сряда, 30 ноември 2011 г.

"ФЬЕШЪН"

Ся, малко отстрани ш’ти го зафана, кат’ в оня лаф – „пиша ти бавно, щот четеш трудно”, ама при мене ша е – „пиша ти бавно, щот ми са гипсирани пръстите, а ти пиша, щот’ още белким три седмици няма да мо’а да говоря”. До там ме докара „фьешъна”, майна, колкото и да ти е чудно, ама нейсе, друг път ша знам да си трая.


Ако са мислиш за т’ва к’во ли ми разбира на мен косматата глава от модни тенденции, пръв ш’ти ка’а , че си смъртелно прав и „Аре да хо’им да напра’им главите, майна” и “Heavy Metal Rules!”. Да ама, фьешъна е кат бясно куче, майна, не те пита искаш ли го и докат’ се усетиш те е приклещил с гъз към трънаците. Така, че ако щеш разбирай ако щеш – не, бягане няма.
Фьешъна си има закони, майна и първият от тях е - на ония дет’ го практикуват да им е основно занимание да ти го навират под носа. И да чакат реакция. И да гледат лошо.
Т’ва ‘убуу, ама при мене колкот’ повече време се минава, толкоз повече на цинизъм взе да ме избива, а ти знаеш, че хич ме няма в тия ми ти „засмукани сутиации”, както викаше дедо ми, ерго - сегашния ми крипълд хал.

Та, „сутиацията” я генерира частично леля ми, щот’ ме нахендри да разведа Лилето из Филибето, че й било „за първи път да е сама, нямала приятелки и по цял ден си седяла вкъщи” – край на цитата. Лилето не я знайш – тя е от безбройните ми втори братовчедки и пристигна тая есен да учи в ПУ-то. Съгласих се, к’во да праа. Да не я стряскам обаче, реших да не я мъкна по наш’те уютни дупки с кисел аромат на метъли, ами да я развъртя по Стъргалото, та да види „детето” местните гъзета, че нали тъй са прай по типичному с туристите.

‘Зех да се подготвям, погледнах се в огледалото, погледнах се пак и размислих. Фърлих за пране култовата фланелка с Iron Maiden, махнах пентаграмите, теглих един бръснач и вързах гривата, че си викам: „Сигурно и без т’ва й е гадно на момичето от смяната на лайфстайла, дай да не й причинявам психоза с т’ва, моето типично присъствие.” Та се поприведох в образ и от „рошав метъл” минах в „клющав смотан”, известен още като: „на мама момчето”, и запазен за фамилни вечери по Коледа, сватби и кръщенки, от които не съм могъл да се измъкна достатъчно скорострелно.

Жертвах, майна, "Мейдъна" за психичното здраве на роднината. Ама нали знайш – „Никое добро не остава ненаказано” – та и с мене така: след всичките ми напъни, глезлèто ми звънна с пол’вин час закъснение, да каже, че нямало да дойде, щот’ била на вила в Троянския балкан с „моичкия и брат му” (пак цитат). Те ти, булка, Спасов ден!

Разкеркенечи ми се настроението, ‘щото можех по-нормални работи да пра’а вместо да жуля твърдо на тройна цена в Центъра, ама аре! Може и зат’ва да се осра после работата, ама кат’се замисля многофакторно беше омазването и стохастично дет' са вика.
Та, седя си аз на Главната, разреждам бира с водка в един от клюкарниците, псувам ебливата брат'чедка на ум и на глас, и й желая разни неща с участие на одървени представители на едрия рогат добитък от местната и световна фауна. Тъкмо допивам третото, майна и срещу мене сядат тия четиримата. Класика в жанра - "фьешън" до дупка.

Мадамите няма какво да ги коментирам, че и без т’ва ся са ми черни всичките от соя им, ама ти мойш спокойно да си ги представиш:
с азбестови прически тип ”каски” (ама от ония, дето приличат на старите надуваеми сешоари, дет’ се слагаха на главата), кичури (черни) с форма на хармоника, черни роклички модел „подръп нагоре-подръп надоле”, тъмен грим и кърмъзъ усти.

„Бог да прости” им викам „гаден ден за погребение”- и се хиля.

Ама т’ва е, майна, водката дет’ приказва, щото акъла ми е назад със събитията и чак ся отбелязва Чичко-Булдозер и Брат-му-Комбайна в бекграунда, които с гръб към сцената поръчват некви розови икебани в чаши за кикиморите.
За смотльото срещу им, демек моя милост, на кикиморите им пука колкото за колонията колорадски бръмбари в с. Ръжево конаре, НООО по силата, на Първия закон (виж по-горе), дори и смотльовото мнение метърс.
Зат’ва получавам епитет „селяндур”, обяснението, че не разбирам от „фьешън”, след което разговорът свободно продължава на тема: „т’ва чантè дет’ му го ‘зех на Кирето колко е готино, нали муци?”.

Виж ся, аз мое да не съм много в час на трендовете, но ми светва, че явно съм изтървал нещо мнооого генерално – откога говедата от кастата на „добре облечените бизнесмени” се кипрят с „чантèта”?? Нали се сещаш за кои ти приказвам? И тия двамата са от същата окалъпена версия:
тясно чело, гола глава, липсващ врат, десет кила телешко във всяка ръка и търсещ поглед на окапи. Все си мислех, майна, че ако е имало симпозиум за преразглеждане на одобрените аксесоари сред типажите мъжкари на БеГе-то, на който тия да са обменили опит с другите с меките китки и да са им свили чантèтата като много „фьешън”, все щях да подочуя.
Ама ей го нá пред мен – живото доказателство. И двамата на бара са се препасали с по едно такова чантè и комбинацията с розовите чадърчета в чашите, дет’ ги носят ми идва нанагорно.

„К’во са хилиш бе каун?” – вика единия „ Ш-ш проблем ли нещо има, а?” и пъчи бицепси.

Ама чантèто дет’ го е препасал му пречи, щот’ явно не е предвиждано за тоя род „сутиации”, и зат’ва той с отработен жест го прехвърля назад.

„А не” викам, „чантèто ти гледах”.

Ся, с тая реплика го фанах в крачка, щот’ не върви значи да ‘одиш на бой с някой дет’ ти е оценил „фьешъна”. Та почти изглеждаше готов да ми прости, ама аз нали съм тъпо парче и не мо’а се спра та продължавам, кат’ едвам си сдържам хилежа:

„Разбрах, че ти е подарък от приятелката. Ти на него също ли му купи неговото?” и кимам към говедото до него.

Три секунди размисъл и после:

„E ся ти ебах майката” - фърля коктейла, обръща се и…ПОЧВА ДА СИ РОВИ В ЧАНТАТА!!!

Е тука вече съм посран от смях и се изтъркалвам от стола, което усложнява неимоверно тактическото ми оттегляне. Другото е мъгла.

Та така - от мен да знаеш, майна, с „фьешъна” шега не бива– боксът си е бокс, дори и да е изваден от меко, кожено чантè.


Аре, приключвам, че ми поизстина супата и ш‘са пробвам пак с тъпата сламка.

понеделник, 21 ноември 2011 г.

БАЛОНИ

Балоните над главата му се вихреха в бурен танц, който погледнат с критично око подозрително наподобяваше на неистови опити да се откъснат от шарените върви, закотвили ги към облегалката на олющената зелена пейка. Той намести очилата си, подухна в замръзналите си длани и разтвори вестника на коленете си. Есента около него бе обагрила малкото градско паркче в топли тонове, на фона на които шарената блъсканица над него изглеждаше съвсем на място, но освен това бе донесла със себе си и първите намеци за това, че идващата зима ще е суха и студена.


Градинката сутрин не изобилстваше от минувачи, забеляза с усмивка той, което макар и да обезсмисляше ранното му ставане, от друга страна пък значеше, че щеше да има достатъчно време да допие с удоволствие малката, пластмасова чашка чай и да прегледа спортните страници. Ранното ставане бе навик от предишния му живот, преди етикета „безработен”, последван от: „разведен” и „самотен”… И да - отпреди балоните.

Беше се зачел за поредните „подвизи” из чалгатеките на една от никому незвестните ни футболни „звезди- еднодневки”, когато до него поседна Другият.
Името „Други” му бе хрумнало съвсем спонтанно след първата им среща, както заради типичната им отсъстваща усмивка, комбинираща задоволство и неизбежност, така и заради необяснимо дразнещия начин, по който всички те се сливаха в един чужд, сив, безличен образ, независимо от вида, цвета и размерите на облеклото си. Не ги харесваше, но разбираше защо ги има. Не ги харесваше, защото при всяка среща с някой от тях го заливаха спомени.

***

Първият писък се извиси от другия край на двора, където се приготвяха килограмите шопска салата, стотиците печени на скара меса, забъркваха се лютеница, кьопоолу и „Снежанка” и къкреше огромният казан със супа. Първоначално наподобяваше на изблик на някоя от танцьорките, които подвикваха под звуците на бързата ръченица, но скоро илюзията се загуби, когато се включиха и други, последвани от шепот и викове: „Олеле, майчице”.
След секунди вече паника заливаше на талази цялото сватбено множество. Постепенно, като по отрепетиран сценарий, хората започнаха да се обръщат към него и съчувствено да поклащат глави, насред разливащите се вълни от студена тишина. Тишина, раздирана накрая единствено от самотен, пронизителен писък, на глас който той така добре познаваше.


Не си спомняше как е преминал през двора, но пред очите му още живееше споменът за коленичилата Мария, преобърнатия казан, парата от врялата супа по хладната пръст и по свитото телце на детето, всичко това сред сюрреалистичен натюрморт от парчета телешко, картофи и моркови. От там нататък помнеше само собствените си викове и звукът на приближаващите се линейки.


***
„Добро утро” – започна Другият, избутвайки с крак настрани картонената табела, от където от разкривените букви, написани със син флумастер, ставаше ясно, че:

„ПОЛОВИНАТА ОТ ПРОДАЖБИТЕ ОТИВАТ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДОМ ЗА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ "КАЛИНКА" - С. ВАСИЛ ДРУМЕВ”.

„Добро да е” – отговори му той. „Какво е този път?”

„Нямаме забележки към теб – идеята ти с балоните не нарушава правилата, дори въпреки факта, че те прави най-успешния продавач на балони в града.”

„Благодаря за покрепата” – саркастично подхвърли той.

Да, „Другите” и техните правила. Но защо да се учудва – на света имаше къде по-небивали абсурди. Замисли се отново за онази студена октомврийска вечер преди, вече колко, три години, когато за първи път откри новото си умение.

Мария бе заспала свита, с глава на коленете му, след часове неутешимо хлипане. Изглеждаше сякаш стоновете й извират и никога няма да спрат, наред с умолителните й вопли: „Моля, моля, моля, направи така, че да спре!”


Помнеше и онова специфично чувство, когато на върха на безпомощността си се бе опитал да „вдъхне” в себе си мъката й, за да я спаси от нея…И БЕ УСПЯЛ! Тънки ивици черна мъгла, почти невидими в притъмнения хол, се бяха извили от очите й, просмуквайки се в гърдите му. След което бе дошла и болката: пареща, студена, лютиво-горчива, с тежест на наковалня тя се бе настанала в него, карайки го да закопнее за глътка чист въздух. Затова бе решил да излезе, макар и след полунощ, да се разходи из паркинга пред блока. Кашлицата бе започнала още по стълбите и по времето, когато двамата закачулени младежи го бяха доближили, той вече се бе изгубил, удавен в неистов пристъп.


„Чиче добре ли си? Да не се гътнеш ся от шубе,а?” го бе закачил единият.


Опитал се бе да им каже да се разкарат, когато кашлицата го бе накарала да скрие лице в дланите си, а когато ги бе разтворил, насред петната от кръв там бе открил и още нещо.


„К’во ти ста’а, бе чиче? А! Т’ва злато ли е ве?”


Не бе успял да им отговори. Просто беше продължил невярващо да гледа, усещайки тежестта в ръцете си и липсата на такава в гърдите си. А след това бе дошъл мракът…
Събудил се бе в болницата, където различни доктори му бяха обяснявали, как е бил намерен на улицата с кръв около него, но без видими тежки наранявания. Изписан бе на следващия ден, а два часа по-късно в дома им бе позвънил един от Другите.

„Знам правилата. Достатъчно пъти вече ми ги разяснявахте. ‘Що не ми ги повторите…” – късно се сети, че Другите са имунизирани срещу сарказъм.

„Разбира се. Причинно-следствената емоционална реакция, която познавате като „страдание” е проява на една от основните движещи сили в многоизмерната Вселена.” - монотонно започна Другият.
„Балансът на повече от едно измерения се основава на баланс между така известните ви „страдание” и „щастие”, и този баланс не може да бъде нарушаван без последици. Ти си „инертен” - един от изключително редките индивиди, способни да извличат и преобразуват "страдание". Самите две, да ги наречем „Сили”, притежават в себе си стремеж да бъдат, подобен на вашият стремеж да „живеете”, който комбиниран с твоето рядко умение ги кара веднъж напуснали един обект, да приемат материален вид, който е максимално привлекателен за следващият им потенциален гостоприемник. Причиняването на "страдание" или „щастие” е един вид своеобразен паразитизъм, в който Силите сменят гостоприемниците си, просто за да продължават да бъдат, а индивидите са тези, които изпитват ефектите от „придвижването” им в това измерение, отдавайки ги на последиците от абстракции като „съдба”.

„Как не ви омръзна тая лекция, чудя се… Вече наизуст знам обясненията ви, но пак не вярвам, че е само това и няма нищо друго. Да, помня как открих какво мога и как всеки път, когато „вдишвах” мъката на някого, когото обичам, изкашлях части от дробовете си, заедно с нещо, което твърде охотно ми бе отнемано от следващия, когото срещнех. И после научавах за неизбежно сполетяващото го нещастие. Каквото и да правех изглеждаше без смисъл! Опитвах се да помогна, но просто преливах….от пусто в празно.”

„Но сега не е така, нали? Изглежда, че си се научил да им предаваш формата, която ти избираш?” – беше констатация, а не въпрос, съпроводена с многозначителен поглед към танцуващите цветове над главите им. „Защо балони”?

Да, наистина защо?

Осенило го бе едва преди пет седмици, след което бе прекарал тридесет трескави дни обикаляйки местната болница, църквата и разбира се, службите на гробищния парк. Дни, последвани от дълги нощи, през които на светлината на лампата в хола бе издишвал струйки черна мъгла, в пъстрите обвивки с форма на мечета, зайчета и усмихнати слънца. От събраното през деня хорско страдание, към небето нощем се бяха издигали цветни усмивки, на тънки шарени връвчици.

„Защото колкото и да мислите, че знаете, не сте прави. Защото има кой да ми помогне да се измъкна от този порочен кръг. Защото, балоните ми отиват при децата!

Същите тези деца, в чиито свят ежедневно присъстват всякакви чудовища и баби Яги, гоблини и змейове, страшилища, скрити в гардероба и вампири под леглото, които изчезват яко дим след само едно „Няма страшно!” или „Спи спокойно, детето ми”. Децата, за които „страдание” е просто поредното необяснимо и ново нещо, с което ще се сблъскат днес, не по – важно от „хипопотам” или новооткрития вкус на джинджифил. Децата, които са способни да попият и изтрият вашето „страдание”, без особено усилие, докато дъвчат плюшения крак на любимото си мече, например. Затова балони, защото така си набирам съюзници!”


"Може и да си прав” – каза му Другият, „но помни, че все пак трябва да има баланс и че всичко си има цена.” - След което стана и с отмерена стъпка се отправи между дърветата.

„Да, всичко си има цена…” промълви на себе си той. В неговия случай цената се изразяваше с думите: „Остават Ви не повече от три месеца…”.

Три месеца, които той знаеше, че ще запълни надувайки балони.

***
Звукът от спукан балон прониза тишината на детската стая. Мракът сякаш за миг се сгъсти и самотната нощна лампа като че ли помръкна посърнала. Малкото момче се завъртя неспокойно в леглото си и набърчи устни, когато подобна на паяжина тъмнина закри лицето му. Проплакването му на сън бе кратко и сподавено, заменено не след дълго от нова усмивка на радост. Прогонената светлина отново се завърна в стаята…