четвъртък, 15 април 2010 г.

Хелър, бате, Хелър...

"Викаш, че съм те предал. Бъркаш, бате, бъркаш...
Мое 'сичко да съм бил и да съм пра'ил един камион глупости, ама чек до там, че да изпортя тебе -  не мой се свлеча. Не, че има значение вече де, ама помниш ли го Китаеца от северния край, оня дето един ден беше сменил 'сичката сол в на Чанг Уо долнопробната бюфет-закусвалня на ъгъла, с английска, та после дрискахме и се хилихме половината махала, ама повече стискане и тихо хихикане падаше, щот' а си се захилил и т'ва сфинктерите, бате, забравят да държат; та той ми викаше още преди да го докопа некаф изкеркенечил от хероина пакистанец с ръждясалото мачете, дето висеше в задния двор на наш Джони, който го ползваше да цепи дини и кат' се напуши да изкарва ангелите на сем. Арлингтън с неговите манчурско-ийстендърски хахави нинджа кати; та викаше ми Китаеца:  "Пич, кажи си 'сичко, кажи си - пък после ги святкай с т'ва бухалката между очите. Хората обичат да им се говори..."

Абе хахав си беше, помниш го, дрогата му беше мозъка още от времето кога ние с тебе го срещнахме, помниш ли? Току бяхме се разбрали за делението на квартала и ни бяха заредили с он'ва хидропонното чудо, сещащ се, от на Малкия снабдителите, и тоя се нанесе отсреща, точно на ъгъла до на баба ти Мери, със седемнайсте котки, вонливата съборетина, в оная сулдурма до химическото на мистър "Тенк ю вери мач, кам тумороу" Джавала, и още на втория ден "беконите" му устроиха официална визита с т'ва 22 калиброви, т'ва бални маски и сичките им там салтанати по списък; 'ма и там се измъкна говедото му жълто. Само да се беше спрял да не пробва от стоката си заедно с клиентите - нали си спомняш т'ва му беше коронния номер: "Ей ся пич, глей ся с тебе заедно ш'са напра'а, ей ся..."
Ей ся, ей ся...другия път ша знае да не псува дрогиран пакистанец с :" Ей ся пич, глей бе, ш'та еба в мутрата индийска...!"

петък, 12 март 2010 г.

"Άτροπος"

Имам си тефтер.

Смачкан. Бежов. Сух.
Листове от рециклирана хартия, шарени корици, два ластика и молив, две пеперуди, четири есенни листа, полупразна бутилка Bacardi и мирис на есенно слънце.


Подари ми го ТЯ, докато още беше “тя”: „просто приятелка”, щурата глава от къщата на хълма и пламъкът с тюркоаз в очите; усмивката пред строя и спомена за хладното мохито на отминалото лято…
А после Някой горе реши да се позабавлява…

Дари ми го такъв - непълен, недовършен, не-цял, неосъзнат, полу-смислен, с празни страници, между които в изблици от безумно откровение са нахвърляни мисли, чувства, питанки - всякаква цветна щуротия, остъргана, изгребана, намерена на дъното, на върха, насред екстаза, посред нощ и преди залез, разказваща за мен, за него, за миналото, за Прага, за стиховете, за Пипи Дългото чорапче и за нищо конкретно.

Като романса ни - празни страници, насред които, като вулканични катаклизми, са се скрили дните, часовете, целувките, оргазмите, сълзите...

...целуваме се като октоподи.
Цялата ми същност е език и устни. Даже не съм и усетил кога в панталоните ми се е надигнало нещо с размера на Дебелата Берта и устрема на носорог през размножителния период. Игнорирам го. Желая просто да я погълна.

вторник, 23 февруари 2010 г.

Crying in the rain

На Краси,
която ме научи да обичам живота, дори само заради това, че го има.

"...I've got my pride and I know how to hide
аll the sorrow and pain
I'll do my crying in the rain..."

                                       "A-ha"

"Do not spoil what you have by desiring what you have not;
remember that what you now have was once
among the things you only hoped for."

                                                           Epicurus

Усмивката е вече на лицето й, когато влизам в стаята.
При нея ухае на чисто спално бельо, с онзи смесен аромат на цветя и препечен хляб. Завесите са наполовина разтворени и един палав слънчев лъч рисува сенки по стените.
А тя се усмихва. Може би на мен, а може би по-скоро на лъча, дал началото на новия ден.
"Всичко е наред, добре съм"  - отговаря на въпроса ми.
Усмихва се отново - всъщност никога не спира да се усмихва.
Понякога си мисля, че може би само си въобразявам, че виждам някаква скрита тъга в кестеновите й очи.

Посядам на леглото до нея и й отвръщам с усмивка. Поставям едва-едва пръсти на десния й крак и леко ги приплъзвам. После по левия. Повдигам очи, за да видя реакцията й. Тя поклаща отрицателно глава, макар че усмивката не напуска устните й.

петък, 8 януари 2010 г.

Bitches

Dogs,   Desire and Death


Сънят им ти не ще разбудиш,
Не ще ги трогне лудото веселие,
ни похотта тъй неумело скрита,
ни тромавите сълзи на раздяла…


Усмивките им – мъртви пеперуди
са нотите на пълното забвение
и докато пламъкът от теб отлита
ще разбереш, че всъщност ТЕБ те няма…


из „Децата на мрака”


Ароматът на силното капучино ме кара да се усмихна неволно. Обичам го точно такова – с канела, горещо и сладко като устните на 16-годишната ми първа любов.