DOGMA

”Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак.1:14/.

„Похотта , като зачене, ражда грях, а грехът, извършен ражда смърт”/Иак.1:15/“

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" /Ис. 59:2/

Събуди се обляна в студена пот и едва потисна крясъка си. Стисна зъби и облиза малките капки по горната си устна.

„Горчива,“, помисли си „защото съм грешна!“

Примигна няколко пъти за да изгони кошмара от мислите си и се загледа в светещите цифри на стената отсреща:

05:22

Оставаха малко повече от пет минути до сутришното покаяние.

Щяха да й стигнат.

Отметна тънката завивка от себе си и се измъкна тихо от нара на който спеше, за да не разбуди останалите трима, които го споделяха. В залата на „Спално 72“ имаше само 11 подобни аксетични нара, което го правеше едно от по-просторните места за живеене, отговарящи на новопридобития й статус на „асистент-историк“ в Управлението. Не беше луксозно жилище, но разполагаше с три санитарни помещения и цели пет Стаи на Греха, за разлика от предишния й адрес, където 160 благоверни трябваше да се задоволят с едва три.

От ляво се размърда Йосиф и лениво се почеса по слабините. През прозрачната кожа на отпуснатия му пенис, проблясна увитият като тънка змия ограничител, сграбчил в задушаваща прегръдка незначителния му „жезъл на живота“. Яна побърза да се отдалечи, преди да трябва да се заговори с него.

Откакто се бе преместила и бе станала негова посестрима по легло, преди няколко седмици, той бе проявявал нескрито желание да завържат по-сериозен контакт. Вчера за негова радост, тя се бе съгласила да отскочат заедно за по „едно бързо“, до близката Света утроба. За нещастие доходите и на двамата не стигаха за нищо по-качествено от петнадесетминутно отблокиране на ограничителите им, което никак не бе достатъчно да задоволи нагона й подобаващо. Разбира се не можеше и дума да става за отключване оплодителната функция на „гейб“-овете им (Преподобният отец Гейбриъл Мартин не бе и предполагал, че изобретението му, създадено за да спаси човечеството от самоунищожителна свръхнаселеност, ще увековечи по ТОЗИ начин името му), което би струвало поне половингодишната им заплата, а петнадесетте минути с частично отблокиран „гейб“, прекарани с Йосиф бяха далеч от изключителни. Но, както се казва, човек все нещо трябва да ебе, а Йосиф беше най-лесно достъпен, достатъчно здрав и не дотам зле изглеждащ, въпреки бледата си прозрачна кожа и твърде изпъкналите му (за нейния вкус) ребра. Което пък значеше, че едва ли щеше да повтори.

Това от което имаше нужда е истински мъж! Мъж, с който да се ХРАНИ!

Някой с когото да сподели греховността на дажбата си в акт на върховно интимно единение, да съединят вината си, да й помогне да понесе тежестта на греха..., но това разбира се бяха още мечти, невъзможни преди да е изрекла Клетвите с някого. Всичките й досегашни опити се бяха превърнали в грандиозни провали и чаканият "Принц на бял кон", все се бе оказвал сополанко върху кльощаво магаре.

„Защото съм грешна!“ прониза я вината й „Грешна, грешна, грешна! Аз съм робиня на греха и заслужавам най-тежко наказание!“

Индикаторът над една от Стаите на Греха светеше в зелено и Яна побърза да се възползва, за да избегне навалицата, която щеше да настъпи след утринното покаяние. Няколкото минути до началото щяха да й стигнат да се нахрани (дори самата мисъл за това я караше да потрепери от вина) и да приключи с тази тягостна, макар и неизбежна, греховност за днес.

Затвори вратата след себе си и заровичка в тъмнината на тясната Стая, за да извади „свят диск“ от кесията на гърдите си („...и ще носите винаги Греха до сърцата ви, за да ви напомня, че сте грешни, но и да ви пречиства...“). Дискът потъна в цепката под свещения символ на Живота, който осигуряваше оскъдната светлина в Стаята и Яна с огорчение забеляза че лампата на стрелата, символизираща мъжкото начало в Единението, е изгоряла. Бледата светлина идваше единствено от обърнатата дъга, символизираща Утробата и затова в стаята бе по-тъмно от обикновено.

„Грехът е поквара“ на глас каза тя „ а покварата унищожава всичко. Спаси ни, о Боже и дай ни Живот“.

Дажбата й изтрака в краката й. Тя вдигна свенливо металния контейнер и бързо изсипа лигавата, студена маса в гърлото си. Потрепервайки от благочестива ненавист, тя преглътна набързо и вдигайки очи към полу-загасналия Символ, зарецитира редовете от Светото Писание:

„Гладът е дар от Лукавия! Той е измамния подарък от Нечестивия за всички живи. ХРАНЕНЕТО е грехът на всички грехове, бичът на Живота, унищожението за благоверните. Да се храниш, значи да Убиваш, а само на Бог е дадено да се разпорежда със смъртта. Защото от Бог иде всеки живот, и този на растенията, и този на животните, и този на хората, и само Бог има право да решава кой и кога да се върне при него. Да се свети Името Му!“

Яна се изправи и изтупа колене. Бе изпълнила нуждата от поддържане на пламъка на живота в изнемощялото си тяло и бързаше да напусне Стаята на Греха.

„Грехът е в мен и няма никога да ме напусне. Аз съм лоша, грешна и порочна – от себе си няма къде да избягам“.

Затвори вратата зад себе си и се приготви за покаяние. Беше точно 5:30 и от високоговорителите се разля гласът на Преподобния Михаил:

"Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Затова чуйте ме Чеда мои и съхранете думите в сърцата си, за да има надежда във вас да намерите отново пътя!“

„АМИН!“ – проехтя в цялото Спално.

„Грехът може да бъде само един, както и добродетелта, защото всеки грях, бил той малък или голям, разделя човека от Бога, Източника на живота. Всеки грях може да се окаже смъртен, но няма грях по-голям от ХРАНЕНЕТО. Чуйте и помнете Чеда мои, за да се пречистите и да бъдете опростени. Днес ще говоря за нравственото лицемерие. За онзи, който по сърце е роб на греха, но се стреми да изглежда благочестив, приписвайки си честност и порядъчност...“

„За мен!“ сепна се Яна „Той говори за мен! О, Господи, те ЗНАЯТ!“

Страхът я сграбчи в железни нокти и тя притисна брадичка към гърдите си, в опит да изглежда, малка, маловажна и незабележима.

„Те знаят, знаят, ЗНАЯТ! Разбрали са по някакъв начин и всеки момент ще изпратят някой от Безгрешните да ме прибере завинаги“ – Яна трепереше и почти усещаше как металните пръсти на ужасяващите Безгрешни Братя я сграбчват за раменете.

„Не, не, не – моля, не!“ На ум заповтаря тя. „Само не това, не сега, моля те Боже! Да, грешна съм, но ще се покая! Ще се поправя – дай ми шанс!“

Думите на Утринното покаяние се лееха нечути покрай ушите й, докато тя се гърчеше вътрешно в собствения ад на страховете си:

„...защото истински нечестив е онзи, който под фасадата на богоугодност е скрил грях, преструвайки се на благоверен и праведен. Затова дай ни мъдрост Боже да разпознаем тези фарсеи измежду нас и сили, Боже, за да ги низвергнем. Да пребъде Името ти, да пребъде Животът!“

Финалното „Амин“ от десетките гърла сложи край на покаянието и даде началото на новия ден.

Бавно и и невярващо Яна осъзна, че никой не идва за нея и че е единствената все още коленичила на студения бетонен под на Спалното. Останалите трескаво се приготвяха за работа и ако не искаше да се набива на очи, трябваше бързо да започне и тя.

Отправи безмълвна благодарност към Бога и се захвана да навлича работната си униформа. Цифрите на стената показваха 6:05, което й даваше десет минути до следващия бус към сградата на Управлението. Наред с всичко друго, свръхнаселеността бе довела и до драстични промени в обществения транспорт, така че ако закъснееше и имаше нещастието да изпусне отреденото й място в него, единствен шанс оставаше индивидуалното придвижване с такси, което щеше да й струва едноседмичната й заработка. Като историк тя имаше право да работи със забраненото знание за минали времена преди Катастрофата и знаеше, че преди стотици години е имало хора, които дори са притежавали собствени средства за придвижване, но въпреки , че го знаеше, някак си не го вярваше със сърцето си.

Истината бе във Вярата, а вярата не разрешаваше човек да гледа твърде много в миналото, защото то бе изпълнено с Грях. Минало, в което хората безогледно бяха пирували въпреки изчерпващите се ресурси, бяха се ХРАНИЛИ публично (!) и в плен на Греха, безсърдечно бяха убивали всичко живо около себе си.

Такива истории звучаха страшно, но и нереално.

Дори самата тя бе признавала, че й се струва невероятно да е имало неща като описваните луксозни, публични храмове на Лукавия („ресторанти“), където стотици хора са се ХРАНИЛИ ЗАЕДНО (дори само от мисълта за това стомахът й се преобръщаше), или пък, че точно преди Катастрофата е имало места, където повече от 85% от обладаните от грях човеци са били „затлъстели“. Това по-скоро бяха хиперболизирани истории, използвани от Светите Братя, за да визуализират още по-силно последиците от Греха. Последици, довели човечеството до ръба на самоунищожението, в лицето на изчерпани ресурси и екстремна свръхнаселеност, за да бъде все пак спасено от новозародилата се малка, но влиятелна група от святи Братя, чийто имена грееха в ума на всеки благоверен.

Една привидно незначителна „секта“, бе разпалила пожар от неудържима Вяра и бе отворила очите на грешното човечество, показвайки истинското лице на Греха, измамният подарък на Лукавия. Последвалите мерки за контрол на пренаселеността и борба с Греха, бяха възстановили крехкото равновесие, в което хората сега живееха, възхвалявайки Бога, в свят където всеки се ХРАНЕШЕ само заради нуждата и без да отнема Живот.

Яна бе благочестива и искрено вярваше в сърцето си.

Поне до преди три седмици.

Споменът попари гърдите й и тя потрепна шепнейки:

„Грешна, грешна, грешна...“

Работата й като историк в Управлението, включваше скучната цензура на безпочвените слухове, които все някак успяваха да се завихрят в обществото и редките, но вълнуващи експедиции с Братята археолози, където действаше като експерт-свидетел. Тяхната работа бе истински вълнуващата, но самото й присъствие при тях, когато под плазмените струи изчеваха поредните скверни артефакти от случайно (или нарочно?) останали скрити светилища от порочното минало, я изпълваше с благоверно задоволство, че дава своя дан в Божиите дела. Именно последната такава експедиция я бе направила „робиня на греха“.

Бе започнало като поредното рутинно прочистване на малък „склад“ - едно от онези греховни помещения, където според историята нечестивите бяха съхранявали различни видове храна. Дори сега самата идея за разновидности на храната й бе чужда и силно порочна. Протокашата бе създадена да е балансирана и достатъчна за всеки. Нейните отвратителни вкус и вид, втъкани в същността й, помагаха на благоверния като му напомняха постоянно за Греха и убиваха нечестивите мисли и желания да се ЯДЕ. С благочестивото насърчение на Духовенството, само за столетие протокашата се бе превърнала в единствената налична ХРАНА, елиминирайки спомените от миналото и нуждата от всяка друга.

Това, което бе започнало рутинно, обаче, се бе превърнало в нейното духовно падение. Братята, намерили няколко контейнера от стъкло, пълни с еретични вещества, я бяха повикали преди да ги подложат на Божествен огън, за да ги опише и картотекира. Овалните цилиндри вариращи в размерите си бяха с диаметър от 2 до 8 см. Странното при тях бе, че в самото стъкло бяха гравирани някакви думи (може би заклинания) и макар всичко останало да се бе превърнало на прах пред неумолимия ход на времето, керамичните им капаци бяха оцелели, запазвайки съдържанието им поне частично непокътнато. Яна методично бе заснела и описала всичко, а релефните думи още горяха в съзнанието й с чуждото си, еретично звучене:

„СОЛ, ЗАХАР, ПИПЕР“

Миг преди да даде сигнал на Братята, че е приключила, погледът й бе привлякъл отблясък от три средни по размер контейнера, скрити зад другите и останали досега незабелязани от Братята (които в благочестивостта си се стремяха да запазват достатъчно разстояние между безгрешната си плът и греховните артефакти, докосвайки ги само с лъчите на Божествения огън). В този миг, нещо се бе случило и прикрита от широчината на работната си униформа, Яна бе плъзнала контейнeрите в един от удобно разположените си джобове. Страхувайки се, че всеки момент ще бъде разкрита и положена на Огъня заедно с демоничната находка, Яна едва бе успяла да излезе от стаята. Имала бе чувството, че всеки може да забележи омекналите й колене и да чуе тракащите й зъби. Братята, обаче, невъзмутимо бяха приключили със задачата си и само след десет минути, Яна пътуваше с тях обратно към Управлението.

Час по–късно, сама в една от Стаите на Греха, която почти никой не ползваше (една от двете в цялото Управление, оставена за спешните случаи, когато някой, неспособен да задоволи греховния си глад където трябва, можеше да го направи там), тя извади контейнерите и ги разгледа под светлината на Светия Символ. Имаше усещането, че парят.

„КИМИОН, КАНЕЛА, МЕД“

От трите само последният цилиндър съдържаше течност, макар че течност е неточно описание. Веществото имаше златист цвят и вид на лепкава, прозрачна протокаша. Така и не разбра какво я бе накарало да ги отвори – самото им спасяване от унищожение бе вече смъртен грях, но веднъж наддигнала капака на първия от тях бе разбрала, че за нея спасение няма. Цялата стая се бе изпълнила с аромат, какъвто не бе срещала през живота си и който незнайно защо, бе накарал Гладът й да изригне в нея.

Остатъкът от деня й бе преминал като в транс, за да дойде нощта, когато кошмарите я бяха накарали да осъзнае напълно размера на Греха си. Сънувала бе оргии с невиждани размери, в които хора с двойни брадички и гротескно увиснали меса „дъвчеха“ с наслада от телата на други, заливаха се с варели от протокаша и се „облизваха“, крещейки :

„Вкусно, вкуснооо!“

Огромните зали на това грехопадение, бяха лускозно обзаведени и обляни в светлина, за да се върши Грях пред очите на всички, да няма прикритост и да може да покварва наред. Всичко това - под Знака на Лукавия – двойна, обърната, златна дъга – изложен пред очите на света, без свян, потайност или страх от Бога.

Кошмарите й продължаваха и до днес, все така картинни, все така безсрамни, все така порочни. А Гладът й ставаше все по-жесток. Сякаш  бе усетил близостта на артефактите на Лукавия и я подтикваше да им се отдаде отново и отново.

Унесена в спомени и мисли, Яна не разбра как се е озовала на бюрото си. Работният ден бе започнал и ако не побързаше щеше да закъса с квотата. Посегна да извади инструментите си от шкафа, когато вниманието й се спря на най-долното чекмедже. Не го използваше, тъй като бе твърде ниско, а и нямаше много неща, за да й трябва. Сега то зееше полуотворено и тя автоматично се наведе да го затвори. Чекмеджето изтрака и в ръката й остана малък правоъгълник от хартия, на който пишеше:

„Не си сама. Не се бой от Бог. Опитай протокаша, КАНЕЛА И МЕД!“

Почти инстинктивно Яна натика парчето хартия в устата си и го преглътна, след което осъзна какво е сторила и почти го повърна на бюрото си.

Сред последвалия ураган от емоции на ужас, вина и обреченост, постепенно в гърдите й започна да се надига топлата възбуда породена от очакването на момента, в който сама в Стаята на Греха, щеше да отприщи на воля демоните от далечното минало...