THE DUEL

 

Събуди се с първите лъчи на изгрева, които пробиха парцаливото перде през оголените зъби на строшения прозорец, за да се заиграят с олющената мазилка по тавана.


Отвори очи и без да примигва, бавно разтегна устни в усмивка.
Днес щеше да я срещне.


Имаше перлено бели зъби, безупречни както всичко останало в тялото му. Излегнал се бе, както винаги, гол в центъра на стаята и искрящо бледата му фигура очертаваше студена въпросителна сред сумрака с аромат на нафталин, мръсни дрехи и стара урина. В ляво от него, неестествено сгънат през средата на тялото, лежеше предишният обитател на жилището. Въпреки стъкления поглед, на лицето му все още се четеше смесицата от изненада и болка, завладели последните му мигове, вместо очакването блаженство.


Изправи се от протрития дюшек и с три пъргави крачки се озова пред масивния, дъбов сандък, лъснал неестествено сред голотата на празния хол. Вътре го чакаха неизменният черен костюм, бастун от абанос и сребро, и задължителните кожени ръкавици.


Облече се бавно, със същата грация, с която вършеше всичко. Движенията му носеха в себе си намека за ловкост и сила, зад които прозираше веселото отношение на някой, който без особено усилие, само с едно стисване, може да превърне черепа ти в аморфна, пурпурна маса…след което да запали цигара и да покане приятелката ти на танц.


Привършил с обличането, суетно се завъртя към счупения прозорец, където от парчетата стъкло го гледаха три одобрително стиснали устни отражения.


Наведе се над студения труп, до чиято дясна ръка се тръкаляха спринцовка и лъжица с огъната дръжка, бавно облиза вкоченените му устни и примлясна от наслада.


Усмихна се още по-широко и се запъти навън.



Да, днес щеше да я срещне – за пореден път…

***

Сградата на "Общинска администрация" се събуждаше бавно от потокът сънени, загърнати в тъмни палта фигури, изпълващи я през единствената й, скърцаща врата. Един по един прозорците светваха на сивата фасада, в почти пълен синхрон с изгасващите неонови надписи, дръзко рекламиращи удоволствия в недрата на близкия чалга клуб и бара срещу него. Стерилна бяла светлина бавно изместваше порочните, лилаво-зелени нюанси на нощта, а шумът от сънени „Добрутро”-та се смесваше с песента на тролеите.


Скрит в сянката на олиселите кестени отсреща, той загаси цигарата си и уверено се запъти към входа. Няколко минути по-късно вече поръчваше първото си кафе, в невзрачното барче на третия етаж, точно срещу стаите с надписи „Гражданска отбрана” и „ЗКПЧ”, които от десет години служеха за склад на предприемача, облужващ кафемашината.
Отпусна се в пластмасовия стол и с наслада се приготви да почака. Знаеше, че тя никога не закъснява и че ще се появи точно в 10:30, както бе според уговорката им.


Обичаше да я изпреварва с няколко часа, за да е там, когато пристига. Обичаше да вижда смущението й, заварвайки го нахално изтегнат, с нагла усмивка и цигара между устните. Обичаше да се потапя в атмосферата и да вкусва аромата на очакването – това беше почти половината от удоволствието на всяка тяхна среща.


Този път мястото бе избрал той. И не се съмняваше в успеха си.


Тук, в тази привидно невзрачна и незначителна сграда, бе открил почти неизчерпаем източник за глада си.
„Общинска администрация” бе неговото тайно оръжие, неговото спасение, неговото убежище. Винаги когато бе изпадал в нужда, в трескавото си търсене на поредната анима амиса, тази сива сграда с номер 7 бе готова да му я осигури . Удивително бе как нещо толкова тривиално и незабележимо може, насред посредствеността си, така да прелива от всяка възможна отрицателна емоция. Дори от разстояние можеше да усети неповторимия сладникаво-гнил аромат, който се образуваше от изобилието от гняв, завист, злоба и ревност, примесени с лицемерие, лъжа, мързел и неудовлетвореност.


Затова нямаше съмнения в успеха си и затова бе избрал да се срещнат именно тук.


Тя пристигна минута преди 10:30, улови погледа му и кимна учтиво по посока на масата му. Както винаги бе повече от обикновена. Нищо по облеклото или прическата й не можеше да я различи от аморфната маса сиви индивиди наоколо. Поръча си сок „Вишна” и се насочи към масата в другия край на барчето, точно срещу него, където седна и повдигна вежди очаквателно.

Всичко бе готово, можеха да започват.


Измина почти час преди той да направи избора си. Не искаше да бърза, както и не искаше поредната половинчата победа - готов бе да почака.
Нюхът му и този път не сбърка.
Малко преди 11:30, предшествана от мирис на Allure и ритъм на високи точкета, се появи ТЯ – точно каквато му трябваше. Поръча късо кафе и портокалов сок и нервно запали цигара на централната маса.
Около нея въздухът пулсираше почти осезателно, а мислите й имаха канелено-лют аромат, докато изгаряха небцето му, изписвайки неспирно: „Мразя, мразя, МРАЗЯ понеделниците!!!”.


Той се усмихна и я посочи с поглед. От другия край на барчето му отговори кимване. Облогът бе приет.


Играта бе стара и правилата известни. Нямаше нужда от уточнения, обяснения или думи.
Умовете им се докоснаха, а очите им заискриха, докато заедно преминаха през повърхостната пелена на избраното съзнание, всеки един проникващ все по-дълбоко, в неспирно търсене да сглоби парчетата от собствен пъзел, с който щяха да решат съдбата й. По тялото му премина тръпка на удоволствие и въпреки усилието, той й кимна кавалерски, давайки й право да започне първа.




+Винаги влага много старание и внимание в действията си...+


+Безспорно+ криво се усмихна той, +царица е на скатавката.
И е непобедима в това, да обяснява колко много работа има и колко е заета, когато единственото, което е успяла да свърши вчера са седем ксерокопия и четири мейла, при това с грешки+


+Има ясна цел и знае какво иска+


+Несъмнено+, съгласи се той +именно затова в петък остана извън работно време…върху бюрото на шефа+




+Тя е млада и влюбена+


+Да+, контрира той +в себе си!+


+Винаги внимателно изслушва другите+


+…Само за да може да ги клюкари после, а ако може и да ги очерни пред някой за собствена изгода, още по-добре+




Умовете им бяха като остриета – бързи, бляскави, вплетени в неповторим танц. А той бе майстор на танца. Усещаше че печели и започна да се готви за финала и за сладостта на неизбежната развръзка.




+Има здраво и красиво тяло, удобен дом и някой, който я обича+

+Неща, които отдавна не забелязва, за които никога не се е борила и приема за дадени. Суетата е основният й двигател, неспирно се оплаква от всеки и от всичко, и определя любимия си като „смотан” ВЪПРЕКИ факта, че го обича по своему…, но пак само, защото е неотменно до нея и я пази от призрака на самотата+


+Всеки греши и заслужава втори шанс+


+Тя пропусна своя в онази вечер, когато след две питиета се превъртя в канавката. Типично за нея, вместо да изпита благодарност, че е жива, трябваше да намери някого да обвини. Затова се накара яростно на мъжа, спрял за да й помогне, като го обвини, че я е заслепил с дългите си.


Шансът е бил даден и пропуснат.+



+Добре тогава, слушам– кой е основният ти коз?+


+О, ама разбира се - погледни я.
Залагам твърдо на САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, в интригуваща комбинация с доброволна, целенасочена и самоналожена липса на реализъм.


Тя има наглостта да е НЕЩАСТНА. Тук, в този момент, при всичко, което има и за което никога не е полагала усилия.+



Набирайки скорост, той занарежда:




+Тя искрено мрази понеделниците, защото си мисли, че НЕ Е ЧЕСТНО да работи.
В свят, където само на един от скапаните му континенти на всеки 5 секунди от глад умира дете, ТЯ е убедена, че е онеправдана, защото няма пари за силиконов бюст!


Преди три седмици, докато майката на приятелката й умираше от рак, тя беше до нея телом, а духом съвсем искрено страдаше по обувките, които не може да си позволи.


Фактът, че не е боледувала от 11 годишна никога не е достигал съзнанието й. Замъглен е от драпане за iPhone, или лаптоп, или поредната ненужна джаджа, за производството на която стотици малки китайчета ще изкашлят парчета от дробовете си, за животоспасяващия долар на ден.


Неудовлетвореността е нейният свят. Оплакването, мрънкането и самосъжалението - нейно ежедневие.


Тя не вижда красота и радост, защото умишлено търси доказателства, че е винаги прецакана.


Самосъжалението й е отрова за радостта и обезсмисля единствения атрибут на живота.


Следователно той не й е нужен.


Тя е моя!+


Touche! Coup de grace!
Устните му безмълвно оформиха: „Моя е!” по посока на масата отсреща.


Примирено сведеният поглед и кимването й потвърдиха окончателната му победа. Екстазът от нея бе почти толкова осезаем колкото гладът му.
Глад, който той с наслада щеше да утоли с току що спечелената анима амиса.


В другия край на барчето тя допи „Вишната” си, остави я на масата и подпъхна под бутилката четвъртито парче хартия. В следващия момент вече я нямаше.


Той изчака около минута и тръпнещ от любопитство се запъти към масата й. Повдигна празната бутилка и обърна парчето хартия. На него с елеганетен почерк бе написан адрес, а под него думите:


„Трети етаж. Родилно отделение”.


Усмивката му стана крива.


Такива бяха правилата на играта – победеният избираше мястото на следващия сблъсък.


И той още от сега знаеше, че ще загуби…















*header picture by BANKSY


http://www.banksy.co.uk/indoors/mondays.html