"Άτροπος"

Имам си тефтер.

Смачкан. Бежов. Сух.
Листове от рециклирана хартия, шарени корици, два ластика и молив, две пеперуди, четири есенни листа, полупразна бутилка Bacardi и мирис на есенно слънце.


Подари ми го ТЯ, докато още беше “тя”: „просто приятелка”, щурата глава от къщата на хълма и пламъкът с тюркоаз в очите; усмивката пред строя и спомена за хладното мохито на отминалото лято…
А после Някой горе реши да се позабавлява…

Дари ми го такъв - непълен, недовършен, не-цял, неосъзнат, полу-смислен, с празни страници, между които в изблици от безумно откровение са нахвърляни мисли, чувства, питанки - всякаква цветна щуротия, остъргана, изгребана, намерена на дъното, на върха, насред екстаза, посред нощ и преди залез, разказваща за мен, за него, за миналото, за Прага, за стиховете, за Пипи Дългото чорапче и за нищо конкретно.

Като романса ни - празни страници, насред които, като вулканични катаклизми, са се скрили дните, часовете, целувките, оргазмите, сълзите...

...целуваме се като октоподи.
Цялата ми същност е език и устни. Даже не съм и усетил кога в панталоните ми се е надигнало нещо с размера на Дебелата Берта и устрема на носорог през размножителния период. Игнорирам го. Желая просто да я погълна.

Като шестнайсет годишен тийнейджър съм забил езика си в гърлото й и сякаш се опитвам да завържа нейният на възел. Устните ми са изтръпнали, защото тя обича да хапе.

Не ми пука! Знам, че след час ще изглеждам като Лайнъл Ричи и че няма да мога да се усмихна без болка… Е и?
 Още!
Няма такова мляскане!
Пристиснал съм крехката й фигура към вратата на колата, докато ръцете ми ограждат лицето й.
От уредбата дъни “ДЕПЕШ”, а навън се разминават обичайните за този час намусени софианци, с техните торби от БИЛЛА и нескрита неприязън към всеки, който е под 55 и “има морал колкото за 2 стотинки”.
Да го духат!
Това сега е нашият свят, нашият момент, нашите устни. Всичко останало може да върви на майната си!


Поемам дъх и отново се впускам в опити само с език да й обясня как - “…да бе, да, само приятели сме, ама ако може ТОЧНО СЕГА да не го споменаваш, ами я по-добре дай да пробваме дали ЕЙ ТАКА не е още по-готино”.
Схваща идеята ми. Ще го караме така, пък после...


... празни страници. И интересното е, че не знам докога. Още на следващата чакам нова простотия (прозрение? смях? рецепта с водка и калуа?), а може и да ми е за последно.
Какво правиш тогава, пич? Продължаваш ли да търсиш напред или оставяш нещата така – открити, ясни, пълни с възможности?

ОК де, само малко тогава, ако няма- значи няма...
Да де, ама не става така „само малко”…

...гледам я как се приготвя.
Методично, бавно, с финеса на сомелиер, наслаждаващ се на всеки детайл от подредбата не по-малко, отколкото на самия вкус.
Казвам й го.
Смее се, докато поставя запалените ароматни свещи в спалнята. Влюбени светулки, сочещи пътя към пещерата - нейната.
Вече звучи музика. Обича да се чука на музика, така ми казва.
Гледам сатенения й халат и се чудя колко ли пъти е изпълнявала този ритуал?

 Не ми пука! Днес го прави заради мен!
Всъщност това са приказки на самолюбието ми, на които разумът отговаря с грубото: “Тъпак! Естествено, че го прави заради себе си”.
И от това не ми пука, нали АЗ съм тук.
“Е?” – гледа ме с насмешливо, синеоко любопитство
“Страшна си Марийке, с една дума ме нави”! – вицът е реалност.
Бавно събличам дрехите си, за да се насладя на последните моменти на очакване и после тръгвам след светулките...

... празните страници са облекчение, спокойствие, скука. Те са надежда, блян и желание. Те са „ами ако-та”, „защо пък да не-та” и „домат скрит зад ъгъла”. Те са котката на Шрьодингер, цинично надигнала крак, напук на онези отвън, които спорят дали е жива.
Заради тях няма болка от спомена, но само ако се спреш да разгръщаш..., а аз съм тъп и не мога. Никога не съм можел да спирам. Аз съм глухар, косатка и  НУРС.
Аз съм слепец, който тича към ръба на пропастта и се надява на Божествения Взор да го спаси...
Бедни ми, слепи глупако…

...едва паркирам колата и й се нахвърлям.
Спира ме предпазният колан. Откопчавам се и тя вече ме очаква с двойна доза ентусиазъм.
Прехвърляме се на задната седалка и дори не разбирам как се озовава върху мен. Егати! Не мислех, че в това Пунто ще можем да се накъдрим така!!
Без пространствено-геометрични разсъждения, моля…
Бикините й са издайнически влажни, докато ги смъквам със зъби…
Заравям устни, за да изпия стенанията й – тя е розова, набъбнала, разтворена за мен ... (на кой му хрумна да я нарече “Прасковка”??).
Навън минават група младежи и през мъглата на умопомрачението се промъква мисълта, че няма начин да не ни чуят! Няма начин!Не и при стоновете, които се изливат от гърлата ни!
Да слушат – чекиджии!! Да гледат, ако искат!!


Виждам, че и на нея не й пука. Само така, моме!! За смелите границата е небето!!!
И така „смело” забиваме с нея, че докато тласъците ми я пращат към тавана, Пунтото също застенва на износените си амортисьори, в унисон с нас.
Свършваме заедно… винаги свършваме заедно…Едно финално забиване на ноктите в избелялата тапицерия, докато пулсациите между краката ни прегарят и се превръщат в спомен…
Прозорците са замъглени от влагата на неприкритата ни страст, заела се да запази благоприличието.
Смеем се прегърнати и оставаме така минута, час, векове…
Отделени сме със завеса от топъл дъх от света, който нахално се опитва да се промъкне при нас през мокър отпечатък от длан върху стъклото...



...и така, празни листа, а после:



...тя е леко приклекнала на площадката между етажите, със смъкнати под коленете панталони…
Аз съм засмукал клитора й и с безумно настървение замествам вкуса на 16 - годишното с друг, далеч по-изискан и неповторим вкус (Уиски с фъстъци ли? Да бе!...че и бадеми. Говори ми.)
Жажда!
Езикът ми забърсва всяка капка и сякаш се опитвам да изсмуча от нея живота, смеха й, същността й, докато тя впила пръсти в косите ми стене, повдигайки се на пръсти.
Сигурно всички ни чуват. На кой му пука? Няма друго освен наслаждението!!
Така е, когато сме заедно. Завити в някакъв собствен свят за двама, където на вълната на оргазмите сме вечни, безсмъртни, единствени.
Тя свършва извила гръб срещу стената, а аз попивам последните капчици дрога от мекотата на розовите устни…


Събираме от пода разпилените атрибути на действителността. Колан, телефон, салфетка, обеца… Връщат ни в другия свят, онзи, койото останалите наричат “истински”.
Не и за нас...
Никога не съм желал така друга!
Казвам й го.
Тя въздъхва и ме поглежда. Това е! В очите й виждам всичко, което ми е нужно...

...отдавна знам, че няма да се спра и че не ми е оставен голям избор. Уви, понякога няма нищо по-добро от един празен лист...

...тя не ми крещи. Не ме и псува даже. А знам, че може…повече от мен.
Методично ми разказва с какви думи ме е “обличала” и за мен няма и грам съмнение, че заслужавам всяка една от тях.
Но пак съм тук. Макар да не очаквам всичко да е същото.
Минаха месеци от онова втрещяващо, есемеско: “Обичам те”, сварило ме неподготвен, с потни длани, разтреперян.

“Ей ся я втасахме” мисля си аз, но ръцете ми не ме слушат и отговарят с “И аз те обичам”…


“Не - не, ЕЙ СЕГА вече я втасахме!” съгласява се и Разумът, но той е напъден, замерян с чинии и наказан в ъгъла, защото тогава управлява друга. Онази, абстинентната, прехвалената, ненавижданата, неочакваната, с гадни розови трапчинки, всеотнемащата, обезсмислящата, неопоносима дума с "Л"!
Но това беше тогава – сега е различно...
Сега тя ми разказва с колко мъже е била и колко оргазми е имала -
“.. защото нали знаеш аз как преживявам мъжете…”,  как нещата постепенно са вече пак старите, нормалните, обичайните...
Вярвам й. Вярвам на историите, защото почти сигурно са истина.
Но не ми пука – учудващо за мен. Някак си знам, че съм си го заслужил.
Даже не разчитам да ми прощава, не се и опитвам да се извинявам.
Искам само да ме прегърне или да ме зашлеви.
Казвам й го…
Не прави нито едното, нито другото. Допива бирата си и тръгва.


След пет минути сме в спалнята й...




..винаги има край. И би трябвало да го знаеш, дори и без там някакви си сигнали и намеци. Просто го знаеш. Дали ще го приемеш е друго.
Все пак не можеш да не очакваш, че именно след следващата страница,  се крие (дали?) най-голямата награда. Тази, която винаги си искал! Ама ти знаеш ли какво ТОЧНО искаш? 


Няма как, не става…
Никой не може да ти даде това, което сам не искаш да си напишеш...




...срещаме се въпреки убедеността й, че няма за какво.
Преглъщам за пореден път злостната й забележка, защото знам, че има.
Ами че това е Тя, каквито и да сме си в момента!
Знам, че ще използва всеки дребен детайл, за да ме захапе, но знам и че няма да й отвърна.
Защото съм си го заслужил... отново.
И няма да я замерям с контра-обвинения.
Няма да й напомням за онова: “Обичаш ли го?”, на което отговори с “Да”.
Няма да й казвам, че още тогава знаех, че дори да си вярва, едва ли е истина...
Не това искам сега. Искам просто да е до мен.
Не мога да й обясня защо…
През цялата вечер от устата ми се лее мълчание.
Стига, точно аз ли бе?Самото красноречие, притиснато в ъгъла от какво – срам, безнадеждност, гняв… знам ли??
Всъщност знам – от очите й, от дъха й, от нацупените й устни, от Нея.



Вечерта се излива между пръстите ми като пясък през стиснатия ми юмрук, неумолимо, неусетно, като във Film noir… Така не разбирам кога вече сме пред гадната, сива врата на блока й.
Тя си тръгва без да ме погледне и последните нишки на аромата й изчезват с угасването на осветлението в коридора...

…празните страници се носят по водата и ми се смеят, и ме сочат с пръст, и ме проклинат, и ми прощават.
Потъват и някак с достойнство, грациозно и тихо, отиват да правят компания на детските ми спомени.
Върху лицата им празнотата изписва една дума:


ПИШИ!