"MY PERFECT BITCH"

Ти беше „перфектната кучка”.


От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.

Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.

Твоето.

Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...

От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.

Не исках да съм един от тях.

Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.

Не успях.

Виновен съм, защото можех да те спра.

Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.

Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…

Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах

и

защото обичам…, но не само теб.

Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.