"РОБИ НА ПРЕДРАЗСЪДЪКА"

„Да ти кажа, майна, хич не съм расист! Щом е готина съм я опънал без да мисля, дори и да е негърка! Че даже може и една шпакла да й ударя, какво толкоз? Кура, майна, око има ама вътре е тъмно и ‘ич и не му пука за цвета на кожата!”- завършва Колето и удря на екс остатъка от бирата, за да може колоритно да подчертае думите си с мощно оригване след това.


Пак сме се на едно от онези типични събирания „по мъжки”, за които най подходящата среда е под асмата, през юни, в някое забутано селце, а най-подходящото време – някъде след един през нощта. Естествено присъства неограничено количество шльокавица с гарантиран произход („на бай Миле, бати Жоро и Геврека гордостта”), както и друг алкохол, а за мезе е разфасовано поне половин добиче, разхвърляно след това по две-три скари.

Времето, в което захванахме споменатата тема е това, по което вече само няколко въглена мъждукат в пепелта, а повечето сме направили достатъчно главите, за да сме пределно искрени. Не, че има нужда от последното, защото се знаем от памтивека и винаги сме с подхода: „право куме в очи”.

И не, няма да се извинявам за езика, защото така си говорим, когато сме по-мъжки и това не е и наполовина толкова брутално от разговорите, които жените имат, когато са „по женски” (Ставал съм неволен свидетел на такъв и то от мои приятелки – честно, доматите биха ми завидели за цвета!).

Та така де – пуска я тая „анталигентна” мисъл Колето и метафорично, дет’ са вика, се изпрасква с гордост в гърдите, до там че почти чувам екота на „Булгар, булгааар…” в тоновете на утихващата му оригня.

„Така значи” – викам му – „щом е за ебане не ти пука, а иначе?”

„Е, к’во иначе? Винаги съм казвал, че и сред негрите има нормални хора. Даже имам трима приятели негри, знаеш - к’во се заяждаш ся?” сопва се не-расиста Колето и дори и за миг не осъзнава колко тона расизъм е успял да наблъска в съвсем „добронамереното” си изказване.


„За негри – ясно” провокирам го до дупка аз „Ама я кажи за цигани, а? Ша й оближеш ли цепката ако е циганка?”

„Е ти ми еба мамата!” погнусен е Колето „Глей го бе Жорка, глей к’ви картини ми вкарва. Напра’о ме направи импотентен до края на месеца бе! Пфу!”

„Е ‘убуу де, ама кажи” настоявам аз.

„К’во ме занимаваш с тия, бе – т’ва не са хора! За сапун само стават!” категоричен е Колето, че и други двама от компанията изгрухтяват одобрително.

„Ся Колка, това е малко силно, не мислиш ли?” хвърлям масло в огъня аз.

„Хич не е силно, майна! Животни са т’ва, животни. Я глей к’во ста’а в Катуница, че и навсякъде…”

От там нататък разговорът се отплесва в съвсем друга, силно неприятна за мен посока, където всички групово и енергично описват „зулумите”, за които „само мангалите са виновни”. Анемичните ми опити да се включа със забележки, че: „…престъпниците са от всички етноси, даже ако се замислиш „едрите риби” са си баш натюр булгарчета…” са посрещнати с единодушно пренебрежение, заради което след около пет минути аз спирам да слушам и започвам да мисля. А мисленето, мили ми Смехурко, е опасно. Особено в гореописаната пространствено-временна обстановка и особено при наличното количество на алкохол в системата.

Седя аз и си мисля.


Страшно ми е.

Разберете ме правилно – компанията ни, въпреки езика тази вечер, съвсем не е репрезентативна извадка на обществото. Всички сме над средното ниво, както като даденост, така и като образование, култура и възпитание. Обществото като сбор от всички индивиди, както знаете, е далеч по-зле.

Обичам старата аксиома, че IQ на дадена тълпа е равно на IQ на най-умния в нея, разделено на броя на хората. Та, замислям се – ако „нашата компания” наистина мисли нещата, които обсъждаме, колко ли е страшно положението там навън - в обществото?

Общественото мнение цветно ми се материализира като многоглава, озъбена ламя, която хапе едновременно във всички посоки и разхвърля индивиди в разнообразни обидни категории : „мангалите” в ляво, „негрите” в дясно, „педалите” назад, „селяните” в страни и „шопите”, и „майните”, и „члагарите”, и „левскарите”, „цесекарите” и, и, и…

Това ли са ценностите на века за българите?

Кога започнахме да се самоопределяме чрез омраза срещу различните?

Кога започнахме да се напъваме да се поставим ИЗВЪН всякакви нарочени за „долни” категории, опитвайки се да намерим какви СМЕ само по това какви НЕ СМЕ: „цигани”, „педерасти”, „селяни” и т.н.?

Кога гордостта да си българин започна да мирише силно на развален шовинизъм?

Кога „еба наред без да се замислям” се превърна в определение за глобализъм и плурализъм?

Кога изчезнаха прословутите ни, описани още преди столетия от чужди пътешественици, гостоприемност, толерантност и топло отношение към всички?

Кога започнахме да приемаме за норма налаганите ни безумни „категории”, забравяйки, че всички сме хора?

Кога насъскването и омразата помежду ни се превърна в национален спорт – „българи” срещу „цигани”, „левскари” срещу „цесекари”, „столичани” срещу „селяндури”?

Кога изпадна в летаргия свободолюбивият ни дух, който ни позволяваше да живеем свободни, заедно, без омраза, па макар и различни?

Винаги с със стиснати зъби и мисъл: „Никога вече!” извръщаме очи към онези 500 години, когато за последно сме били роби.

Как тогава стана така, че доброволно се превърнахме в роби на предразсъдъка?

Казах ви аз, че мисленето е опасно…