"TWO SUNS IN THE SUNSET"

„Много съм добър на киселото зеле. Честно! Аз съм направо един Паганини на кацата.”


Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.

Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!

Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.

Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.

И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…

Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!

Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:

„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.

„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”

„Само ти ме правиш истински…”

Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.


Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.

Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.

Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.

Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.

Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.

Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.


Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.