God Save the Queen

Баба Стойна сподавено изохка, докато се навеждаше да вземе малкото трикрако столче изпод мивката. Затътри го към стената, защото напоследък гърбът я наболяваше точно над лявата плешка и не искаше да се напряга ненужно. Поне зимата си беше заминала преди няколко седмици и топлината на пролетното слънце беше като балсам за уморените й стави. След идването на Април тя все по-често се случваше да поседне пред олющената, зелена порта и тогава слънцето за нея беше жива благодат. Работата по къщата не й тежеше, а с времето тя все по-малко се захващаше с двора и плевнята. Празният курник зад къщата отдавна не й беше нужен, след като последната носачка беше сготвена със зеле за младите по Коледа ( кога беше – лане ли, по-лане ли?), а плевнята не бе чувала за вила откакто се спомина Кольо преди десетина години. Та работа нямаше много и макар че малката едноетажна къщичка светеше, на баба Стойна рядко й трябваха повече от 2-3 часа дневно, за да ошъта каквото трябва и да поседне пред портата. Освен слънчевите лъчи и работата беше благодат, че свършеше ли – започваше самотата, а тя хапеше повече от зимния студ. Именно заради нея баба Стойна се беше захванала навремето да помага с каквото може в църквата на Манастира. С времето тази помощ се беше превърнала в нещо повече от занимавка и освен по големи празници и през неделите, тя откриваше, че спокойствието сред тихите огради на Манастира е по-привлeкателно от уюта на скромния й дом дори и през седмицата. Така през последните три години вечната й усмивка, добрата й дума и топлината на коравата й длан, се бяха превърнали в неразделна част от литургията на Отчето, и бяха дарили също толкова утеха, колкото и отправените молитви.

Стигнала до отсрещния край на стаята, баба Стойна подпря столчето под иконата и се възкачи с тихо пъшкане да долее олио в кандилцето под образа на Св. Богородица.

„Богородице Дево“ – както всяка сутрин започна тя – „благословена да си. Пази, Дево, син ми, наглеждай го, там в чужбината. Дай му здраве на него, и на внучето, и на дома му. И направи, че да си дойдат скоро, да сгреят старите ми кости с радост и смях. Благословена да си, Дево! Амин!“

Погледна Богородица в очите, целуна кръстчето на врата си и се прекръсти триж, след което слезе от столчето и го замъкна обратно под мивката. С това се свършиха днешните шътания и баба Стойна бе готова да тръгва.

Голям празник беше днес – Гергьовден. Много народ щеше да се стече към Манастира за благословия и за курбан. Затова беше станала по-рано от обикновено и в 4:30 вече беше захванала с метлата из малката кухничка. Сега беше време да поема по пътя към Манастира, че инак щеше да закъснее. Двата километра селски път й отнемеше поне час, защото краката й не я слушаха както преди, а трябваше да е при Отчето преди 8:00, за да помага и за водосвета, и за курбаните, и за литургията.

"Succubus"

кръвта по устните ми ме подсеща,

че пак в съня ми тайно си гостувала...

напомня на последната ни среща,

когато трескаво парчетата целувах,

кристални, остри, режещи, червени

с аромат на вино и маслини

парчетата от "нас", от теб, от мен...

и от света, преди да си заминеш

светът, в който пиехме от блясъка

на ярко сините ни откровения,

преди сърцата сгушени в пясъка

да се удавят в морето от съмнения,

преди да се преселиш в нощите ми

където трескаво отново те целувам,

където искам още теб и още

да хапя устните си и да те сънувам...