Стигнала до отсрещния край на стаята, баба Стойна подпря столчето под иконата и се възкачи с тихо пъшкане да долее олио в кандилцето под образа на Св. Богородица.
„Богородице Дево“ – както всяка сутрин започна тя – „благословена да си. Пази, Дево, син ми, наглеждай го, там в чужбината. Дай му здраве на него, и на внучето, и на дома му. И направи, че да си дойдат скоро, да сгреят старите ми кости с радост и смях. Благословена да си, Дево! Амин!“
Погледна Богородица в очите, целуна кръстчето на врата си и се прекръсти триж, след което слезе от столчето и го замъкна обратно под мивката. С това се свършиха днешните шътания и баба Стойна бе готова да тръгва.
Голям празник беше днес – Гергьовден. Много народ щеше да се стече към Манастира за благословия и за курбан. Затова беше станала по-рано от обикновено и в 4:30 вече беше захванала с метлата из малката кухничка. Сега беше време да поема по пътя към Манастира, че инак щеше да закъснее. Двата километра селски път й отнемеше поне час, защото краката й не я слушаха както преди, а трябваше да е при Отчето преди 8:00, за да помага и за водосвета, и за курбаните, и за литургията.
Преди да тръгне се обърна към секцийката, взе снимката от средния рафт, сложи я внимателно в един плик от сметка за ток (комай вече единствената редовна поща, пълнеща старата пощенска кутия), уви го в найлонова торбичка и я пъхна в джоба на жилетката си. Щеше да я покаже на Отчето, да се похвали с нея, пък и да го попита да й обясни, какво точно имаше на снимката – така де, освен гордо усмихнатата осанка на любимия й син.
Приключила приготовленията, баба Стойна заключи два пъти портата и пое към Манастира.
***
„БЕЕЕ“ – оплака се агнето с писклив гласец
„ШЪТ! Чумата да те тръшне! Шът!“ – сепна го баба Стойна, подръпвайки връвта около врата на животното. Отчето над тях продължи напевно да реди от Евангелието, като ръсваше от време на време ту върху главата на животинчето, ту върху лицата на коленичилите пред него молители. Внезапно пеенето секна и се чу сподавения глас на отец Атанас:
„Стойно, СТОЙНО! Води го ма!“
Улисана в мислите си, баба Стойна не беше забелязала, че обрядът е приключил и сега подканяна от спешността в гласа на отеца се забърза, за кой ли път днес, да изведе агнето през страничната врата на църквата.
Зад нея поръчителите на курбана, вече брояха парите за платеното животинче и оставяха на масата до олтара дарените бутилки с олио и вино. След малко и те щяха да се присъединят към шумната тълпа в двора на Манастира, където до късно щяха да се веселят с другите гости, и да пият, и да викат, и да хапват от големия казан с курбана. Баба Стойна поведе агнето през вратата, сви наляво и се наведе, за да се шмугне през ниската портичка, водеща между сградите. Там се поспря за малко, бръкна в джоба си, откъдето извади нов пискюл, смени го с този на челото на агнето, поприглади вълната му и го поведе през прохода зад кухнята към главния двор на Манастира.
„Айде, бабиното, айде – няма страшно. Не се дърпай като шугаво де!“
Минавайки покрай кухнята, видя запретналия ръкави Красимир, който с отсечени удари кълцаше замразени късове месо и ги хвърляше на купчинка в коша до него. След минути и те щяха да се озоват в казана отвън, за радост и възторг на тълпата празнуващи.
„Така е било, така е и така ще бъде“ – мислеше си баба Стойна – „коя си ти, че да даваш акъл и да оправяш света.“
Не питаше тя, защото не й беше мястото да пита. От нея се искаше да помага, а не да съди. Да превежда през двора, пред погледа на всички, същото агънце, но с различни пискюли; да прибира дарените бутилки, да събира свещите още наполовина изгорели от свещниците и да върши всичко както преди – тихо и със смирение.
Но вечер, когато останеше сама с пламъка на кандилото, въпросите често идваха неканени, като молци при светлината на огъня. Въпроси, които напоследък все по-често оставаха неизказани и без отговор, и тежаха като олово в гърдите й. Затова и днес беше решила да поговори с отеца, но не за курбаните, за купуването на едно и също агне или за замразеното месо в казана, а за нейните си въпроси, тези чийто отговори не искаше да си даде сама.
Когато и последният курбан бе платен и службата отслужена, когато хората се бяха разотишли и тишината бе започнала да се настанява в двора, тримата с отец Атанас и Красимир седяха под асмата, и баба Стойна реши да подхване:
„Отче Атанасе, имам да те питам нещо...“
„Питай бабо Стойне, питай. Пък с Божията помощ ще намерим отговор на питането ти.“ – каза отец Атанас и отпи от виното си. Млад беше той, току преминал 45, но внушителната му осанка, широкият корем и басов глас, създаваха респект и почитание у хората в храма. Имаше си той, както всички, пороци, но пък кого другиго да пита в селото?
„С питане до Рим се стига“ – намеси се Красимир - „макар, че като те гледам ти едва ли там си се запътила“- и засмука цигарата в ъгъла на устата си.
Красимир бе противоположността на отеца. Кльощав младеж на 31 години, със студен син взор, той се беше нанесъл в Манастира отпреди две лета, след като отчето го бе открил пребит в канавката пред портите. Много се шушукаше из селото за това какъв е и откъде иде, но нямаше две мнения, дето да са единодушни по въпроса. Едни казваха, че бил наркоман и бил загазил с някой важен, други – че е педофил, а трети – че е избягал затворник. Какъвто и да е бил преди това, след идването си в Манастира, Красимир се бе представил като стабилен младеж, който въртеше с еднаква ловкост и брадвата на двора, и писалката в отчетните книги. И въпреки острия му език и подхода „право, Куме, в очи“ Красимир си оставаше опора за Манастира във всичките му нужди, и затова отчето се погаждаше с него - може да не беше богобоязлив, но беше полезен.
Баба Стойна се засуети - не беше тя по засуканите думи. Как да попита сега и с кой от многото въпроси да започне изповедта си? Дали пък няма да се покаже проста и неука? Затова просто извади от джоба си снимката и я постави на масата.
„Ето, отче, да видиш – моя Данчо. Виж пък ми кажи – важен човек е станал, нали? Виж какви са портрети, салтанати, хора около него. Кралицата даже на портрет има, така ми е писал, че е Кралицата тази на снимката до него. И виж каква диплома ли е, що ли, дето я държи гордо в ръце. Сигурно е голяма работа – празник изглежда да е, виж го какъв е усмихнат, а отче какво ще речеш?“
Отец Атанас въздъхна с мъка, обърса омазнената си ръка в расото и внимателно пое снимката от грубата длан на баба Стойна. От нея го гледаше оплешевяващ мъж на около 35, в скромен сив костюм, гордо стиснал грамота с герб в горния й край. Отец Атанас го беше виждал само веднъж, когато минаваше покрай къщата на баба Стойна, която го бе спряла да го запознае с със сина си. Тогава дланта му бе поел, облечен в анцуг NIKE мъж, който дори не бе излязъл от спрялото пред къщата SUBARU и след кратко ръкостискане се бе обърнал за „Довиждане“ към майка си, след което бе отпрашил към града. Сега на снимката, до мъжа стоеше отегчена 120-килограмова служителка в тежка червена роба с официален вид. На постамент зад тях бе усмихнатото лице на Нейно Величество Елизабет II, кралица на Обединеното Кралство. На заден план, зад доволната физиономия на мъжа се забелязваше стройна опашка от още десетина мъже и жени от всички раси, прилежно чакащи своя ред, за да се снимат до височайшия лик на Кралицата.
„Право думаш, бабо Стойне, празник е някакъв и важен изглежда. Каква е тази диплома, каза ли ти Данчо?“
„Ами аз за това исках да те питам отче Атанасе. То може да ми се смеете ама не ми е ясно – писа ми Данчо, че искал да се похвали и да се хваля и аз. Англичанин бил станал вече, така ми писа, чувствал се вече човек, рече. Ама не разбирам – как така англичанин? Че той си е българин, като мен и моя Кольо си е - как така сега ще стане англичанин? И защо да е за хвалба таз работа, че да не е лошо да си българин? Че българите не сме ли хора? Обясни ми, а, отче Атанасе?“
„God Save the Queen, де’еба“ – Красимир обърна на един дъх чашата с гроздова и взе шишето да си долее – „и да го духат бедните. Ха, честит ти вече Джордан Карагеоргиев.“
„Простащини не искам“ – натъжи се баба Стойна – „аз за съвет, а ти да се гавриш с мен...“
„Озапти се, Красимире,“ – намеси се и отчето – „не е време за такива подигравки, празник е.“
„Че какво грешно съм казал, отче? Извинявай бабо, ама то и твоя сега сигурно все това разправя, и това му е явно в сърцето, щом ингилизин е станал по закон, а както те слушам и по душа.God Save the Queen – те това викат постоянно англичаните.“ – такъв си беше той, директно и без заобикалки.
„Не се коси, бабо Стойне“ – почна отецът – „не е лоша работа, не го слушай Краси. Хубаво е да си англичанин, полза голяма има. Европеец ставаш вече и няма граници за теб като пътуваш, няма да те гледат като прошляк по границите – друго си е английския паспорт. Пък и внучето така също англичанин става...как се казваше то?“
„Кéнеф...“ – смутолеви баба Стойна. Много време й трябваше да научи, пък и да преглътне това име. Все на „кенеф“ й приличаше като се опитваше да го произнесе, но последния път Данчо я беше научил да слага ударението на първото „е“, та не звучеше толкоз зле. Така и не разбра какво не му харесаха на Никола като име, та го бяха кръстили унучето с това чуждоземско име – Kenneth. И как да му викаш на галено на малкия, а?
„О-о, да. Несъмнено граничните власти ще се проснат ничком и ще постелят червения килим, където и да решат да се отправят величайшите Джордан и Кéнеф Карагеоргиеви.“ - саркастично се намеси Краси – „И да ти кажа,отче, че откакто сме в Европейския съюз, дори и наш‘те цигани свободно пътуват из Европата, така че определено кяр голям има да си плюеш на семейство и род. Несъмнено! Да...“
„Ти по-добре да мълчиш“ – наддигна се отец Атанас – „я иди да нацепиш дърва за утре!“
Красимир вдигна чашата за тост пред сините си очи, обърна я и се запъти към ъгъла на оградата, под старата круша. По средата завъртя глава и смигна на баба Стойна:
„Това е живота, бабе. И да не забравиш: „God Save the Queen.” А нас – кучета ни яли.“
„Млък!“ – избухна отец Атанас – „Мекере! Не го слушай бабо Стойне. Нищо лошо не е сторил Данчо – не е забравил той род, нали си идва и пари ти праща сигурно, и по телефона се обажда, нали така?“
„Така, така – прав си отче“ – рече баба Стойна. И си помисли: „Ами така си е, какво пък. Ей го на – няма и три години кога се видяха с Данчо последно. Дойде си, постоя десетина дни, пооживи къщата. Е вярно, не се застоя много в село, ама то младите можеш ли ги удържа? Поне го прегърна, видя че е здрав, порадва му се – стигаше й. За пари – не й трябваха. Той сигурно не може да праща, пък и за какво й са на нея, тя всичко си имаше. И дърва за печката, и вода в кладенеца и жито от кооперацията. Само да се й обаждаше по-честичко й се щеше. Не забравяше той празниците – за имен ден, за рожден ден, по Великден и по Коледа все ще вдигне телефона, ще звънне. Пък и не само тогава – през месец-двa все се случваше. Но въпреки това й липсваше гласът му. Като песен беше, когато го чуеше в слушалката на стария си телефон. Ама това е - живот, не мож‘ си го поръчаш. Трябва да го приемаш както ти е даден.
„Много си прав, даже – благодаря отче, че ми обясни, аз ще тръгвам. ‚‘Айде със здраве!“
„Със здраве, бабо Стойне и внимавай, че се е притъмнило вече. Хайде и ще те чакаме пак утре.“ Отец Атанас прехвърли тежката си ръка през рамото й и я поведе към олющената дървена порта. „ Не забравяй, Бог е винаги с нас.“
„Тъй, тъй – с нас е отче, с нас е.“ рече баба Стойна и се запъти към селото.
***
Беше вече късно, когато старата порта на къщата на баба Стойна тихо изскърца. Бавничко и без да се обръща, тя се отправи към кухнята. Не й беше лесно по обратния път към дома. Не беше проста тя, нищо че хората си мислеха иначе. Думите на младия Красимир бяха оставили опечатък в сърцето й и сега като че ли този отпечатък гореше в лявата й половина. А, можеше и да е от времето. Вярно, не беше студено, но пък и тя не беше млада вече. Каквато и да бе причината, болката в плешката и в гърдите й я караше да охка на всяка крачка и да си мечтае да полегне сред старите родопски одеала. Да, това й трябваше , това щеше да я облекчи. Но преди това трябваше да провери кандилото, да се прекръсти, да се помоли. Затътри бавно трикракото столче към иконата и с усилие се надигна да долее олио. Болката се раздвижи и обхвана лявата й ръка, като почти я накара да изтърве шишето. Баба Стойна се смъкна от столчето, изохка и заднишком заопипва за изтърканото канапе до отсрещната стена. Отпусна се рязко и си пое дъх. Да, така беше по-добре. Сега й трябваше само да се помоли и да затвори очи за малко,а после щеше да се премести на леглото. „Богородице Дево, благословена да си. Пак те моля, Дево,ох, да пазиш син ми. Дано си дойдат скоро, Дево, ох,да поиграя с внучето на двора, да им направя баница с кисело мляко, да ги прегърна, пък нека са англичани, Дево, щом така им харесва,ох. Само да са щастливи! И, ох...как беше пущината му сега...а-а да: Годсейв Дъкуин.“
И с тези думи баба Стойна заспа за последен път с усмивка на уста.
тъжно...
ОтговорИзтриване...нали?
ОтговорИзтриванеМного хубав разказ, много ми хареса! Да, тъжен е, но такава е днешната истина.
ОтговорИзтриванеМного ми хареса
ОтговорИзтриване