им в това измерение, отдавайки ги на последиците от абстракции като „съдба”.
„Как не ви омръзна тая лекция, чудя се… Вече наизуст знам обясненията ви, но пак не вярвам, че е само това и няма нищо друго. Да, помня как открих какво мога и как всеки път, когато „вдишвах” мъката на някого, когото обичам, изкашлях части от дробовете си, заедно с нещо, което твърде охотно ми бе отнемано от следващия, когото срещнех. И после научавах за неизбежно сполетяващото го нещастие. Каквото и да правех изглеждаше без смисъл! Опитвах се да помогна, но просто преливах….от пусто в празно.”
„Но сега не е така, нали? Изглежда, че си се научил да им предаваш формата, която ти избираш?” – беше констатация, а не въпрос, съпроводена с многозначителен поглед към танцуващите цветове над главите им. „Защо балони”?
Да, наистина защо?
Осенило го бе едва преди пет седмици, след което бе прекарал тридесет трескави дни обикаляйки местната болница, църквата и разбира се, службите на гробищния парк. Дни, последвани от дълги нощи, през които на светлината на лампата в хола бе издишвал струйки черна мъгла, в пъстрите обвивки с форма на мечета, зайчета и усмихнати слънца. От събраното през деня хорско страдание, към небето нощем се бяха издигали цветни усмивки, на тънки шарени връвчици.
„Защото колкото и да мислите, че знаете, не сте прави. Защото има кой да ми помогне да се измъкна от този порочен кръг. Защото, балоните ми отиват при децата!
Същите тези деца, в чиито свят ежедневно присъстват всякакви чудовища и баби Яги, гоблини и змейове, страшилища, скрити в гардероба и вампири под леглото, които изчезват яко дим след само едно „Няма страшно!” или „Спи спокойно, детето ми”. Децата, за които „страдание” е просто поредното необяснимо и ново нещо, с което ще се сблъскат днес, не по – важно от „хипопотам” или новооткрития вкус на джинджифил. Децата, които са способни да попият и изтрият вашето „страдание”, без особено усилие, докато дъвчат плюшения крак на любимото си мече, например. Затова балони, защото така си набирам съюзници!”
"Може и да си прав” – каза му Другият, „но помни, че все пак трябва да има баланс и че всичко си има цена.” - След което стана и с отмерена стъпка се отправи между дърветата.
„Да, всичко си има цена…” промълви на себе си той. В неговия случай цената се изразяваше с думите: „Остават Ви не повече от три месеца…”.
Три месеца, които той знаеше, че ще запълни надувайки балони.
Градинката сутрин не изобилстваше от минувачи, забеляза с усмивка той, което макар и да обезсмисляше ранното му ставане, от друга страна пък значеше, че щеше да има достатъчно време да допие с удоволствие малката, пластмасова чашка чай и да прегледа спортните страници. Ранното ставане бе навик от предишния му живот, преди етикета „безработен”, последван от: „разведен” и „самотен”… И да - отпреди балоните.
Беше се зачел за поредните „подвизи” из чалгатеките на една от никому незвестните ни футболни „звезди- еднодневки”, когато до него поседна Другият.
Името „Други” му бе хрумнало съвсем спонтанно след първата им среща, както заради типичната им отсъстваща усмивка, комбинираща задоволство и неизбежност, така и заради необяснимо дразнещия начин, по който всички те се сливаха в един чужд, сив, безличен образ, независимо от вида, цвета и размерите на облеклото си. Не ги харесваше, но разбираше защо ги има. Не ги харесваше, защото при всяка среща с някой от тях го заливаха спомени.
***
Първият писък се извиси от другия край на двора, където се приготвяха килограмите шопска салата, стотиците печени на скара меса, забъркваха се лютеница, кьопоолу и „Снежанка” и къкреше огромният казан със супа. Първоначално наподобяваше на изблик на някоя от танцьорките, които подвикваха под звуците на бързата ръченица, но скоро илюзията се загуби, когато се включиха и други, последвани от шепот и викове: „Олеле, майчице”.
След секунди вече паника заливаше на талази цялото сватбено множество. Постепенно, като по отрепетиран сценарий, хората започнаха да се обръщат към него и съчувствено да поклащат глави, насред разливащите се вълни от студена тишина. Тишина, раздирана накрая единствено от самотен, пронизителен писък, на глас който той така добре познаваше.
Не си спомняше как е преминал през двора, но пред очите му още живееше споменът за коленичилата Мария, преобърнатия казан, парата от врялата супа по хладната пръст и по свитото телце на детето, всичко това сред сюрреалистичен натюрморт от парчета телешко, картофи и моркови. От там нататък помнеше само собствените си викове и звукът на приближаващите се линейки.
***
„Добро утро” – започна Другият, избутвайки с крак настрани картонената табела, от където от разкривените букви, написани със син флумастер, ставаше ясно, че: „ПОЛОВИНАТА ОТ ПРОДАЖБИТЕ ОТИВАТ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДОМ ЗА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ "КАЛИНКА" - С. ВАСИЛ ДРУМЕВ”.
„Добро да е” – отговори му той. „Какво е този път?”
„Нямаме забележки към теб – идеята ти с балоните не нарушава правилата, дори въпреки факта, че те прави най-успешния продавач на балони в града.”
„Благодаря за покрепата” – саркастично подхвърли той.
Да, „Другите” и техните правила. Но защо да се учудва – на света имаше къде по-небивали абсурди. Замисли се отново за онази студена октомврийска вечер преди, вече колко, три години, когато за първи път откри новото си умение.
Мария бе заспала свита, с глава на коленете му, след часове неутешимо хлипане. Изглеждаше сякаш стоновете й извират и никога няма да спрат, наред с умолителните й вопли: „Моля, моля, моля, направи така, че да спре!”
Помнеше и онова специфично чувство, когато на върха на безпомощността си се бе опитал да „вдъхне” в себе си мъката й, за да я спаси от нея…И БЕ УСПЯЛ! Тънки ивици черна мъгла, почти невидими в притъмнения хол, се бяха извили от очите й, просмуквайки се в гърдите му. След което бе дошла и болката: пареща, студена, лютиво-горчива, с тежест на наковалня тя се бе настанала в него, карайки го да закопнее за глътка чист въздух. Затова бе решил да излезе, макар и след полунощ, да се разходи из паркинга пред блока. Кашлицата бе започнала още по стълбите и по времето, когато двамата закачулени младежи го бяха доближили, той вече се бе изгубил, удавен в неистов пристъп.
„Чиче добре ли си? Да не се гътнеш ся от шубе,а?” го бе закачил единият.
Опитал се бе да им каже да се разкарат, когато кашлицата го бе накарала да скрие лице в дланите си, а когато ги бе разтворил, насред петната от кръв там бе открил и още нещо.
„К’во ти ста’а, бе чиче? А! Т’ва злато ли е ве?”
Не бе успял да им отговори. Просто беше продължил невярващо да гледа, усещайки тежестта в ръцете си и липсата на такава в гърдите си. А след това бе дошъл мракът…
Събудил се бе в болницата, където различни доктори му бяха обяснявали, как е бил намерен на улицата с кръв около него, но без видими тежки наранявания. Изписан бе на следващия ден, а два часа по-късно в дома им бе позвънил един от Другите.
„Знам правилата. Достатъчно пъти вече ми ги разяснявахте. ‘Що не ми ги повторите…” – късно се сети, че Другите са имунизирани срещу сарказъм.
„Разбира се. Причинно-следствената емоционална реакция, която познавате като „страдание” е проява на една от основните движещи сили в многоизмерната Вселена.” - монотонно започна Другият.
„Балансът на повече от едно измерения се основава на баланс между така известните ви „страдание” и „щастие”, и този баланс не може да бъде нарушаван без последици. Ти си „инертен” - един от изключително редките индивиди, способни да извличат и преобразуват "страдание". Самите две, да ги наречем „Сили”, притежават в себе си стремеж да бъдат, подобен на вашият стремеж да „живеете”, който комбиниран с твоето рядко умение ги кара веднъж напуснали един обект, да приемат материален вид, който е максимално привлекателен за следващият им потенциален гостоприемник. Причиняването на "страдание" или „щастие” е един вид своеобразен паразитизъм, в който Силите сменят гостоприемниците си, просто за да продължават да бъдат, а индивидите са тези, които изпитват ефектите от „придвижването” им в това измерение, отдавайки ги на последиците от абстракции като „съдба”.
„Как не ви омръзна тая лекция, чудя се… Вече наизуст знам обясненията ви, но пак не вярвам, че е само това и няма нищо друго. Да, помня как открих какво мога и как всеки път, когато „вдишвах” мъката на някого, когото обичам, изкашлях части от дробовете си, заедно с нещо, което твърде охотно ми бе отнемано от следващия, когото срещнех. И после научавах за неизбежно сполетяващото го нещастие. Каквото и да правех изглеждаше без смисъл! Опитвах се да помогна, но просто преливах….от пусто в празно.”
„Но сега не е така, нали? Изглежда, че си се научил да им предаваш формата, която ти избираш?” – беше констатация, а не въпрос, съпроводена с многозначителен поглед към танцуващите цветове над главите им. „Защо балони”?
Да, наистина защо?
Осенило го бе едва преди пет седмици, след което бе прекарал тридесет трескави дни обикаляйки местната болница, църквата и разбира се, службите на гробищния парк. Дни, последвани от дълги нощи, през които на светлината на лампата в хола бе издишвал струйки черна мъгла, в пъстрите обвивки с форма на мечета, зайчета и усмихнати слънца. От събраното през деня хорско страдание, към небето нощем се бяха издигали цветни усмивки, на тънки шарени връвчици.
„Защото колкото и да мислите, че знаете, не сте прави. Защото има кой да ми помогне да се измъкна от този порочен кръг. Защото, балоните ми отиват при децата!
Същите тези деца, в чиито свят ежедневно присъстват всякакви чудовища и баби Яги, гоблини и змейове, страшилища, скрити в гардероба и вампири под леглото, които изчезват яко дим след само едно „Няма страшно!” или „Спи спокойно, детето ми”. Децата, за които „страдание” е просто поредното необяснимо и ново нещо, с което ще се сблъскат днес, не по – важно от „хипопотам” или новооткрития вкус на джинджифил. Децата, които са способни да попият и изтрият вашето „страдание”, без особено усилие, докато дъвчат плюшения крак на любимото си мече, например. Затова балони, защото така си набирам съюзници!”
"Може и да си прав” – каза му Другият, „но помни, че все пак трябва да има баланс и че всичко си има цена.” - След което стана и с отмерена стъпка се отправи между дърветата.
„Да, всичко си има цена…” промълви на себе си той. В неговия случай цената се изразяваше с думите: „Остават Ви не повече от три месеца…”.
Три месеца, които той знаеше, че ще запълни надувайки балони.
***
Звукът от спукан балон прониза тишината на детската стая. Мракът сякаш за миг се сгъсти и самотната нощна лампа като че ли помръкна посърнала. Малкото момче се завъртя неспокойно в леглото си и набърчи устни, когато подобна на паяжина тъмнина закри лицето му. Проплакването му на сън бе кратко и сподавено, заменено не след дълго от нова усмивка на радост. Прогонената светлина отново се завърна в стаята…
понеделник, 26 септември 2011 г.
THE DUEL
Събуди се с първите лъчи на изгрева, които пробиха парцаливото перде през оголените зъби на строшения прозорец, за да се заиграят с олющената мазилка по тавана.
Отвори очи и без да примигва, бавно разтегна устни в усмивка.
Днес щеше да я срещне.
Имаше перлено бели зъби, безупречни както всичко останало в тялото му. Излегнал се бе, както винаги, гол в центъра на стаята и искрящо бледата му фигура очертаваше студена въпросителна сред сумрака с аромат на нафталин, мръсни дрехи и стара урина. В ляво от него, неестествено сгънат през средата на тялото, лежеше предишният обитател на жилището. Въпреки стъкления поглед, на лицето му все още се четеше смесицата от изненада и болка, завладели последните му мигове, вместо очакването блаженство.
Изправи се от протрития дюшек и с три пъргави крачки се озова пред масивния, дъбов сандък, лъснал неестествено сред голотата на празния хол. Вътре го чакаха неизменният черен костюм, бастун от абанос и сребро, и задължителните кожени ръкавици.
Облече се бавно, със същата грация, с която вършеше всичко. Движенията му носеха в себе си намека за ловкост и сила, зад които прозираше веселото отношение на някой, който без особено усилие, само с едно стисване, може да превърне черепа ти в аморфна, пурпурна маса…след което да запали цигара и да покане приятелката ти на танц.
Привършил с обличането, суетно се завъртя към счупения прозорец, където от парчетата стъкло го гледаха три одобрително стиснали устни отражения.
Наведе се над студения труп, до чиято дясна ръка се тръкаляха спринцовка и лъжица с огъната дръжка, бавно облиза вкоченените му устни и примлясна от наслада.
Усмихна се още по-широко и се запъти навън.
Да, днес щеше да я срещне – за пореден път…
***
Сградата на "Общинска администрация" се събуждаше бавно от потокът сънени, загърнати в тъмни палта фигури, изпълващи я през единствената й, скърцаща врата. Един по един прозорците светваха на сивата фасада, в почти пълен синхрон с изгасващите неонови надписи, дръзко рекламиращи удоволствия в недрата на близкия чалга клуб и бара срещу него. Стерилна бяла светлина бавно изместваше порочните, лилаво-зелени нюанси на нощта, а шумът от сънени „Добрутро”-та се смесваше с песента на тролеите.
Скрит в сянката на олиселите кестени отсреща, той загаси цигарата си и уверено се запъти към входа. Няколко минути по-късно вече поръчваше първото си кафе, в невзрачното барче на третия етаж, точно срещу стаите с надписи „Гражданска отбрана” и „ЗКПЧ”, които от десет години служеха за склад на предприемача, облужващ кафемашината.
Отпусна се в пластмасовия стол и с наслада се приготви да почака. Знаеше, че тя никога не закъснява и че ще се появи точно в 10:30, както бе според уговорката им.
Обичаше да я изпреварва с няколко часа, за да е там, когато пристига. Обичаше да вижда смущението й, заварвайки го нахално изтегнат, с нагла усмивка и цигара между устните. Обичаше да се потапя в атмосферата и да вкусва аромата на очакването – това беше почти половината от удоволствието на всяка тяхна среща.
Този път мястото бе избрал той. И не се съмняваше в успеха си.
Тук, в тази привидно невзрачна и незначителна сграда, бе открил почти неизчерпаем източник за глада си.
„Общинска администрация” бе неговото тайно оръжие, неговото спасение, неговото убежище. Винаги когато бе изпадал в нужда, в трескавото си търсене на поредната анима амиса, тази сива сграда с номер 7 бе готова да му я осигури . Удивително бе как нещо толкова тривиално и незабележимо може, насред посредствеността си, така да прелива от всяка възможна отрицателна емоция. Дори от разстояние можеше да усети неповторимия сладникаво-гнил аромат, който се образуваше от изобилието от гняв, завист, злоба и ревност, примесени с лицемерие, лъжа, мързел и неудовлетвореност.
Затова нямаше съмнения в успеха си и затова бе избрал да се срещнат именно тук.
Тя пристигна минута преди 10:30, улови погледа му и кимна учтиво по посока на масата му. Както винаги бе повече от обикновена. Нищо по облеклото или прическата й не можеше да я различи от аморфната маса сиви индивиди наоколо. Поръча си сок „Вишна” и се насочи към масата в другия край на барчето, точно срещу него, където седна и повдигна вежди очаквателно.
Всичко бе готово, можеха да започват.
Измина почти час преди той да направи избора си. Не искаше да бърза, както и не искаше поредната половинчата победа - готов бе да почака.
Нюхът му и този път не сбърка.
Малко преди 11:30, предшествана от мирис на Allure и ритъм на високи точкета, се появи ТЯ – точно каквато му трябваше. Поръча късо кафе и портокалов сок и нервно запали цигара на централната маса.
Около нея въздухът пулсираше почти осезателно, а мислите й имаха канелено-лют аромат, докато изгаряха небцето му, изписвайки неспирно: „Мразя, мразя, МРАЗЯ понеделниците!!!”.
Той се усмихна и я посочи с поглед. От другия край на барчето му отговори кимване. Облогът бе приет.
Играта бе стара и правилата известни. Нямаше нужда от уточнения, обяснения или думи.
Умовете им се докоснаха, а очите им заискриха, докато заедно преминаха през повърхостната пелена на избраното съзнание, всеки един проникващ все по-дълбоко, в неспирно търсене да сглоби парчетата от собствен пъзел, с който щяха да решат съдбата й. По тялото му премина тръпка на удоволствие и въпреки усилието, той й кимна кавалерски, давайки й право да започне първа.
+Винаги влага много старание и внимание в действията си...+
+Безспорно+ криво се усмихна той, +царица е на скатавката.
И е непобедима в това, да обяснява колко много работа има и колко е заета, когато единственото, което е успяла да свърши вчера са седем ксерокопия и четири мейла, при това с грешки+
+Има ясна цел и знае какво иска+
+Несъмнено+, съгласи се той +именно затова в петък остана извън работно време…върху бюрото на шефа+
+Тя е млада и влюбена+
+Да+, контрира той +в себе си!+
+Винаги внимателно изслушва другите+
+…Само за да може да ги клюкари после, а ако може и да ги очерни пред някой за собствена изгода, още по-добре+
Умовете им бяха като остриета – бързи, бляскави, вплетени в неповторим танц. А той бе майстор на танца. Усещаше че печели и започна да се готви за финала и за сладостта на неизбежната развръзка.
+Има здраво и красиво тяло, удобен дом и някой, който я обича+
+Неща, които отдавна не забелязва, за които никога не се е борила и приема за дадени. Суетата е основният й двигател, неспирно се оплаква от всеки и от всичко, и определя любимия си като „смотан” ВЪПРЕКИ факта, че го обича по своему…, но пак само, защото е неотменно до нея и я пази от призрака на самотата+
+Всеки греши и заслужава втори шанс+
+Тя пропусна своя в онази вечер, когато след две питиета се превъртя в канавката. Типично за нея, вместо да изпита благодарност, че е жива, трябваше да намери някого да обвини. Затова се накара яростно на мъжа, спрял за да й помогне, като го обвини, че я е заслепил с дългите си.
Шансът е бил даден и пропуснат.+
+Добре тогава, слушам– кой е основният ти коз?+
+О, ама разбира се - погледни я.
Залагам твърдо на САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, в интригуваща комбинация с доброволна, целенасочена и самоналожена липса на реализъм.
Тя има наглостта да е НЕЩАСТНА. Тук, в този момент, при всичко, което има и за което никога не е полагала усилия.+
Набирайки скорост, той занарежда:
+Тя искрено мрази понеделниците, защото си мисли, че НЕ Е ЧЕСТНО да работи.
В свят, където само на един от скапаните му континенти на всеки 5 секунди от глад умира дете, ТЯ е убедена, че е онеправдана, защото няма пари за силиконов бюст!
Преди три седмици, докато майката на приятелката й умираше от рак, тя беше до нея телом, а духом съвсем искрено страдаше по обувките, които не може да си позволи.
Фактът, че не е боледувала от 11 годишна никога не е достигал съзнанието й. Замъглен е от драпане за iPhone, или лаптоп, или поредната ненужна джаджа, за производството на която стотици малки китайчета ще изкашлят парчета от дробовете си, за животоспасяващия долар на ден.
Неудовлетвореността е нейният свят. Оплакването, мрънкането и самосъжалението - нейно ежедневие.
Тя не вижда красота и радост, защото умишлено търси доказателства, че е винаги прецакана.
Самосъжалението й е отрова за радостта и обезсмисля единствения атрибут на живота.
Следователно той не й е нужен.
Тя е моя!+
Touche! Coup de grace!
Устните му безмълвно оформиха: „Моя е!” по посока на масата отсреща.
Примирено сведеният поглед и кимването й потвърдиха окончателната му победа. Екстазът от нея бе почти толкова осезаем колкото гладът му.
Глад, който той с наслада щеше да утоли с току що спечелената анима амиса.
В другия край на барчето тя допи „Вишната” си, остави я на масата и подпъхна под бутилката четвъртито парче хартия. В следващия момент вече я нямаше.
Той изчака около минута и тръпнещ от любопитство се запъти към масата й. Повдигна празната бутилка и обърна парчето хартия. На него с елеганетен почерк бе написан адрес, а под него думите:
„Трети етаж. Родилно отделение”.
Усмивката му стана крива.
Такива бяха правилата на играта – победеният избираше мястото на следващия сблъсък.
И той още от сега знаеше, че ще загуби…
*header picture by BANKSY
http://www.banksy.co.uk/indoors/mondays.html
четвъртък, 22 септември 2011 г.
"NIGHT SHIFT"
„Брато, ако знайш само къде я ебах мойта вчера…!”
Лиричното отклонение е дело на мутрата на съседната маса.
Пардон, исках да кажа на „добре облечения бизнесмен” на съседната маса. Че е „бизнесмен” си личи от тройния врат, интелигентната биволска осанка и мощните оригвания , комбинирани с анцуг Diadora, джиесем на масата и задължителния ланец с дебелина на палец. Годината е 1999 и подобна гледка е ежедневие, особено в заведения като това, в което от немай къде сме седнали с Влади за по едно ранно, петъчно питие.
Влади е „дъ мен” що се отнася до щури идеи и ранни питиета, което не му пречи да е един от първите в курса. Положение, постигнато благодарение на ясна преценка, брутално директен подход и ръце на гений.
Още от тогава знам, че ще се превърне в гениален хирург, който ще твори чудеса с ръцете си, докато докарва до инфаркт пациентите с небръснатата си мутра и хеви-метъл атрубутите си. Но до този момент има време, което с Влади усърдно запълваме с head banging на поредния албум на Cannibal corpse или със задушевни разговори за Живота, Вселената и всичко останало. Моменти от този тип са особено ценни за мен, защото за петте години в Академията кръгът ми от приятели се е свил до неприлично малко число, отчасти заради многото четене и стажуване по нощите, но и отчасти заради собствената ми темерудска убеденост, че на повечето ми познати чавка им е изпила мозъка.
За радост, Влади е като остров на надеждата, където колкото и да съм мрачен мога да отскоча за час-два, прекарани в блажено отпиване на поредната доза Black bush и лаконичен, но качествен разговор. Такъв момент е и този сега и затова ми е особено вкиснато, когато разни коментари като горния са на път да му разкатаят фамилията. Смятам да го игнорирам тотално, когато следващата реплика ме хвърля в оркестъра:
„От мен да знайш - не си живял , ако не си се ебал в морга!”
Ай сиктир бе, драги зрители! Виждам, че и Влади е повдигнал невярващо вежди, но преди да можем дори да заформим реакция следват подробностите:
„Оная путка дет’ ми праи свирка в „Червило” помниш ли я? Е, те тая ме светна, че т’ва било ся мода ня'ква - ексклузивна. Викам й: „Ти си луда, ма, да тееба в курвата откачена”, а тя: „Що бе муци приказваш без да си пробвал?” и ми дава името и телефона на някъв Цеко, дет’ бил там нощен пазач в моргата. „За двайсе лева или две бутилки водка” вика „та пуща вътре да си прайш к’вот’ си искаш.”
Вече откровено мигам на парцали, но нямам време да се осеферя, защото като цунами ме заливат още разнообразни факти, поднесени на висок глас:
„Мойта пък кат’ чу и още на момента се подмокри. „Ади” вика ми „още днес да ходим”. Къде ща вόда, ма – хои са èби. „Ми точно де,” мрънка тя „ади да ходим. Ади бе муци, толкова ми е скучно. Два дни не съм минавала по Витошка…мрън -мрън”. И ей нá, вчера в десет и пол’вина скочихме в Мерджана и áре при далдисалите.
Ма то голяма мизерия там бе, брато! Оня Цеко е некъф мангал дет’мирише на джибри и посрано, студ кат’ в хладилник, некви гадости по пода, и посред мизерията два трупа –ей така директно на масите, само с по един чаршав връз тех и брезентови качулки на главите!”
Идеално го описа Цеко. Пропусна само да отбележи фъфленето и липсващите предни зъби, избити при една пиянска разпра, където опонентът му чистосърдечно го халосал със стол, докато бай ти Цеко наддигал свитата от него бутилка.
И за мизерията, питекантропът също е прав. Много добре ни е известна ситуацията в споменатата институция – едно от бачкането като санитари по нощите и второ от факта, че току сме почнали стажа по Съдебна.
Декорът там може да вземе акъла на всеки себеуважаващ се режисьор на трилъри – олющени стени, скърцащи врати, боядисвани по времето на Добри Джуров, една работеща на всеки пет лампи и всепоглъщащото присъствие на формалина, което почти успява да прикрие миризмата на разлагаща се плът. Ама само почти.
В главната зала има шест мраморни маси, върху които се извършва основната дейност и е вярно, че нерядко нощем, две или три от тях са заети от новопристигнали „пациенти”, очакващи сутришната смяна, преди да се отправят по канален ред.
И това за чаршафите и качулките е вярно, стига да не става дума за някой нещастен бездомник, предал Богу дух на улицата от студ , който обикновено остава до сутринта в собствените си опикани дрехи.
Абе, трилър ви казвам, по учебник. Класика.
„Та влизаме и не ‘нам ко ми стана, от мизерията първом малко са замислих, ама на мойта вече й бяха омекнали краката и заскимтя, от шубе ли от к’во ли, а аз кат’ й го отпрах един хуй, брато, такъв не съм го надървял от га я ебах в кенефа, след кат’ бяхме размазали на Кюфтето мутрата. Директно отзад я подфанах, нацепих й го и барем пет минути я клатих! Скъсáх я ти казвам! Ебал съм ги и трупове и ‘сичко, от де да знам, че така дървят!”
Евалата пич! Мъжкар та дрънка!Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Да е някой друг, па да го изкараме навън и подробно да му обясним, на четири очи и една кирка, за нещата от живота, пък после да го пратим на зъболекар генерално префасониран. Ама с тоя самосвал не става.
Има вид на такъв, дето без затруднение с една ръка ще ни мачка физиономиите вкупом и на двамата, а с другата ш’си бърка в носа, преди да реши дали да не ни гръмне за по-сигурно. Борчески години – джунгла е!
И за’тва само стискам зъби и тръгвам да отпивам, когато с ужас виждам отсреща огъня в очите на Влади. Ей ся го загазихме!
Видя ли такова нещо знам, че няма разубеждаване. Решил е да предаде важен урок за превратностите на живота на питекантропа до нас – въпросът е само какъв и кога.
И така, точно си мисля как след двайсет минути ще си събираме зъбите от тротоара и ни се сервира гранд финала:
„Не вярваш? От мен да го знайш, батка – смърт и кръв най-надървят, сичко друго е бошлаф работа. И зат’ва ся само чакам другата нощна на Цеко.
А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?”
Честито! Имаме победител! Решението е повече от очевадно и както виждам от разбиращия поглед на Влади – единодушно. Отново сме на една вълна и нямаме нужда от много думи:
„А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?” – намига ми той – „Чаршафите от мен, а ти вземи качулките. Ае, наздраве!”
Лиричното отклонение е дело на мутрата на съседната маса.
Пардон, исках да кажа на „добре облечения бизнесмен” на съседната маса. Че е „бизнесмен” си личи от тройния врат, интелигентната биволска осанка и мощните оригвания , комбинирани с анцуг Diadora, джиесем на масата и задължителния ланец с дебелина на палец. Годината е 1999 и подобна гледка е ежедневие, особено в заведения като това, в което от немай къде сме седнали с Влади за по едно ранно, петъчно питие.
Влади е „дъ мен” що се отнася до щури идеи и ранни питиета, което не му пречи да е един от първите в курса. Положение, постигнато благодарение на ясна преценка, брутално директен подход и ръце на гений.
Още от тогава знам, че ще се превърне в гениален хирург, който ще твори чудеса с ръцете си, докато докарва до инфаркт пациентите с небръснатата си мутра и хеви-метъл атрубутите си. Но до този момент има време, което с Влади усърдно запълваме с head banging на поредния албум на Cannibal corpse или със задушевни разговори за Живота, Вселената и всичко останало. Моменти от този тип са особено ценни за мен, защото за петте години в Академията кръгът ми от приятели се е свил до неприлично малко число, отчасти заради многото четене и стажуване по нощите, но и отчасти заради собствената ми темерудска убеденост, че на повечето ми познати чавка им е изпила мозъка.
За радост, Влади е като остров на надеждата, където колкото и да съм мрачен мога да отскоча за час-два, прекарани в блажено отпиване на поредната доза Black bush и лаконичен, но качествен разговор. Такъв момент е и този сега и затова ми е особено вкиснато, когато разни коментари като горния са на път да му разкатаят фамилията. Смятам да го игнорирам тотално, когато следващата реплика ме хвърля в оркестъра:
„От мен да знайш - не си живял , ако не си се ебал в морга!”
Ай сиктир бе, драги зрители! Виждам, че и Влади е повдигнал невярващо вежди, но преди да можем дори да заформим реакция следват подробностите:
„Оная путка дет’ ми праи свирка в „Червило” помниш ли я? Е, те тая ме светна, че т’ва било ся мода ня'ква - ексклузивна. Викам й: „Ти си луда, ма, да тееба в курвата откачена”, а тя: „Що бе муци приказваш без да си пробвал?” и ми дава името и телефона на някъв Цеко, дет’ бил там нощен пазач в моргата. „За двайсе лева или две бутилки водка” вика „та пуща вътре да си прайш к’вот’ си искаш.”
Вече откровено мигам на парцали, но нямам време да се осеферя, защото като цунами ме заливат още разнообразни факти, поднесени на висок глас:
„Мойта пък кат’ чу и още на момента се подмокри. „Ади” вика ми „още днес да ходим”. Къде ща вόда, ма – хои са èби. „Ми точно де,” мрънка тя „ади да ходим. Ади бе муци, толкова ми е скучно. Два дни не съм минавала по Витошка…мрън -мрън”. И ей нá, вчера в десет и пол’вина скочихме в Мерджана и áре при далдисалите.
Ма то голяма мизерия там бе, брато! Оня Цеко е некъф мангал дет’мирише на джибри и посрано, студ кат’ в хладилник, некви гадости по пода, и посред мизерията два трупа –ей така директно на масите, само с по един чаршав връз тех и брезентови качулки на главите!”
Идеално го описа Цеко. Пропусна само да отбележи фъфленето и липсващите предни зъби, избити при една пиянска разпра, където опонентът му чистосърдечно го халосал със стол, докато бай ти Цеко наддигал свитата от него бутилка.
И за мизерията, питекантропът също е прав. Много добре ни е известна ситуацията в споменатата институция – едно от бачкането като санитари по нощите и второ от факта, че току сме почнали стажа по Съдебна.
Декорът там може да вземе акъла на всеки себеуважаващ се режисьор на трилъри – олющени стени, скърцащи врати, боядисвани по времето на Добри Джуров, една работеща на всеки пет лампи и всепоглъщащото присъствие на формалина, което почти успява да прикрие миризмата на разлагаща се плът. Ама само почти.
В главната зала има шест мраморни маси, върху които се извършва основната дейност и е вярно, че нерядко нощем, две или три от тях са заети от новопристигнали „пациенти”, очакващи сутришната смяна, преди да се отправят по канален ред.
И това за чаршафите и качулките е вярно, стига да не става дума за някой нещастен бездомник, предал Богу дух на улицата от студ , който обикновено остава до сутринта в собствените си опикани дрехи.
Абе, трилър ви казвам, по учебник. Класика.
„Та влизаме и не ‘нам ко ми стана, от мизерията първом малко са замислих, ама на мойта вече й бяха омекнали краката и заскимтя, от шубе ли от к’во ли, а аз кат’ й го отпрах един хуй, брато, такъв не съм го надървял от га я ебах в кенефа, след кат’ бяхме размазали на Кюфтето мутрата. Директно отзад я подфанах, нацепих й го и барем пет минути я клатих! Скъсáх я ти казвам! Ебал съм ги и трупове и ‘сичко, от де да знам, че така дървят!”
Евалата пич! Мъжкар та дрънка!Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Да е някой друг, па да го изкараме навън и подробно да му обясним, на четири очи и една кирка, за нещата от живота, пък после да го пратим на зъболекар генерално префасониран. Ама с тоя самосвал не става.
Има вид на такъв, дето без затруднение с една ръка ще ни мачка физиономиите вкупом и на двамата, а с другата ш’си бърка в носа, преди да реши дали да не ни гръмне за по-сигурно. Борчески години – джунгла е!
И за’тва само стискам зъби и тръгвам да отпивам, когато с ужас виждам отсреща огъня в очите на Влади. Ей ся го загазихме!
Видя ли такова нещо знам, че няма разубеждаване. Решил е да предаде важен урок за превратностите на живота на питекантропа до нас – въпросът е само какъв и кога.
И така, точно си мисля как след двайсет минути ще си събираме зъбите от тротоара и ни се сервира гранд финала:
„Не вярваш? От мен да го знайш, батка – смърт и кръв най-надървят, сичко друго е бошлаф работа. И зат’ва ся само чакам другата нощна на Цеко.
А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?”
Честито! Имаме победител! Решението е повече от очевадно и както виждам от разбиращия поглед на Влади – единодушно. Отново сме на една вълна и нямаме нужда от много думи:
„А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?” – намига ми той – „Чаршафите от мен, а ти вземи качулките. Ае, наздраве!”
петък, 2 септември 2011 г.
"FRIENDS WITH BENEFITS"
Аз съм влюбен.
Може би още не съм го осъзнал напълно, но скоро ще мога да се обърна назад и да го видя кристално ясно.
После, когато главата ми ще е изпразнена от захарния памук, заемащ мястото между ушите ми - там, където при нормалните не-влюбени хора се намира мозъкът.
После, когато все по-очевидно порастналият ми пенис се е кротнал и не пулсира от желание тя да го поздрави отново с устните, които е напуснал преди едва десет минути.
Но ми е простено – на 16 съм.
А на тази възраст не е кой знае какъв подвиг да загубиш звук и картина. Логиката, разумът и ред други, в момента абстрактни, понятия са слаб противник за хормоналните крошета на пубертета.
Сега не усещам нито студа на нощния бриз, нито острите ръбове на скалите, нито пясъка, който на сутринта ще е прежулил слабините ми до цвят „омар фра диабло” . За мен плажът е секс, вълните са секс, миризмата на скапаните, гнили водорасли е секс (което е достатъчно показателно за това колко съм наясно какво всъщност е сексът) и нищо не може разбие заблудата, че съм „ебаси пича” и че светът е мой. И тя също.
„Ти нали не си мислиш нищо сериозно?” – измърква тя.
„А-а не” – изчатквам скорострелно аз, защото съм зает да олигавя лявото й ухо.
Правя го с илюзорната самоувереност, че изпълнението ми е възможно най-висшо еротичната „хватка” на света, която задължително, по рефлекс, ще накара коленете й автоматично да се раздалечат, а тялото й да се разтресе от стенания и пориви да налапа трескаво онзи, гореспоменатия.
„Добре, защото това нищо не променя между нас – ние сме си просто приятели. Само че имаме по- широк кръг взаимоотношения”.
Тогава за сефте я чух тая фраза – „приятели с по-широк кръг взаимоотношения”, но си признавам, че не ми направи особено впечатление. А трябваше.
Щеше значително да облекчи драматизма на момента, когато четири дни по-късно, в разгара на един наистина див купон, реших да освободя напрежението, генерирано от двата литра бира.
Именно там, отваряйки вратата на тоалетната, имах „близка среща от трети вид” с косматия гръб на един мой много любим авер и очаквателния поглед тип „Spice Platinum” на широко скроената ми „приятелка”, чието красноречие бе затруднено от пълната й уста.
Е, те тогава ми просветна.
Признавам си, че ювенилното ми, ненакърнено его, подсилено от новооткритите сексуални преживявания, бе придобило напора на зубър в размножителния период и въобще не бях изпитал и минутка съмнение.
Смятах че приказките онази вечер се дължат на синдрома „те, жените, само така си говорят”, и че вродените ми магически умения в секса непременно вече са пречупили мнението й, захвърляйки я влюбена, стенеща и безпомощна във водовъртежа на неповторимата ни любов. С две думи – няма начин!
Е, да, но понеже, защото, разбираш ли…, пък и на тази възраст, накратко нещата бяха:
Тя: „Ами аз нали ти казах”
Аз :„Хън-мън”
Тя: „И какво правим сега – приятели ли сме?”
Аз: „Хън –мън, да – разбира се”
(да се чете: „не че имам избор, ама пусто като съм влюбен. И освен това ЩЕ СЕ БОРЯ ЗА ТЕБ! И ще те убедя, че сме повече от това!” – колко ли заблудени тийнейджърски скалпа са паднали в тази борба?)
И ей ти нá - една година любовна мъка, взиране в дъжда по прозореца и слушане на „a-ha” .
‘Щото, нали, „приятели” сме, ръйш ли.
И не върви да вземеш да теглиш една сочна на „приятел”.
Ако бяхме „гаджета” – ясно. Покрещите си малко, обясните се, че видиш ли: „не си ти виновен, в мен е всичко, но просто няма смисъл” (което е по-тъпо клише и от „ти просто не ме разбираш/познаваш достатъчно”) и после аре! - по живо-по здраво. А след седмица вече се натискате с друг по пейките в парка.
Но не – „приятел” не може така да го изоставиш! Тц!
Още повече когато ти се обажда редовно, кани те да излизате заедно и ОСОБЕНО ако от време на време ти бърка в гащите.
Да, не става.
И дори да ти говори постоянно за любовните си терзания, разредени от епизодични събуждания в „рандъм”чужди легла, използвани да притъпят емоцията на първите, никак не е учтиво да го сиктирдосаш.
А ние, разбира се, не искаме да сме неучтиви, нали?
Та, зат’ва – „a-ha”.
И тайни стихове…
И четене на Кама-Сутра на фенерче под одеалото (последното за да съм подготвен за времето, когато от „приятелско рамо” ще се трансформирам в „Принца на бял кон” и ще трябва умело да размахвам „меча”).
Сапунката продължи докато не пристигна една по-осеферена мацка, която ме шляпна зад врата, гепи ме за „меча” и ми показа, че морето е пълно с риба.
И то без да използва гадния трик, че сме „приятели”.
От тогава съм бил поне още пет пъти в подобна ситуация и (признавам си) няколко пъти - от другата страна. Достатъчно, за да си изградя стабилно мнение по въпроса за този тип „приятелство”.
Мога отговорно да заявя, че то определено не е възрастово-свързано и никой не е застрахован от подхлъзване по безкрайно примамливия му наклон.
И каквото и да ви говорят - за мен поне единия е ВИНАГИ „в киреча”.
Не упреквам хората, които упорито се опитват да ме убеждават, че бъркам. Аз очевидно съм завършен циник и смятам, че за именно този тип взаимоотношения стопроцентово важи крилатата фраза на Стоян Мастиката от "Изгрев":
„В живота, моето момче, във всяка ситуация има преебан. Единственото, което можеш да сториш е хубаво да си отваряш очите и с ръка на задника да се надяваш да не си ти”.
Може би още не съм го осъзнал напълно, но скоро ще мога да се обърна назад и да го видя кристално ясно.
После, когато главата ми ще е изпразнена от захарния памук, заемащ мястото между ушите ми - там, където при нормалните не-влюбени хора се намира мозъкът.
После, когато все по-очевидно порастналият ми пенис се е кротнал и не пулсира от желание тя да го поздрави отново с устните, които е напуснал преди едва десет минути.
Но ми е простено – на 16 съм.
А на тази възраст не е кой знае какъв подвиг да загубиш звук и картина. Логиката, разумът и ред други, в момента абстрактни, понятия са слаб противник за хормоналните крошета на пубертета.
Сега не усещам нито студа на нощния бриз, нито острите ръбове на скалите, нито пясъка, който на сутринта ще е прежулил слабините ми до цвят „омар фра диабло” . За мен плажът е секс, вълните са секс, миризмата на скапаните, гнили водорасли е секс (което е достатъчно показателно за това колко съм наясно какво всъщност е сексът) и нищо не може разбие заблудата, че съм „ебаси пича” и че светът е мой. И тя също.
„Ти нали не си мислиш нищо сериозно?” – измърква тя.
„А-а не” – изчатквам скорострелно аз, защото съм зает да олигавя лявото й ухо.
Правя го с илюзорната самоувереност, че изпълнението ми е възможно най-висшо еротичната „хватка” на света, която задължително, по рефлекс, ще накара коленете й автоматично да се раздалечат, а тялото й да се разтресе от стенания и пориви да налапа трескаво онзи, гореспоменатия.
„Добре, защото това нищо не променя между нас – ние сме си просто приятели. Само че имаме по- широк кръг взаимоотношения”.
Тогава за сефте я чух тая фраза – „приятели с по-широк кръг взаимоотношения”, но си признавам, че не ми направи особено впечатление. А трябваше.
Щеше значително да облекчи драматизма на момента, когато четири дни по-късно, в разгара на един наистина див купон, реших да освободя напрежението, генерирано от двата литра бира.
Именно там, отваряйки вратата на тоалетната, имах „близка среща от трети вид” с косматия гръб на един мой много любим авер и очаквателния поглед тип „Spice Platinum” на широко скроената ми „приятелка”, чието красноречие бе затруднено от пълната й уста.
Е, те тогава ми просветна.
Признавам си, че ювенилното ми, ненакърнено его, подсилено от новооткритите сексуални преживявания, бе придобило напора на зубър в размножителния период и въобще не бях изпитал и минутка съмнение.
Смятах че приказките онази вечер се дължат на синдрома „те, жените, само така си говорят”, и че вродените ми магически умения в секса непременно вече са пречупили мнението й, захвърляйки я влюбена, стенеща и безпомощна във водовъртежа на неповторимата ни любов. С две думи – няма начин!
Е, да, но понеже, защото, разбираш ли…, пък и на тази възраст, накратко нещата бяха:
Тя: „Ами аз нали ти казах”
Аз :„Хън-мън”
Тя: „И какво правим сега – приятели ли сме?”
Аз: „Хън –мън, да – разбира се”
(да се чете: „не че имам избор, ама пусто като съм влюбен. И освен това ЩЕ СЕ БОРЯ ЗА ТЕБ! И ще те убедя, че сме повече от това!” – колко ли заблудени тийнейджърски скалпа са паднали в тази борба?)
И ей ти нá - една година любовна мъка, взиране в дъжда по прозореца и слушане на „a-ha” .
‘Щото, нали, „приятели” сме, ръйш ли.
И не върви да вземеш да теглиш една сочна на „приятел”.
Ако бяхме „гаджета” – ясно. Покрещите си малко, обясните се, че видиш ли: „не си ти виновен, в мен е всичко, но просто няма смисъл” (което е по-тъпо клише и от „ти просто не ме разбираш/познаваш достатъчно”) и после аре! - по живо-по здраво. А след седмица вече се натискате с друг по пейките в парка.
Но не – „приятел” не може така да го изоставиш! Тц!
Още повече когато ти се обажда редовно, кани те да излизате заедно и ОСОБЕНО ако от време на време ти бърка в гащите.
Да, не става.
И дори да ти говори постоянно за любовните си терзания, разредени от епизодични събуждания в „рандъм”чужди легла, използвани да притъпят емоцията на първите, никак не е учтиво да го сиктирдосаш.
А ние, разбира се, не искаме да сме неучтиви, нали?
Та, зат’ва – „a-ha”.
И тайни стихове…
И четене на Кама-Сутра на фенерче под одеалото (последното за да съм подготвен за времето, когато от „приятелско рамо” ще се трансформирам в „Принца на бял кон” и ще трябва умело да размахвам „меча”).
Сапунката продължи докато не пристигна една по-осеферена мацка, която ме шляпна зад врата, гепи ме за „меча” и ми показа, че морето е пълно с риба.
И то без да използва гадния трик, че сме „приятели”.
От тогава съм бил поне още пет пъти в подобна ситуация и (признавам си) няколко пъти - от другата страна. Достатъчно, за да си изградя стабилно мнение по въпроса за този тип „приятелство”.
Мога отговорно да заявя, че то определено не е възрастово-свързано и никой не е застрахован от подхлъзване по безкрайно примамливия му наклон.
И каквото и да ви говорят - за мен поне единия е ВИНАГИ „в киреча”.
Не упреквам хората, които упорито се опитват да ме убеждават, че бъркам. Аз очевидно съм завършен циник и смятам, че за именно този тип взаимоотношения стопроцентово важи крилатата фраза на Стоян Мастиката от "Изгрев":
„В живота, моето момче, във всяка ситуация има преебан. Единственото, което можеш да сториш е хубаво да си отваряш очите и с ръка на задника да се надяваш да не си ти”.
вторник, 2 август 2011 г.
"FORCAS"
Аз съм паднал ангел.
Аз почти съм човек.
Повтарям си го тридесет и два пъти докато предъвквам хляб и лютеница.
"Закуска" – научих я в петък.
Ден след като научих „Майкатишейба!” и два преди да разбера какво е „настинка”.
Имам много да уча, но не бързам за никъде - „на час по лъжичка”(научих го в понеделник).
И ще стана човек – непременно!
Мрачно е, навън вали, а ореолът ми мъждука в хола, на закачалката.
Спестявам от електричество и парно, за да си купя дънки „Tommy Hilfiger”.
Студено ми е, но ще съм „пич”. А щом съм „пич”, щяло да има „мацки” и „духане”.
Ушите са ми поизмръзнали, та се замислям за второто, но пък винаги съм харесвал котките и смятам, че си залужава жертвата.
Натъжих се, когато научих за "Войната по пътищата". А уж бях избрал място без войни.
Плаках пред блока, докато не дойде Кривия.
Каза ми да не „цивря” ами като мъже да пийнем по едно. После нямало да ми пука толкова.
Пийнахме. И вече не ми пукаше толкова.
А той отпраши с „жипа”.
Онзи ден си купих за 50 лв. „една голяма елка” от гладно, мургаво момченце пред блока.
На капака й имаше ябълка.
Зарадвах й се – обичам ябълки и обичам да радвам децата.
Предложих му хляб. То ме наплю, изхвърли го и избяга.
Не разбирам децата.
Това беше във вторник.
А днес режа луканка с Меча на чистата логика, докато си проверявам Фейсбука.
Интернет е магия, която поучавам от съседното кафене, но само ако съм клекнал на терасата.
Преди си мислех, че е трудно да откриеш приятел.
Сега се радвам – имам вече тридесет и осем в профила си.
Двама искат да се видим, а един – да му помогна да се обеси.
Току що постнах: „ С меч е трудно да нарежеш хляб” - и петима вече харесват това.
Има и двуеточие със скоба.
Пунктуация! Поредното нещо, което имам да науча.
Магията на интернет е моят „катализатор” (от вчера през нощта).
Благодарение на нея научавам в пъти повече.
Вече знам какво са „комунист”, „здравна каса” и Лили Иванова.
Какво е "браточка", "копи-пейст" и индийско орехче.
Мога да правя задно салто, кунилингус и сърми с лозов лист, и най-важното - научих какво е „любов”.
А мислех, че да стана човек ще са ми нужни столетия.
Оказах се в грешка.
Всъщност е толкова лесно: вестниците ми казват какво е истина, телевизията – какво да мисля, а Интернет - какво да чувствам.
Не се съмнявам, че скоро ще успея!
Аз съм паднал ангел.
Аз почти съм човек.
И утре ще се науча да лъжа...
Аз почти съм човек.
Повтарям си го тридесет и два пъти докато предъвквам хляб и лютеница.
"Закуска" – научих я в петък.
Ден след като научих „Майкатишейба!” и два преди да разбера какво е „настинка”.
Имам много да уча, но не бързам за никъде - „на час по лъжичка”(научих го в понеделник).
И ще стана човек – непременно!
Мрачно е, навън вали, а ореолът ми мъждука в хола, на закачалката.
Спестявам от електричество и парно, за да си купя дънки „Tommy Hilfiger”.
Студено ми е, но ще съм „пич”. А щом съм „пич”, щяло да има „мацки” и „духане”.
Ушите са ми поизмръзнали, та се замислям за второто, но пък винаги съм харесвал котките и смятам, че си залужава жертвата.
Натъжих се, когато научих за "Войната по пътищата". А уж бях избрал място без войни.
Плаках пред блока, докато не дойде Кривия.
Каза ми да не „цивря” ами като мъже да пийнем по едно. После нямало да ми пука толкова.
Пийнахме. И вече не ми пукаше толкова.
А той отпраши с „жипа”.
Онзи ден си купих за 50 лв. „една голяма елка” от гладно, мургаво момченце пред блока.
На капака й имаше ябълка.
Зарадвах й се – обичам ябълки и обичам да радвам децата.
Предложих му хляб. То ме наплю, изхвърли го и избяга.
Не разбирам децата.
Това беше във вторник.
А днес режа луканка с Меча на чистата логика, докато си проверявам Фейсбука.
Интернет е магия, която поучавам от съседното кафене, но само ако съм клекнал на терасата.
Преди си мислех, че е трудно да откриеш приятел.
Сега се радвам – имам вече тридесет и осем в профила си.
Двама искат да се видим, а един – да му помогна да се обеси.
Току що постнах: „ С меч е трудно да нарежеш хляб” - и петима вече харесват това.
Има и двуеточие със скоба.
Пунктуация! Поредното нещо, което имам да науча.
Магията на интернет е моят „катализатор” (от вчера през нощта).
Благодарение на нея научавам в пъти повече.
Вече знам какво са „комунист”, „здравна каса” и Лили Иванова.
Какво е "браточка", "копи-пейст" и индийско орехче.
Мога да правя задно салто, кунилингус и сърми с лозов лист, и най-важното - научих какво е „любов”.
А мислех, че да стана човек ще са ми нужни столетия.
Оказах се в грешка.
Всъщност е толкова лесно: вестниците ми казват какво е истина, телевизията – какво да мисля, а Интернет - какво да чувствам.
Не се съмнявам, че скоро ще успея!
Аз съм паднал ангел.
Аз почти съм човек.
И утре ще се науча да лъжа...
вторник, 26 юли 2011 г.
"ESTORIL"
Пред погледа ми са дългите, бронзови бедра на Джиада, която попива последните лъчи на топлото юлско слънце и с някаква нейна си магия превръща бисерите от морска вода по загорялата си кожа в бели, солени белези от целувката на океана. Отдясно на нея Елеонора дяволито ми се усмихва, докато небрежно се е подпряла на лакти.
Джиада се обръща през рамо и ми намига, защото е усетила, че погледът ми твърде дълго се е заседял върху извивките й. Харесва й, нищо че размахва заканително пръст. Аз й се оплезвам, след което подскачам с вик, защото Елеонора е успяла да се промъкне зад мен и да излее две шепи с леденостудена вода върху голия ми гръб. След секунда вече спринтирам след нея по пясъка и след като я настигам се мятаме заедно в хладната прегръдка на развълнувания Атлантик. Смях и морска пяна коронясват лицето й, когато грациозно изплува изпод вълните.
Елеонора притежава грациозността на газела, придобита от дългите години спорт и е всепризната красавица – факт, който тя много добре осъзнава. Тя е напориста, енергична и почти нагло сексапилна, с цялата арогантност присъща на лудите й 22 години. Тя е световна шампионка по усмивки и фино връткане на дупе, инструктор по кокетничене и грациозен флирт, академик по горещи надежди и разбити сърца. Тя е мечтата на всеки мъж на плажа и е - уви!- безумно влюбена в мен.
Джиада, от друга страна, е майстор на спорта на многозначителните погледи. Макар красотата й да не притежава всепомитащия напор, като тази на най-добрата й приятелка, ефектът й върху мъжете е не по-малко драматичен. Ако срещата с едната наподобява сблъсък с парен чук за либидото ти, то другата по-скоро е бавния огън на вечерната чаша порто, който се разлива постепенно в гърдите ти, примесен с фините нишки на послевкусовете и леката горчивина на тъгата. И така неусетно, две чаши по-късно, си вече безметежно влюбен.
Джиада е херцогиня на танците и министър председател на United Kingdom of Partytime. Тя е цунамито на диското и урагана на салсата, който обича подмолно да плъзва ръце изотзад около кръста ми и да ме награждава с пареща целувка по врата, насред феерията от звук и светлина. Тя е миражът, който рисува пируети по кея, докато яхтите с копнеж протягат ръце - мачти към нея, а хиляди риби се целуват в унес сред топлите води на залива по пълнолуние.
Двете са огънят на моето лято, ароматът на море в спомените ми и истинският смисъл на Живота. Те са моите италиански принцеси, моите колектори на завист, моите унищожители на сладолед, с които благосклонно ме е наградил Духът на лятото.
А аз съм Богът на вълните и морската сол, на нощното къпане и вечерите на пясъка, на лудите танци и лятната любов. Аз съм пакостлив, мургав и непокорен, окъпан съм в радост и удавен в скръбта от раздялата, и с пълни шепи поглъщам вкуса на умиращия юли, докато тримата за последно изпращаме залеза...
Джиада се обръща през рамо и ми намига, защото е усетила, че погледът ми твърде дълго се е заседял върху извивките й. Харесва й, нищо че размахва заканително пръст. Аз й се оплезвам, след което подскачам с вик, защото Елеонора е успяла да се промъкне зад мен и да излее две шепи с леденостудена вода върху голия ми гръб. След секунда вече спринтирам след нея по пясъка и след като я настигам се мятаме заедно в хладната прегръдка на развълнувания Атлантик. Смях и морска пяна коронясват лицето й, когато грациозно изплува изпод вълните.
Елеонора притежава грациозността на газела, придобита от дългите години спорт и е всепризната красавица – факт, който тя много добре осъзнава. Тя е напориста, енергична и почти нагло сексапилна, с цялата арогантност присъща на лудите й 22 години. Тя е световна шампионка по усмивки и фино връткане на дупе, инструктор по кокетничене и грациозен флирт, академик по горещи надежди и разбити сърца. Тя е мечтата на всеки мъж на плажа и е - уви!- безумно влюбена в мен.
Джиада, от друга страна, е майстор на спорта на многозначителните погледи. Макар красотата й да не притежава всепомитащия напор, като тази на най-добрата й приятелка, ефектът й върху мъжете е не по-малко драматичен. Ако срещата с едната наподобява сблъсък с парен чук за либидото ти, то другата по-скоро е бавния огън на вечерната чаша порто, който се разлива постепенно в гърдите ти, примесен с фините нишки на послевкусовете и леката горчивина на тъгата. И така неусетно, две чаши по-късно, си вече безметежно влюбен.
Джиада е херцогиня на танците и министър председател на United Kingdom of Partytime. Тя е цунамито на диското и урагана на салсата, който обича подмолно да плъзва ръце изотзад около кръста ми и да ме награждава с пареща целувка по врата, насред феерията от звук и светлина. Тя е миражът, който рисува пируети по кея, докато яхтите с копнеж протягат ръце - мачти към нея, а хиляди риби се целуват в унес сред топлите води на залива по пълнолуние.
Двете са огънят на моето лято, ароматът на море в спомените ми и истинският смисъл на Живота. Те са моите италиански принцеси, моите колектори на завист, моите унищожители на сладолед, с които благосклонно ме е наградил Духът на лятото.
А аз съм Богът на вълните и морската сол, на нощното къпане и вечерите на пясъка, на лудите танци и лятната любов. Аз съм пакостлив, мургав и непокорен, окъпан съм в радост и удавен в скръбта от раздялата, и с пълни шепи поглъщам вкуса на умиращия юли, докато тримата за последно изпращаме залеза...
четвъртък, 21 юли 2011 г.
"LOVE IS..."
…„Любовта е на върха на чепа ми” – крещеше Ерос – „Чепът ми е целият любов. Искаш ли още малко? Или още предпочиташ онзи охлюв Нарцис? А? Искаш ли? ”– попита той изцъклените очи на бездиханната Рати, докато продължаваше да стиска шията й.
„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.
Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло.
„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.
До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”
Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад.
В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.
„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.
„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.
„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.
„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...
Щеше да умре – знаеше го.
Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.
Не беше като останалите им оргии.
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!
Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.
Но после…
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници.
И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.
Малоумници!
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха.
Но не!
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта.
Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже.
Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…
„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…”
Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.
„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...”
„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.
„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”
„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия.
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …”
Шамарът на Непознатия го прати на пода.
„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”.
Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода.
Непознатият се обърна и продължи:
"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например.
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла.
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”
„Безумие!” – чу се отстрани.
„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”
„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”
С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен.
Минути по-късно купонът наистина започна…
„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.
Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло.
„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.
До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”
Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад.
В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.
„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.
„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.
„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.
„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...
***
Щеше да умре – знаеше го.
Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.
Не беше като останалите им оргии.
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!
Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.
Но после…
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници.
И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.
Малоумници!
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха.
Но не!
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта.
Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже.
Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…
„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…”
Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.
„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...”
„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.
„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”
„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия.
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …”
Шамарът на Непознатия го прати на пода.
„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”.
Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода.
Непознатият се обърна и продължи:
"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например.
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла.
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”
„Безумие!” – чу се отстрани.
„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”
„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”
С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен.
Минути по-късно купонът наистина започна…
***
вторник, 19 юли 2011 г.
"MY PERFECT BITCH"
Ти беше „перфектната кучка”.
От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.
Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.
Твоето.
Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...
От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.
Не исках да съм един от тях.
Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.
Не успях.
Виновен съм, защото можех да те спра.
Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.
Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…
Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах
и
защото обичам…, но не само теб.
Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.
От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.
Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.
Твоето.
Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...
От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.
Не исках да съм един от тях.
Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.
Не успях.
Виновен съм, защото можех да те спра.
Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.
Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…
Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах
и
защото обичам…, но не само теб.
Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.
четвъртък, 7 юли 2011 г.
THE MODERN GENTLEMAN
Себастиян е перфектният джентълмен.
Той е тих и ненатрапчив.
Себастиян не иска да е център на внимание.
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.
Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти.
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден.
С теб е и винаги, когато си тъжна.
Лесно е да си с него навсякъде:
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти.
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.
Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш.
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си.
Всеки път.
И не, Себастиян – това не съм аз.
Себастиян е обектът на моята завист.
Себастиян е лилав…и има батерии.
Той е тих и ненатрапчив.
Себастиян не иска да е център на внимание.
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.
Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти.
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден.
С теб е и винаги, когато си тъжна.
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти.
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.
Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш.
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си.
Всеки път.
И не, Себастиян – това не съм аз.
Себастиян е обектът на моята завист.
Себастиян е лилав…и има батерии.
сряда, 6 юли 2011 г.
„АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ”
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Йонко от миналата седмица е Джонатан.
Изпраскал си го е даже на стената на Фейсбук и го показва на раята наоколо, от екрана на новия си ай-фон 4.
Джонатан Майлс.
„Йонко Милков го нема вече, немааа…А’е наздраве! Ебал съм й майката на българщината, вече съм европеец, баце!Търъ-дъръ-тъъъ…” - всичкото това украсено с две мощни изсвирвания за драматизъм и подчертаване на ефекта.
”Дай тука бутилката, ма Ленче, а’е че тря’а се напрайм както си тря’а. Аре, пък след някой друг месец и ти си Хелън и вече ш’са опрайм!”.
Така си е – можеш да изкараш българина от държавата, но европейското от него – нивгаш! Космополитен е той и мултипотентен - експериментална кръстоска на Наполеон, Казанова и Сашка Васева. Бой, секс и сръбска музика! При това не винаги в този порядък…
И наш Джонатан е „европеец”!
Той „се е оправил” и „е много добре, даже, там в Англия ”, нищо че живее от девет години с Ленчето в една стая и то в къща, обитавана от още осем други „европейци”.
Той е „бял човек” и псува от сърце на майка всичките си съседи от арабски, африкански, близко- или далекоизточен произход, които са „ кухи печки; мазни чалмари и жълтури” и „не мо’ат си намерят задника с две ръце, баце”, за разлика от вродения финес и майсторлък, струящ от него.
Той често обявява как „изкарва по два бона в паунди” и „найш к’ви маркови дрехи нося, само Диадора, баце”, за да всява завист във всичките му „заспали авери там в БГ –то”, без да има и грам неудобство от факта, че и най-официалният му костюм е анцуг.
Той е „европеец”, макар че за него Хага е: „еба ли го и смотания град” и че не различва Европейска комисия от Евровизия, която гледа през вездесъщия Булсатком с неспирния му, денонощен ритъм на ПЛАНЕТА и ФОЛК ТВ („…а чинията, баце, сателитката, я домъкнáх на главата си в самолета и ако знайш как се пулеха само тия малоумници на границата…”).
Джонатан е „европеец”, защото не сяда на софрата без бутилка 1,5 л. „ДЕВИН”, пълна с „на дъртия скоросмъртницата”. Плющят му ушите да нагъва печено пиле с изтекъл срок на годност от контейнерите за бракувана стока („че к’во му е? И е без пари…”), докато обяснява как не вкусва индийско или тайландско меню, защото „мани ги бе, тия мангали кой ги знае какви лайна слагат в манджата…остаи…”
Джонатан е „европеец”, защото най-обича подред да псува ту родината си („Нищо не искам от тая тъпа държава, да си ебе майката…”), ту представителите й, когато му се прииска да завлече висшочайшият си задник обратно, за да се „размаже в ма’алата” („К’ви са тия ве? Аз им плащам заплатите ве, ебаси и тъпото посолство…За мен работят. И ся ш’ма карат да ходя в работно време за некви документи… К’во кат’ ми е изтекъл паспорта, да не съм убиец?”).
Джонатан е „европеец”, който е „с перфектен английски” („За к’во ти е да го учиш, ве баце? èла тука и за две семици ща опраим…”), нищо че упорито се подписва като Jonatan Mails.
Джонатан е „европеец”, особено когато твърди, че „България нищо не ми е дала”, въпреки че дори той е „избутал скапан техникум” и е живял от малък в „общинско жилище с двайсе лева наем”, а сега дъщеря му е „на градина там, при наще. Няма да им плащам тука я…”.
Да, Джонатан е несъмнено „европеец”, но живее само за две неща:
1. Да се прибере веднъж годишно в „тъпата България”, с „пачки в джоба”, за да „им покажа на задръстеняците, колко са смотани” и да обиколи чалгатеките, където „кат’ ма видат с ланеца и Диадората, сами ми скачат на ‘уя”.
и
2. Да се върне обратно в „Европата”, да си пусне „ПЛАНЕТАТА”, да изкара пластмасовите бутилки от куфарите, да „напраи главата” и да запсува с другарите си „европейци” държавата, където „никога повече няма да се върне”.
А на мен ми остава само да се радвам, че Джонатан Майлс е „европеец” и да се надявам никога повече да не му хрумне да се нарече „българин”.
вторник, 5 юли 2011 г.
"TWO SUNS IN THE SUNSET"
„Много съм добър на киселото зеле. Честно! Аз съм направо един Паганини на кацата.”
Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.
Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!
Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.
Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.
И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…
Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!
Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:
„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.
„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”
„Само ти ме правиш истински…”
Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.
Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.
Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.
Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.
Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.
Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.
Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.
Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.
Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.
Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!
Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.
Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.
И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…
Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!
Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:
„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.
„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”
„Само ти ме правиш истински…”
Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.
Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.
Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.
Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.
Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.
Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.
Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.
Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.
четвъртък, 23 юни 2011 г.
"TAKE THIS CUP AWAY FROM ME…”
"Take this cup away from me
For I don't want to taste its poison
Feel it burn me,
I have changed
I'm not as sure
As when we started…"
Gethesmane
(Jesus Christ Superstar)
Подари й чаша на третата среща. Тогава й се струваше сякаш са заедно от години, а бяха изминали едва три седмици.
Подари й чаша за кафе – силует от фин порцелан, сгушен в легло от кадифе и махагон. Единствена. Уникат. Като нея самата, беше й казал.
С малко думи, нетипично за обикновеното му състояние, бе уцелил точно в десятката.
Чашите й бяха нейните спомени. Тези, които тя ревностно пазеше, понякога умишлено натикани в ъглите, из шкафовете на подсъзнанието си.
Имаше всякакви – за вино, за кафе, за бира, пластмасови, стъклени или порцеланови. Имаше даже и няколко метални халби, заключили под капаците си магията на любимата й Златна Прага, които съжителстваха с чаши за сфинаки, носещи спомена за анасон и кожа с вкус на сол.
Ежедневно хващаше някоя, произволно попаднала пред погледа й дръжка и докато отпиваше, заедно с вкуса на питието, в нея се събуждаха спомени – ту за билков чай, въглени и шепота на Родопите, ту за огнено вино, жаден поглед и вкуса на нечии устни.
А сега беше намерила Неговата.
Скрита зад двата реда чаши за вода, далеч зад любимите й чаени, тя стоеше сама и й намигаше със закривената си дръжка.
По дяволите, надяваше се да я е изхвърлила отдавна!
Помнеше как разби кутията й в пода на осиротялата си спалня и как разкъса кадифето вътре с нокти, преди да спусне завесите, да се просне в леглото си и да изплаче светлосини бисери върху възглавниците.
Но това беше ТОГАВА, след като Той си бе тръгнал.
А сега…сега държеше в ръце тъмносин порцелан и спомените й пристигаха неканени:
Как вцепенено гледаше танца на дългите му пръсти, докато той разпалено описваше с жестове някаква безсмислено тривиална история, на която всички наоколо се смееха, а през сладката премала на тръпката между бедрата си тя можеше да мисли единствено: „…тези пръсти, тези ловки пръсти са били в МЕН!”
Как докато бяха полу-скрити на задната седалка на някой автобус обичаше да захапва долната му устна до болка, а след това да целува появилите се от очите му сълзи, за да го дразни и защото обичаше солените му мигли.
Как светът около тях изчезна, там насред онзи супермаркет, когато стояха замръзнали един срещу друг, напук на всички наоколо и само с поглед той й каза всичко, което имаше нужда да знае.
Как я бе наранил... как му бе простила.
Как го нарани и тя...как й се бе усмихнал, преди да я целуне след това.
Как му бе казала да си отиде...
Как си бе тръгнал…и още, и още...
Погледна чашата в ръцете си и нейното накривено, предизвикателно намигване. Сякаш я питаше дали има сили, дали може, дали иска да си спомнят заедно.
Усмихна се. Отдавна бе жена, различна макар и същата.
Изключи телефона, спусна завесите и отиде да си направи кафе. Убийствено горчиво.
За да си спомни за Него…
For I don't want to taste its poison
Feel it burn me,
I have changed
I'm not as sure
As when we started…"
Gethesmane
(Jesus Christ Superstar)
Подари й чаша на третата среща. Тогава й се струваше сякаш са заедно от години, а бяха изминали едва три седмици.
Подари й чаша за кафе – силует от фин порцелан, сгушен в легло от кадифе и махагон. Единствена. Уникат. Като нея самата, беше й казал.
С малко думи, нетипично за обикновеното му състояние, бе уцелил точно в десятката.
Чашите й бяха нейните спомени. Тези, които тя ревностно пазеше, понякога умишлено натикани в ъглите, из шкафовете на подсъзнанието си.
Имаше всякакви – за вино, за кафе, за бира, пластмасови, стъклени или порцеланови. Имаше даже и няколко метални халби, заключили под капаците си магията на любимата й Златна Прага, които съжителстваха с чаши за сфинаки, носещи спомена за анасон и кожа с вкус на сол.
Ежедневно хващаше някоя, произволно попаднала пред погледа й дръжка и докато отпиваше, заедно с вкуса на питието, в нея се събуждаха спомени – ту за билков чай, въглени и шепота на Родопите, ту за огнено вино, жаден поглед и вкуса на нечии устни.
А сега беше намерила Неговата.
Скрита зад двата реда чаши за вода, далеч зад любимите й чаени, тя стоеше сама и й намигаше със закривената си дръжка.
По дяволите, надяваше се да я е изхвърлила отдавна!
Помнеше как разби кутията й в пода на осиротялата си спалня и как разкъса кадифето вътре с нокти, преди да спусне завесите, да се просне в леглото си и да изплаче светлосини бисери върху възглавниците.
Но това беше ТОГАВА, след като Той си бе тръгнал.
А сега…сега държеше в ръце тъмносин порцелан и спомените й пристигаха неканени:
Как вцепенено гледаше танца на дългите му пръсти, докато той разпалено описваше с жестове някаква безсмислено тривиална история, на която всички наоколо се смееха, а през сладката премала на тръпката между бедрата си тя можеше да мисли единствено: „…тези пръсти, тези ловки пръсти са били в МЕН!”
Как докато бяха полу-скрити на задната седалка на някой автобус обичаше да захапва долната му устна до болка, а след това да целува появилите се от очите му сълзи, за да го дразни и защото обичаше солените му мигли.
Как светът около тях изчезна, там насред онзи супермаркет, когато стояха замръзнали един срещу друг, напук на всички наоколо и само с поглед той й каза всичко, което имаше нужда да знае.
Как я бе наранил... как му бе простила.
Как го нарани и тя...как й се бе усмихнал, преди да я целуне след това.
Как му бе казала да си отиде...
Как си бе тръгнал…и още, и още...
Погледна чашата в ръцете си и нейното накривено, предизвикателно намигване. Сякаш я питаше дали има сили, дали може, дали иска да си спомнят заедно.
Усмихна се. Отдавна бе жена, различна макар и същата.
Изключи телефона, спусна завесите и отиде да си направи кафе. Убийствено горчиво.
За да си спомни за Него…
вторник, 31 май 2011 г.
"ДА ОБИЧАШ НА ИНАТ"
Обичам вратите. Защото разделят.
Разделят на ВЪН и ВЪТРЕ. На НАС и ОСТАНАЛИЯ СВЯТ. На МОЕ и ЧУЖДО.
Обичам вратите, защото ми показаха теб.
Защото стоях облегната на рамката на МОЯТА врата, изписала с тялото си формата на четворка, когато за първи път те видях наистина.
Обичам да "стоя на четири". Защото обичам допира на голото съпало върху коляното си. Защото ти му даде това име и защото винаги ме целуваш когато застана така.
Както ме целуна за първи път, там - до МОЯТА врата.
Обичам вратите, защото ме карат да мисля за теб.
Като онази, металната, където устните ти за първи път погалиха шията ми и ме накараха да изтърва ключовете си. Онази, чиято решетка трябваше да хвана, за да не се свлека от слабостта в треперещите си колене.
Като онази врата, която отворих, за да те изпия в спалнята си, за да ти дам вкуса на червилото си и аромата на потните си коси, за да изпиша с нокти името си върху гърба ти.
Обичам вратите, защото са мои съюзници.
Те са моите стражи, моята Швейцарска гвардия, която ревностно ми помага да си само МОЙ. Затварям вратата и ОТВЪН остава твоят свят.
Там, където си с НЕЯ. Там където са ВИНАТА ти, СТРАХОВЕТЕ ти и така нареченият ти ДЪЛГ. Не ми трябват. От тази страна на вратата горещите ти длани, погледът ти и допирът на тялото ти са само за МЕН.
Обичам вратите, защото са мои приятели, когато си тръгнеш.
Защото мога да ги затворя след теб, когато с наведен поглед ми кажеш, че трябва да се отправиш към ДОМА СИ.
Защото скриват сълзите, които не искам да виждаш, както и защото заглушават гнева ми, когато безсмислено се питам: "Защо?".
Обичам вратите, защото ми носят надежда.
Защото искам да вярвам, че може би следващият път, когато отворя МОЯТА врата, ти ще си там. И ще ме целунеш както само ти можеш, преди да разкъсаш дрехите ми и да ОСТАНЕШ с мен.
И ще затвориш вече НАШАТА врата под нахално пъхналия се нос на ТВОЯТА стара реалност.
Обичам вратите, макар че те са пламъка, който изгаря мостовете на раздялата ни. Като онази, която затръшнах, за да не виждам лицето ти, за да не чувам сърцето си, за да кажа "Сбогом!" на последните останали в мен детски илюзии.
И още обичам вратите, нищо че там се раждат некролозите...
Разделят на ВЪН и ВЪТРЕ. На НАС и ОСТАНАЛИЯ СВЯТ. На МОЕ и ЧУЖДО.
Обичам вратите, защото ми показаха теб.
Защото стоях облегната на рамката на МОЯТА врата, изписала с тялото си формата на четворка, когато за първи път те видях наистина.
Обичам да "стоя на четири". Защото обичам допира на голото съпало върху коляното си. Защото ти му даде това име и защото винаги ме целуваш когато застана така.
Както ме целуна за първи път, там - до МОЯТА врата.
Обичам вратите, защото ме карат да мисля за теб.
Като онази, металната, където устните ти за първи път погалиха шията ми и ме накараха да изтърва ключовете си. Онази, чиято решетка трябваше да хвана, за да не се свлека от слабостта в треперещите си колене.
Като онази врата, която отворих, за да те изпия в спалнята си, за да ти дам вкуса на червилото си и аромата на потните си коси, за да изпиша с нокти името си върху гърба ти.
Обичам вратите, защото са мои съюзници.
Те са моите стражи, моята Швейцарска гвардия, която ревностно ми помага да си само МОЙ. Затварям вратата и ОТВЪН остава твоят свят.
Там, където си с НЕЯ. Там където са ВИНАТА ти, СТРАХОВЕТЕ ти и така нареченият ти ДЪЛГ. Не ми трябват. От тази страна на вратата горещите ти длани, погледът ти и допирът на тялото ти са само за МЕН.
Обичам вратите, защото са мои приятели, когато си тръгнеш.
Защото мога да ги затворя след теб, когато с наведен поглед ми кажеш, че трябва да се отправиш към ДОМА СИ.
Защото скриват сълзите, които не искам да виждаш, както и защото заглушават гнева ми, когато безсмислено се питам: "Защо?".
Обичам вратите, защото ми носят надежда.
Защото искам да вярвам, че може би следващият път, когато отворя МОЯТА врата, ти ще си там. И ще ме целунеш както само ти можеш, преди да разкъсаш дрехите ми и да ОСТАНЕШ с мен.
И ще затвориш вече НАШАТА врата под нахално пъхналия се нос на ТВОЯТА стара реалност.
Обичам вратите, макар че те са пламъка, който изгаря мостовете на раздялата ни. Като онази, която затръшнах, за да не виждам лицето ти, за да не чувам сърцето си, за да кажа "Сбогом!" на последните останали в мен детски илюзии.
И още обичам вратите, нищо че там се раждат некролозите...
сряда, 13 април 2011 г.
"TORN"
Когато влюбена жена се изправи лице в лице с Раздялата:
Не може да спре сълзите.
Не може да удави пеперудите в корема с чаша водка.
Не може да заспи, за да забрави самотата си.
Не спира да говори, да споделя с приятели, да пита: „Защо аз?”
Не намира покой сред стари дрехи, които миришат на любов.
Не иска да забрави как я е целувал.
Не търси ръцете, очите, гърдите на други.
Не продължава да вярва на празни обещания.
Не вярва вече в чудеса, но
не спира да се надява, че ще се случи чудо между тях.
Не ходи в хотела, където са се срещали, за да не си спомня нощите им заедно.
Не спира да се обажда на общите приятели, за да пита за другия
и все пак
не спира да обича, макар и да не иска…
Когато влюбен мъж се изправи лице в лице с Раздялата:
Изчезват всички "НЕ"-та!
Не може да спре сълзите.
Не може да удави пеперудите в корема с чаша водка.
Не може да заспи, за да забрави самотата си.
Не спира да говори, да споделя с приятели, да пита: „Защо аз?”
Не намира покой сред стари дрехи, които миришат на любов.
Не иска да забрави как я е целувал.
Не търси ръцете, очите, гърдите на други.
Не продължава да вярва на празни обещания.
Не вярва вече в чудеса, но
не спира да се надява, че ще се случи чудо между тях.
Не ходи в хотела, където са се срещали, за да не си спомня нощите им заедно.
Не спира да се обажда на общите приятели, за да пита за другия
и все пак
не спира да обича, макар и да не иска…
Когато влюбен мъж се изправи лице в лице с Раздялата:
Изчезват всички "НЕ"-та!
понеделник, 28 март 2011 г.
God Save the Queen
Баба Стойна сподавено изохка, докато се навеждаше да вземе малкото трикрако столче изпод мивката. Затътри го към стената, защото напоследък гърбът я наболяваше точно над лявата плешка и не искаше да се напряга ненужно. Поне зимата си беше заминала преди няколко седмици и топлината на пролетното слънце беше като балсам за уморените й стави. След идването на Април тя все по-често се случваше да поседне пред олющената, зелена порта и тогава слънцето за нея беше жива благодат. Работата по къщата не й тежеше, а с времето тя все по-малко се захващаше с двора и плевнята. Празният курник зад къщата отдавна не й беше нужен, след като последната носачка беше сготвена със зеле за младите по Коледа ( кога беше – лане ли, по-лане ли?), а плевнята не бе чувала за вила откакто се спомина Кольо преди десетина години. Та работа нямаше много и макар че малката едноетажна къщичка светеше, на баба Стойна рядко й трябваха повече от 2-3 часа дневно, за да ошъта каквото трябва и да поседне пред портата. Освен слънчевите лъчи и работата беше благодат, че свършеше ли – започваше самотата, а тя хапеше повече от зимния студ. Именно заради нея баба Стойна се беше захванала навремето да помага с каквото може в църквата на Манастира. С времето тази помощ се беше превърнала в нещо повече от занимавка и освен по големи празници и през неделите, тя откриваше, че спокойствието сред тихите огради на Манастира е по-привлeкателно от уюта на скромния й дом дори и през седмицата. Така през последните три години вечната й усмивка, добрата й дума и топлината на коравата й длан, се бяха превърнали в неразделна част от литургията на Отчето, и бяха дарили също толкова утеха, колкото и отправените молитви.
Стигнала до отсрещния край на стаята, баба Стойна подпря столчето под иконата и се възкачи с тихо пъшкане да долее олио в кандилцето под образа на Св. Богородица.
„Богородице Дево“ – както всяка сутрин започна тя – „благословена да си. Пази, Дево, син ми, наглеждай го, там в чужбината. Дай му здраве на него, и на внучето, и на дома му. И направи, че да си дойдат скоро, да сгреят старите ми кости с радост и смях. Благословена да си, Дево! Амин!“
Погледна Богородица в очите, целуна кръстчето на врата си и се прекръсти триж, след което слезе от столчето и го замъкна обратно под мивката. С това се свършиха днешните шътания и баба Стойна бе готова да тръгва.
Голям празник беше днес – Гергьовден. Много народ щеше да се стече към Манастира за благословия и за курбан. Затова беше станала по-рано от обикновено и в 4:30 вече беше захванала с метлата из малката кухничка. Сега беше време да поема по пътя към Манастира, че инак щеше да закъснее. Двата километра селски път й отнемеше поне час, защото краката й не я слушаха както преди, а трябваше да е при Отчето преди 8:00, за да помага и за водосвета, и за курбаните, и за литургията.
Стигнала до отсрещния край на стаята, баба Стойна подпря столчето под иконата и се възкачи с тихо пъшкане да долее олио в кандилцето под образа на Св. Богородица.
„Богородице Дево“ – както всяка сутрин започна тя – „благословена да си. Пази, Дево, син ми, наглеждай го, там в чужбината. Дай му здраве на него, и на внучето, и на дома му. И направи, че да си дойдат скоро, да сгреят старите ми кости с радост и смях. Благословена да си, Дево! Амин!“
Погледна Богородица в очите, целуна кръстчето на врата си и се прекръсти триж, след което слезе от столчето и го замъкна обратно под мивката. С това се свършиха днешните шътания и баба Стойна бе готова да тръгва.
Голям празник беше днес – Гергьовден. Много народ щеше да се стече към Манастира за благословия и за курбан. Затова беше станала по-рано от обикновено и в 4:30 вече беше захванала с метлата из малката кухничка. Сега беше време да поема по пътя към Манастира, че инак щеше да закъснее. Двата километра селски път й отнемеше поне час, защото краката й не я слушаха както преди, а трябваше да е при Отчето преди 8:00, за да помага и за водосвета, и за курбаните, и за литургията.
сряда, 2 март 2011 г.
"Succubus"
кръвта по устните ми ме подсеща,
че пак в съня ми тайно си гостувала...
напомня на последната ни среща,
когато трескаво парчетата целувах,
кристални, остри, режещи, червени
с аромат на вино и маслини
парчетата от "нас", от теб, от мен...
и от света, преди да си заминеш
светът, в който пиехме от блясъка
на ярко сините ни откровения,
преди сърцата сгушени в пясъка
да се удавят в морето от съмнения,
преди да се преселиш в нощите ми
където трескаво отново те целувам,
където искам още теб и още
да хапя устните си и да те сънувам...
четвъртък, 24 февруари 2011 г.
"Lose yourself"
"Днес Ивето има зелени сополи :(:("
Мигам на парцали. 'Бах мааму! Е т'ва вече ми идва множко!
Клик, дел:
"Ар ю шуър ю уонт то римуув...?" - интересурва се Скайп.
Да бе да, как да не съм сигурен. Рядко си позволявам да съм брутално категоричен, но при дадените обстоятелства няма начин. Знам, че ще бъда обявен за ненужно груб, но всеки, чийто Скайп статус представлява горното, автоматично отпада от кръга на интересите ми.
Разбирам умилението да поставиш малко, опулено личице „на мама радостта” за собствен аватар, но това е границата на толерантността ми по отношение на новоизлюпили се родители.
След седемдневни статуси от рода на : „първи ден без памперс – три пъти пишкам, два пъти акам”, подробно систематизирали прехода на Ивето от памперса към гърнето, горното откровение е последната капка, след която съвсем трезво и без емоционалности решавам, че просто няма смисъл да поддържам съответната особа сред виртуалните си „приятели”.
И не защото е лош човек, или пък защото е лошо да си майка и да се подрискваш от умиление на всяко пръцване на мъничето ти. Не отричам неповторимия чар на ситуацията, макар и непонятен за всеки друг освен за благословения родител. Да велико е да си майка (баща)!
Това, което казвам е, че ако си толкова умопомрачително самопогълнат/а от каквото и да е, та дори от такова велико събитие като майчинството, просто с теб едва ли има какво да си кажем.
понеделник, 31 януари 2011 г.
Филибелийско хайку
Майски бръмбари
целуват люляците.
Калдъръмът пее!
***
Насред жегата
Марица е заспала.
Жабешки концерт!
***
Дървото се смее...
Гъделичкат на голо
пухкави врабци.
***
Градът побеля...
Дъхът на Родопите
го пови за сън...
четвъртък, 27 януари 2011 г.
"Грях, гълъби и политикономика"
Заекващата сладурана е Весито, отляво до Иво с висящите му гащи, третият е Жоро – нос, къдрици и липсващи предни зъби - останалото се губи сред тях. Аз тичам в ръка с мрежичката, в която дрънкат две празни бурканчета от кисело мляко и зелена бутилка от олио. Бързам , за да мога да се върна веднага, защото ще ловим гълъби. Не ни е много ясно какво ще ги правим после, но сега това е модата – да се ловят гълъби. Така ни каза Ясен,а той много ги разбира тия неща.
Бяхме се накачорили петимата из клоните на върбата на брега на Марица (онази с висящите кабели и нарисуваните копчета по нея, от времето, когато играехме на „Седморката на Блейк”), когато Ясен с авторитет ни сподели модата. Точно беше завършил да ни обяснява за това как „пумите, ‘дето като се криели без да шавнат из клоните и никой не ги бил забелязвал”, а ние пък се бяхме възползвали от новооткритото си умение, за да се сврем в клоните на върбата и да се хихикаме, дзверейки се в полумрака към пейката под нас, където бате Петьо с променлив успех обследваше качествата на дантелката на гащичките на Румито. Та, точно тогава, изръси:
„Сега най-яко е да се ловят гълъби....” Ама така, едно такова шепнешката го изръси – хем тихо, хем всички да чуят, та чак ми наплю ухото от ентусиазъм. Аз пък не разбрах съвсем - откъде се взеха тия гълъби? Ама той Ясен все така споделяше енциклопедичните си познания с нас –простолюдието - ни в клин, ни в ръкав, но пък с академичен тон непозволяващ и грам съмнение. Та така – здрач, хихикане, мляскане отдолу, върбови клонки в шортите ми, пред мен виси пръчка с телефонен кабел и капачка от буркан (бластера на Ейвън), а той – гълъби!
Абонамент за:
Публикации (Atom)