понеделник, 26 септември 2011 г.

THE DUEL

 









Събуди се с първите лъчи на изгрева, които пробиха парцаливото перде през оголените зъби на строшения прозорец, за да се заиграят с олющената мазилка по тавана.


Отвори очи и без да примигва, бавно разтегна устни в усмивка.
Днес щеше да я срещне.


Имаше перлено бели зъби, безупречни както всичко останало в тялото му. Излегнал се бе, както винаги, гол в центъра на стаята и искрящо бледата му фигура очертаваше студена въпросителна сред сумрака с аромат на нафталин, мръсни дрехи и стара урина. В ляво от него, неестествено сгънат през средата на тялото, лежеше предишният обитател на жилището. Въпреки стъкления поглед, на лицето му все още се четеше смесицата от изненада и болка, завладели последните му мигове, вместо очакването блаженство.


Изправи се от протрития дюшек и с три пъргави крачки се озова пред масивния, дъбов сандък, лъснал неестествено сред голотата на празния хол. Вътре го чакаха неизменният черен костюм, бастун от абанос и сребро, и задължителните кожени ръкавици.


Облече се бавно, със същата грация, с която вършеше всичко. Движенията му носеха в себе си намека за ловкост и сила, зад които прозираше веселото отношение на някой, който без особено усилие, само с едно стисване, може да превърне черепа ти в аморфна, пурпурна маса…след което да запали цигара и да покане приятелката ти на танц.


Привършил с обличането, суетно се завъртя към счупения прозорец, където от парчетата стъкло го гледаха три одобрително стиснали устни отражения.


Наведе се над студения труп, до чиято дясна ръка се тръкаляха спринцовка и лъжица с огъната дръжка, бавно облиза вкоченените му устни и примлясна от наслада.


Усмихна се още по-широко и се запъти навън.



Да, днес щеше да я срещне – за пореден път…


***


Сградата на "Общинска администрация" се събуждаше бавно от потокът сънени, загърнати в тъмни палта фигури, изпълващи я през единствената й, скърцаща врата. Един по един прозорците светваха на сивата фасада, в почти пълен синхрон с изгасващите неонови надписи, дръзко рекламиращи удоволствия в недрата на близкия чалга клуб и бара срещу него. Стерилна бяла светлина бавно изместваше порочните, лилаво-зелени нюанси на нощта, а шумът от сънени „Добрутро”-та се смесваше с песента на тролеите.


Скрит в сянката на олиселите кестени отсреща, той загаси цигарата си и уверено се запъти към входа. Няколко минути по-късно вече поръчваше първото си кафе, в невзрачното барче на третия етаж, точно срещу стаите с надписи „Гражданска отбрана” и „ЗКПЧ”, които от десет години служеха за склад на предприемача, облужващ кафемашината.
Отпусна се в пластмасовия стол и с наслада се приготви да почака. Знаеше, че тя никога не закъснява и че ще се появи точно в 10:30, както бе според уговорката им.


Обичаше да я изпреварва с няколко часа, за да е там, когато пристига. Обичаше да вижда смущението й, заварвайки го нахално изтегнат, с нагла усмивка и цигара между устните. Обичаше да се потапя в атмосферата и да вкусва аромата на очакването – това беше почти половината от удоволствието на всяка тяхна среща.


Този път мястото бе избрал той. И не се съмняваше в успеха си.


Тук, в тази привидно невзрачна и незначителна сграда, бе открил почти неизчерпаем източник за глада си.
„Общинска администрация” бе неговото тайно оръжие, неговото спасение, неговото убежище. Винаги когато бе изпадал в нужда, в трескавото си търсене на поредната анима амиса, тази сива сграда с номер 7 бе готова да му я осигури . Удивително бе как нещо толкова тривиално и незабележимо може, насред посредствеността си, така да прелива от всяка възможна отрицателна емоция. Дори от разстояние можеше да усети неповторимия сладникаво-гнил аромат, който се образуваше от изобилието от гняв, завист, злоба и ревност, примесени с лицемерие, лъжа, мързел и неудовлетвореност.


Затова нямаше съмнения в успеха си и затова бе избрал да се срещнат именно тук.


Тя пристигна минута преди 10:30, улови погледа му и кимна учтиво по посока на масата му. Както винаги бе повече от обикновена. Нищо по облеклото или прическата й не можеше да я различи от аморфната маса сиви индивиди наоколо. Поръча си сок „Вишна” и се насочи към масата в другия край на барчето, точно срещу него, където седна и повдигна вежди очаквателно.

Всичко бе готово, можеха да започват.


Измина почти час преди той да направи избора си. Не искаше да бърза, както и не искаше поредната половинчата победа - готов бе да почака.
Нюхът му и този път не сбърка.
Малко преди 11:30, предшествана от мирис на Allure и ритъм на високи точкета, се появи ТЯ – точно каквато му трябваше. Поръча късо кафе и портокалов сок и нервно запали цигара на централната маса.
Около нея въздухът пулсираше почти осезателно, а мислите й имаха канелено-лют аромат, докато изгаряха небцето му, изписвайки неспирно: „Мразя, мразя, МРАЗЯ понеделниците!!!”.


Той се усмихна и я посочи с поглед. От другия край на барчето му отговори кимване. Облогът бе приет.


Играта бе стара и правилата известни. Нямаше нужда от уточнения, обяснения или думи.
Умовете им се докоснаха, а очите им заискриха, докато заедно преминаха през повърхостната пелена на избраното съзнание, всеки един проникващ все по-дълбоко, в неспирно търсене да сглоби парчетата от собствен пъзел, с който щяха да решат съдбата й. По тялото му премина тръпка на удоволствие и въпреки усилието, той й кимна кавалерски, давайки й право да започне първа.




+Винаги влага много старание и внимание в действията си...+


+Безспорно+ криво се усмихна той, +царица е на скатавката.
И е непобедима в това, да обяснява колко много работа има и колко е заета, когато единственото, което е успяла да свърши вчера са седем ксерокопия и четири мейла, при това с грешки+


+Има ясна цел и знае какво иска+


+Несъмнено+, съгласи се той +именно затова в петък остана извън работно време…върху бюрото на шефа+




+Тя е млада и влюбена+


+Да+, контрира той +в себе си!+


+Винаги внимателно изслушва другите+


+…Само за да може да ги клюкари после, а ако може и да ги очерни пред някой за собствена изгода, още по-добре+




Умовете им бяха като остриета – бързи, бляскави, вплетени в неповторим танц. А той бе майстор на танца. Усещаше че печели и започна да се готви за финала и за сладостта на неизбежната развръзка.




+Има здраво и красиво тяло, удобен дом и някой, който я обича+

+Неща, които отдавна не забелязва, за които никога не се е борила и приема за дадени. Суетата е основният й двигател, неспирно се оплаква от всеки и от всичко, и определя любимия си като „смотан” ВЪПРЕКИ факта, че го обича по своему…, но пак само, защото е неотменно до нея и я пази от призрака на самотата+


+Всеки греши и заслужава втори шанс+


+Тя пропусна своя в онази вечер, когато след две питиета се превъртя в канавката. Типично за нея, вместо да изпита благодарност, че е жива, трябваше да намери някого да обвини. Затова се накара яростно на мъжа, спрял за да й помогне, като го обвини, че я е заслепил с дългите си.


Шансът е бил даден и пропуснат.+



+Добре тогава, слушам– кой е основният ти коз?+


+О, ама разбира се - погледни я.
Залагам твърдо на САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, в интригуваща комбинация с доброволна, целенасочена и самоналожена липса на реализъм.


Тя има наглостта да е НЕЩАСТНА. Тук, в този момент, при всичко, което има и за което никога не е полагала усилия.+



Набирайки скорост, той занарежда:




+Тя искрено мрази понеделниците, защото си мисли, че НЕ Е ЧЕСТНО да работи.
В свят, където само на един от скапаните му континенти на всеки 5 секунди от глад умира дете, ТЯ е убедена, че е онеправдана, защото няма пари за силиконов бюст!


Преди три седмици, докато майката на приятелката й умираше от рак, тя беше до нея телом, а духом съвсем искрено страдаше по обувките, които не може да си позволи.


Фактът, че не е боледувала от 11 годишна никога не е достигал съзнанието й. Замъглен е от драпане за iPhone, или лаптоп, или поредната ненужна джаджа, за производството на която стотици малки китайчета ще изкашлят парчета от дробовете си, за животоспасяващия долар на ден.


Неудовлетвореността е нейният свят. Оплакването, мрънкането и самосъжалението - нейно ежедневие.


Тя не вижда красота и радост, защото умишлено търси доказателства, че е винаги прецакана.


Самосъжалението й е отрова за радостта и обезсмисля единствения атрибут на живота.


Следователно той не й е нужен.


Тя е моя!+


Touche! Coup de grace!
Устните му безмълвно оформиха: „Моя е!” по посока на масата отсреща.


Примирено сведеният поглед и кимването й потвърдиха окончателната му победа. Екстазът от нея бе почти толкова осезаем колкото гладът му.
Глад, който той с наслада щеше да утоли с току що спечелената анима амиса.


В другия край на барчето тя допи „Вишната” си, остави я на масата и подпъхна под бутилката четвъртито парче хартия. В следващия момент вече я нямаше.


Той изчака около минута и тръпнещ от любопитство се запъти към масата й. Повдигна празната бутилка и обърна парчето хартия. На него с елеганетен почерк бе написан адрес, а под него думите:


„Трети етаж. Родилно отделение”.


Усмивката му стана крива.


Такива бяха правилата на играта – победеният избираше мястото на следващия сблъсък.


И той още от сега знаеше, че ще загуби…















*header picture by BANKSY


http://www.banksy.co.uk/indoors/mondays.html


четвъртък, 22 септември 2011 г.

"NIGHT SHIFT"

„Брато, ако знайш само къде я ебах мойта вчера…!”


Лиричното отклонение е дело на мутрата на съседната маса.
Пардон, исках да кажа на „добре облечения бизнесмен” на съседната маса. Че е „бизнесмен” си личи от тройния врат, интелигентната биволска осанка и мощните оригвания , комбинирани с анцуг Diadora, джиесем на масата и задължителния ланец с дебелина на палец. Годината е 1999 и подобна гледка е ежедневие, особено в заведения като това, в което от немай къде сме седнали с Влади за по едно ранно, петъчно питие.

Влади е „дъ мен” що се отнася до щури идеи и ранни питиета, което не му пречи да е един от първите в курса. Положение, постигнато благодарение на ясна преценка, брутално директен подход и ръце на гений.
Още от тогава знам, че ще се превърне в гениален хирург, който ще твори чудеса с ръцете си, докато докарва до инфаркт пациентите с небръснатата си мутра и хеви-метъл атрубутите си. Но до този момент има време, което с Влади усърдно запълваме с head banging на поредния албум на Cannibal corpse или със задушевни разговори за Живота, Вселената и всичко останало. Моменти от този тип са особено ценни за мен, защото за петте години в Академията кръгът ми от приятели се е свил до неприлично малко число, отчасти заради многото четене и стажуване по нощите, но и отчасти заради собствената ми темерудска убеденост, че на повечето ми познати чавка им е изпила мозъка.
За радост, Влади е като остров на надеждата, където колкото и да съм мрачен мога да отскоча за час-два, прекарани в блажено отпиване на поредната доза Black bush и лаконичен, но качествен разговор. Такъв момент е и този сега и затова ми е особено вкиснато, когато разни коментари като горния са на път да му разкатаят фамилията. Смятам да го игнорирам тотално, когато следващата реплика ме хвърля в оркестъра:


„От мен да знайш - не си живял , ако не си се ебал в морга!”


Ай сиктир бе, драги зрители! Виждам, че и Влади е повдигнал невярващо вежди, но преди да можем дори да заформим реакция следват подробностите:


„Оная путка дет’ ми праи свирка в „Червило” помниш ли я? Е, те тая ме светна, че т’ва било ся мода ня'ква - ексклузивна. Викам й: „Ти си луда, ма, да тееба в курвата откачена”, а тя: „Що бе муци приказваш без да си пробвал?” и ми дава името и телефона на някъв Цеко, дет’ бил там нощен пазач в моргата. „За двайсе лева или две бутилки водка” вика „та пуща вътре да си прайш к’вот’ си искаш.”

Вече откровено мигам на парцали, но нямам време да се осеферя, защото като цунами ме заливат още разнообразни факти, поднесени на висок глас:

„Мойта пък кат’ чу и още на момента се подмокри. „Ади” вика ми „още днес да ходим”. Къде ща вόда, ма – хои са èби. „Ми точно де,” мрънка тя „ади да ходим. Ади бе муци, толкова ми е скучно. Два дни не съм минавала по Витошка…мрън -мрън”. И ей нá, вчера в десет и пол’вина скочихме в Мерджана и áре при далдисалите.
Ма то голяма мизерия там бе, брато! Оня Цеко е некъф мангал дет’мирише на джибри и посрано, студ кат’ в хладилник, некви гадости по пода, и посред мизерията два трупа –ей така директно на масите, само с по един чаршав връз тех и брезентови качулки на главите!”


Идеално го описа Цеко. Пропусна само да отбележи фъфленето и липсващите предни зъби, избити при една пиянска разпра, където опонентът му чистосърдечно го халосал със стол, докато бай ти Цеко наддигал свитата от него бутилка.
И за мизерията, питекантропът също е прав. Много добре ни е известна ситуацията в споменатата институция – едно от бачкането като санитари по нощите и второ от факта, че току сме почнали стажа по Съдебна.
Декорът там може да вземе акъла на всеки себеуважаващ се режисьор на трилъри – олющени стени, скърцащи врати, боядисвани по времето на Добри Джуров, една работеща на всеки пет лампи и всепоглъщащото присъствие на формалина, което почти успява да прикрие миризмата на разлагаща се плът. Ама само почти.
В главната зала има шест мраморни маси, върху които се извършва основната дейност и е вярно, че нерядко нощем, две или три от тях са заети от новопристигнали „пациенти”, очакващи сутришната смяна, преди да се отправят по канален ред.
И това за чаршафите и качулките е вярно, стига да не става дума за някой нещастен бездомник, предал Богу дух на улицата от студ , който обикновено остава до сутринта в собствените си опикани дрехи.
Абе, трилър ви казвам, по учебник. Класика.


„Та влизаме и не ‘нам ко ми стана, от мизерията първом малко са замислих, ама на мойта вече й бяха омекнали краката и заскимтя, от шубе ли от к’во ли, а аз кат’ й го отпрах един хуй, брато, такъв не съм го надървял от га я ебах в кенефа, след кат’ бяхме размазали на Кюфтето мутрата. Директно отзад я подфанах, нацепих й го и барем пет минути я клатих! Скъсáх я ти казвам! Ебал съм ги и трупове и ‘сичко, от де да знам, че така дървят!”

Евалата пич! Мъжкар та дрънка!Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Да е някой друг, па да го изкараме навън и подробно да му обясним, на четири очи и една кирка, за нещата от живота, пък после да го пратим на зъболекар генерално префасониран. Ама с тоя самосвал не става.
Има вид на такъв, дето без затруднение с една ръка ще ни мачка физиономиите вкупом и на двамата, а с другата ш’си бърка в носа, преди да реши дали да не ни гръмне за по-сигурно. Борчески години – джунгла е!
И за’тва само стискам зъби и тръгвам да отпивам, когато с ужас виждам отсреща огъня в очите на Влади. Ей ся го загазихме!
Видя ли такова нещо знам, че няма разубеждаване. Решил е да предаде важен урок за превратностите на живота на питекантропа до нас – въпросът е само какъв и кога.
И така, точно си мисля как след двайсет минути ще си събираме зъбите от тротоара и ни се сервира гранд финала:

„Не вярваш? От мен да го знайш, батка – смърт и кръв най-надървят, сичко друго е бошлаф работа. И зат’ва ся само чакам другата нощна на Цеко.
А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?”

Честито! Имаме победител! Решението е повече от очевадно и както виждам от разбиращия поглед на Влади – единодушно. Отново сме на една вълна и нямаме нужда от много думи:

„А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?” – намига ми той – „Чаршафите от мен, а ти вземи качулките. Ае, наздраве!”

петък, 2 септември 2011 г.

"FRIENDS WITH BENEFITS"

Аз съм влюбен.


Може би още не съм го осъзнал напълно, но скоро ще мога да се обърна назад и да го видя кристално ясно.

После, когато главата ми ще е изпразнена от захарния памук, заемащ мястото между ушите ми - там, където при нормалните не-влюбени хора се намира мозъкът.

После, когато все по-очевидно порастналият ми пенис се е кротнал и не пулсира от желание тя да го поздрави отново с устните, които е напуснал преди едва десет минути.

Но ми е простено – на 16 съм.
А на тази възраст не е кой знае какъв подвиг да загубиш звук и картина. Логиката, разумът и ред други, в момента абстрактни, понятия са слаб противник за хормоналните крошета на пубертета.

Сега не усещам нито студа на нощния бриз, нито острите ръбове на скалите, нито пясъка, който на сутринта ще е прежулил слабините ми до цвят „омар фра диабло” . За мен плажът е секс, вълните са секс, миризмата на скапаните, гнили водорасли е секс (което е достатъчно показателно за това колко съм наясно какво всъщност е сексът) и нищо не може разбие заблудата, че съм „ебаси пича” и че светът е мой. И тя също.

„Ти нали не си мислиш нищо сериозно?” – измърква тя.

„А-а не” – изчатквам скорострелно аз, защото съм зает да олигавя лявото й ухо.
Правя го с илюзорната самоувереност, че изпълнението ми е възможно най-висшо еротичната „хватка” на света, която задължително, по рефлекс, ще накара коленете й автоматично да се раздалечат, а тялото й да се разтресе от стенания и пориви да налапа трескаво онзи, гореспоменатия.

„Добре, защото това нищо не променя между нас – ние сме си просто приятели. Само че имаме по- широк кръг взаимоотношения”.

Тогава за сефте я чух тая фраза – „приятели с по-широк кръг взаимоотношения”, но си признавам, че не ми направи особено впечатление. А трябваше.

Щеше значително да облекчи драматизма на момента, когато четири дни по-късно, в разгара на един наистина див купон, реших да освободя напрежението, генерирано от двата литра бира.
Именно там, отваряйки вратата на тоалетната, имах „близка среща от трети вид” с косматия гръб на един мой много любим авер и очаквателния поглед тип „Spice Platinum” на широко скроената ми „приятелка”, чието красноречие бе затруднено от пълната й уста.

Е, те тогава ми просветна.

Признавам си, че ювенилното ми, ненакърнено его, подсилено от новооткритите сексуални преживявания, бе придобило напора на зубър в размножителния период и въобще не бях изпитал и минутка съмнение.
Смятах че приказките онази вечер се дължат на синдрома „те, жените, само така си говорят”, и че вродените ми магически умения в секса непременно вече са пречупили мнението й, захвърляйки я влюбена, стенеща и безпомощна във водовъртежа на неповторимата ни любов. С две думи – няма начин!

Е, да, но понеже, защото, разбираш ли…, пък и на тази възраст, накратко нещата бяха:

Тя: „Ами аз нали ти казах”

Аз :„Хън-мън”

Тя: „И какво правим сега – приятели ли сме?”

Аз: „Хън –мън, да – разбира се”

(да се чете: „не че имам избор, ама пусто като съм влюбен. И освен това ЩЕ СЕ БОРЯ ЗА ТЕБ! И ще те убедя, че сме повече от това!” – колко ли заблудени тийнейджърски скалпа са паднали в тази борба?)

И ей ти нá - една година любовна мъка, взиране в дъжда по прозореца и слушане на „a-ha” .

‘Щото, нали, „приятели” сме, ръйш ли.
И не върви да вземеш да теглиш една сочна на „приятел”.
Ако бяхме „гаджета” – ясно. Покрещите си малко, обясните се, че видиш ли: „не си ти виновен, в мен е всичко, но просто няма смисъл” (което е по-тъпо клише и от „ти просто не ме разбираш/познаваш достатъчно”) и после аре! - по живо-по здраво. А след седмица вече се натискате с друг по пейките в парка.

Но не – „приятел” не може така да го изоставиш! Тц!

Още повече когато ти се обажда редовно, кани те да излизате заедно и ОСОБЕНО ако от време на време ти бърка в гащите.

Да, не става.

И дори да ти говори постоянно за любовните си терзания, разредени от епизодични събуждания в „рандъм”чужди легла, използвани да притъпят емоцията на първите, никак не е учтиво да го сиктирдосаш.
А ние, разбира се, не искаме да сме неучтиви, нали?

Та, зат’ва – „a-ha”.

И тайни стихове…

И четене на Кама-Сутра на фенерче под одеалото (последното за да съм подготвен за времето, когато от „приятелско рамо” ще се трансформирам в „Принца на бял кон” и ще трябва умело да размахвам „меча”).

Сапунката продължи докато не пристигна една по-осеферена мацка, която ме шляпна зад врата, гепи ме за „меча” и ми показа, че морето е пълно с риба.
И то без да използва гадния трик, че сме „приятели”.

От тогава съм бил поне още пет пъти в подобна ситуация и (признавам си) няколко пъти - от другата страна. Достатъчно, за да си изградя стабилно мнение по въпроса за този тип „приятелство”.

Мога отговорно да заявя, че то определено не е възрастово-свързано и никой не е застрахован от подхлъзване по безкрайно примамливия му наклон.

И каквото и да ви говорят - за мен поне единия е ВИНАГИ „в киреча”.

Не упреквам хората, които упорито се опитват да ме убеждават, че бъркам. Аз очевидно съм завършен циник и смятам, че за именно този тип взаимоотношения стопроцентово важи крилатата фраза на Стоян Мастиката от "Изгрев":

„В живота, моето момче, във всяка ситуация има преебан. Единственото, което можеш да сториш е хубаво да си отваряш очите и с ръка на задника да се надяваш да не си ти”.