четвъртък, 22 март 2012 г.

Криворазбраната „анталигенция”, или защо е ужасно трудно да осъзнаеш, че си тъп



Сред периодичните ми неволни залитания в тъмните гори Тилилейски на „тоалетната психо(пато)логия” (същата онази, която кара Груйо да изразява креативната си индивидуалност като пише „ХУЙ” и „Минка е КУРВА!” по стените на кенефите), неведнъж съм се отплесвал, жестикулирайки бурно и бълвайки ентусиазъм на килограм, в опити да дефинирам т’ва мистериозно каж’годе - интелигентността.

Та, що е то интелигентен човек и „има ли той почва у нас”?
(И да, мнението ми може и да е крайно, но моля, да не ме замервате с третокласни определения  от рода на: „за всеки интелигентостта е нещо различно”.)
 
Някак си почти очарователно е, че при общото възприятие за „интелигентен”, две от рядко споменаваните качества на интелигентния човек са способността, след минимално общуване, да осъзнае, че е „битата карта” или казано с други думи, че е превъзхождан от човека отсреща, след което да приеме този факт без ненужни драми (за разлика от безумните други определения, които съм срещал като: „да е прилично облечен”, „да не мирише на чесън или кисело зеле” и „да може да използва тирбушон”).
Като качества изглеждат елементарни, но повярвайте, далеч не са.
Всъщност изискват опит, практика, себепознаване и реалистичен подход към общуването, ерго – интелигентност.
И ето ви го "Параграф 22" - колкото по-интелигентен е индивида – толкова по–лесно и с помощта на по-малко знаци, той успява метафорично да завърти глава и да забележи безпогрешно тези, които го превъзхождат, проявявайки в резултат „интелигентно поведение”, което в болшинството от случаите се интерпретира грешно като „смотаност”.
И обратно – колкото по-ограничен е той (разбирай „тъп”), толкова по-вероятно е да го завариш гръмогласно да афишира качествата си, с патос, гордост и блясък в очите, абсолютно сляп за собствената си посредственост и последиците от нея, и смятайки възпитаното мълчание на останалите за необоримо доказателство за превъзходството си (за справка -  „Булгар, булгаар” и бомбата в басейна).
Излиза, че е само проява на излишен свръхоптимизъм да очакваме един откровено тъп човек сам да осъзнае нивото си, просто защото е той лимитиран от границите на тъпотата си.

Не вярвате ли?
Ами огледайте се. Тъпаци – бол!

Представете си следното:

Говорите си с първокласник, който с гордост и самоувереност ви демонстрира умения по събиране и изваждане.  Ясно е, че няма и грам съмнение, за това кой е по-вещ в математиката от двама ви. И  така, колко секунди ви трябваха, за да го  осъзнаете и да „прецените”  сладура като математик спрямо собствените ви умения?
Така, а сега завъртете гледната точка. Мислите ли, че той усеща превъзходството ви или че има какъвто и да е довод, с който да можете да му го докажете?
Спорили ли сте с 7 годишен всезнайко (и имайте предвид, че възрастта е само за илюстрация)? Ако не сте – препоръчвам ви го! Такъв спор е като минидисертация по темата, която чопля.
Аз лично още с умиление и смях си спомням моето преживяване, а в него АЗ бях сополивият всезнайко. Все още си спомням как научил се да пиша, чета и смятам, както и да забърсвам сам дупето си и да си вързвам връзките на обувките, аз бях убеден, че никой от възрастните не може да ме изненада с нищо и че разликата ми от възрастен  е само въпрос на ръст и лицево окосмяване!

Всичко това е абсолютно нормално като проява на развитието ни като индивиди, като начало на процеса на порастването.  ВСЕКИ, повтарям – ВСЕКИ човек, поне веднъж в живота си проявява удивителното интелектуално прозрение, че може би наистина той не е прав и колкото и да му се иска да е „най-най-най” за съжаление има „още много хляб да изяде”. Това става, когато рано или късно всеки от нас осъзнава, че в ролята си на „сополив всезнайко” е бил далееч-далеч от истината и че  усмивките на околните не са били от възхита пред неподражаемия му интелект, а от нещо съвсем различно.
Този момент и осъзнаването му е, може би, най-ясната граница, че сме „порастнали”.
Какво се случва по-нататък е далеч по-интересното.
За нещастие повечето от нас след това бързо забравят за това си прозрение и все по-рядко опитват да се замислят дали, все пак, не са отново в ситуацията на „дребен пикльо”, при общуването си с другите.
Бих отишъл още по-далеч, твърдейки че интелектът на човек е пропорционално свързан с честотата, с която той подлага на съмнение интелигентността си и превъзходството си пред останалите.
И за да не си мислите, че откривам колелото и топлата вода, смисълът на това, което се опитвам да вътворя в кохерентна реч е бил изложен още от Сократ и неговото: „Знам, че нищо не знам”. 
 
Истинският тъпчо от друга страна, ограничен от собственото си невежество (и тук не говоря само за знания, но също и за умения, възпитание и емоционално богатство на характера) и да иска не може да „види” превъзходството на другия, и е имунизиран срещу всякакви разумни доводи, които не попадат в сферата на собствената му ограничена перцепция.
Това е като да се опитваш да спреш слепец, тичащ към стена, само с довода, че я виждаш с не-слепите си очи. Резултатът е винаги неизменно: „К’ви очи бе, к’ви са тия глупости?”, последвано от тъпчо с разбит в стената нос.
Интересното е, обаче, че за истинският тъпчо, самото размазване също не е доказателство за ограничеността му, тъй като той е способен да ви даде милион други „анталигентни” обяснения за него.

Факт е, че човекът е гадно животно и е вродено слаб в умението си да види „другата гледна точка”, особено когато трябва да признае пред себе си, че е в грешка. Защото по природа сме егоцентрични създания (искаме или не) и общувайки сме основно заети с опити да си докажем, че сме по-добри от един от друг: „знам повече от него”, „по-красива съм от нея”, „циците ми са по-големи” или „имам повече пари”. В същността си това не са нищо друго освен компенсаторни реакции на реалността, към които егото ни инстинктивно ни тласка, за да не се наложи да се осъзнаем като „losers”. А истината е, че не може винаги да сме „winners” и просто трябва да се научим да живеем щастливо с този факт.  

И така, защо ги накаканизах всичките тези очевадности?

Ами ПЪРВО, защото явно НЕ СА очевадни и ВТОРО,  защото имат огромен ефект върху нещо, което пряко ме засяга, а именно - поведението на околните и комуникацията между нас. Честно казано писнало ми е да гледам постоянното „мерене на пишки” в ежедневието, което под формата на безумен маратон отнема много време и енергия, които от друга страна, могат да бъдат запълнени от къде по-приятни и задоволяващи действия като например секс, джакузи или защо не - секс В джакузи.

А аз обичам секса…
…и джакузито.



Няма коментари:

Публикуване на коментар