RESISTENTIA

„Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.”

(Еф. 6:10-12)

Топлината, извираща между бедрата на Яна пареше върху устните му, докато умелите, професионални движения на възседналата го Жрица на Утробата балансираха растящата му страст по ръба на предоргазмен екстаз. Подтикван от желание да сподели емоцията, се опита да подири погледа й, но самата Яна бе така потънала в собственото си удоволствие, че не забеляза търсещите му очи. Тихите й стенания, докато с устни обхождаше впечатляващия „жезъл на живота“ на Жреца пред нея, се смесваха в контрастиращ дует със страстните, но без съмнение репетирани трели, изтръгващи се от Жрицата.

Беше му струвало повече от половината спестявания, но не изпитваше и миг съжаление. Светата Утроба, в която прекарваха вече втори ден, бе единствената в Енорията, която носеше категорията „мотел“ и предлагаше лукс, достъпен само за елита. „Мотелите“ бяха рядкост в Околията, официално заради факта,че бяха считани от Духовенството за ненужно разхищение на жилищно пространство, а неофициално заради огромните подкупи, които собствениците им плащаха, за да поддържат статуквото и да запазват „елитността“ на предлаганите от тях услуги. Разбира се, на всеки ъгъл на претъпканите коридори между Спалните, човек можеше да намери Света Утроба, където срещу далеч по-поносима сума, да задоволи нагона си върху една от автоматично подаващите се от стената платформи. Макар и рядко, имаше и такива Утроби, където срещу осезаемо по-солидна цена, клиентите можеха да се възползват от удобствата дори и на „легла“, но „мотелите“ със самостоятелни „стаи“ и луксозни придобивки като „матрак“ и „вана“ (елитарно разхищение на вода, във формата на огромна порцеланова купа), бяха на практика недостижими за хора с тяхното социално положение.

Не и тези два дни, обаче.

Тези два дни той бе решил да подари на Яна.

Затова вече осемнадесет часа, те се отдаваха на целия възможен лукс, предлаган от Утробата, прекъсвани само от кратки почивки за сън (в самостоятелно и меко „легло“!!) или неизбежно „хранене“ в ексклузивно предоставена им Стая на Греха. Три двойки Жреци и Жрици на Утробата се редуваха да са на тяхно разположение (последователно или наведнъж), за да изпълняват сексуалните им поръчки, като с неповторим професионализъм манипулираха телата им, за да изтръгнат всяка нишка удоволствие от тях. Срещу сумата, която бе платил, „гейбовете“ и на двамата бяха напълно отблокирани (включително и оплодителната им функция), което им даваше уникален шанс да създадат нов живот. Комбинираният им обществен статус бе достатъчен, за да им бъде разрешено дори да отгледат всяко потенциално потомство до петгодишна възраст (вместо стандартните 18 месеца), преди то да бъде предадено на Духовенството за „посвещаване“ и социална интеграция. Тръпката от тази възможност допълваше удоволствието му и го караше да изпитва странна несигурност, която той се опита да сподели с една от Жриците, за момент забравяйки, че както тя, така и всички останали от целия им клан са перманентно стерилни и не биха могли да му помогнат с какъвто и да е съвет по въпроса. Самата възможност да сподели живота на Яна и потомството й, го караше да се чувства по-жив и да се надява, че съвсем скоро, може би,  щеше да настъпи моментът, в който щяха да се „хранят“ заедно. В спомените му още бе жив моментът, в който от скучна асистент-историчка, Яна се бе превърнала в център на света...и на греха му.

***

На тридесет и пет, той вече си бе извоювал име като един от най-усърдните и бързо прогресиращи, млади Археолози в цялата дивизия, когато Съдбата (или може би Лукавия) го бе срещнала с нея.
Да, опитът му далеч не бе голям, но благодарение на будното си мислене, Йаков вече бе започнал да вижда разширяващите се пукнатини в седемвековната идеология на Духовенството и от позицията на интелигентен и напорист Брат, успяваше все по-трудно да затваря очи пред двойния стандарт, прилаган от някои от собствените му Братя.

За разлика от страховитите Безгрешни и техния железен Кодекс против Греха, Братята Археолози бяха подразделение, което служеше както на борбата с Греха, така и на науката. Те бяха подбирани измежду младежите, проявяващи любопитство и стремеж към познание, наред с благоверен стремеж към Бога. Това бе така, защото далеч не всички артефакти от миналото бяха греховни и решението за това, кои да бъдат поразени от Божествен огън и кои впрегнати в полза на науката (за слава на Бога и името Му), лежеше на раменете им. Немалко от удобствата, предлагани в пренаселеното им технократско общество, се дължаха на научни постижения, стимулирани от открити от Братя Археолози древни артефакти.

Йаков не помнеше кога натрупалото се разочарование от Духовенството (но в никакъв случай от Бог!), го бе накарало да се отдаде на Греха в мислите си, събуждайки Глад непознат преди и мечти за „хранене“ с нещо различно от протокаша. Макар и да не помнеше началото на грешните си мисли, пред очите му все още бе жив споменът за момента, когато се бе отдал на Греха в действия.

Акцията бе стартирала по сигнал, в който точно фигурираха координатите.
Екипът им (състоящ се от четирима Братя археолози, младши-историк и Безгрешен) бе проникнал бързо и ефективно в обширното помещение, излязло на бял свят след срутване в един от комуникационните коридори на Спално 459 в Енория „Дивна светлина“.
В мрака на ширналата се празнота (остатък от „метростанция“), се бяха сблъскали, за безкрайно тяхно учудване, с подивяла, мръсна и изнемощяла жена на средна възраст, която в лудостта си им бе налетяла, дращейки с нокти по шлема на проникналия първи Безгрешен.
Миг след като бе погълната от пречистващата струя Божествен огън, бяха разбрали откъде бе извирал напорът на обречената й атака. Скрити сред купчина дрипи край полу-загасналите въглени на малък огън, ги следяха очите на две момчета на около 3 години, с еднакви лица. Близнаци!

Така и нямаше да разберат точно как тримата са се озовали в изоставеното подземие. Най-вероятно, разбрала за чудовищата в себе си („...близнаците са слугите на Лукавия, с едно лице и една душа, за да всяват заблуда у Бога и грях сред хората...“ (Гейб.3:18 ), грешницата бе предпочела да рискува и избяга от света, пред алтернативата – да ги подложи на напълно заслужено унищожение. Лудостта й лесно можеше да бъде обяснена с дългото й изгнание сред мрака, но как бяха оцелявали толкова дълго? Дали бяха намерили начин да се снабдяват нелегално с протокаша?
За миг това изглеждаше единственото възможно (макар и невероятно) обяснение.
И тогава Архолозите бяха видели ръцете им. Малките, почернели от мръсотия пръсти на всяко от изчадията стискаха останки от прегоряла плът. Плъхове!
Единственият вид оцелял след Глада преди Катастрофата, плъховете и до днес оставаха неоспорваните царе на тъмнината. Ето с какво се бяха хранили чудовищата – плът на плъхове!

Отвращение бе заляло като вълна целия им екип, като единствено Бегрешният бе запазил самообладание. Надигайки оръжието, си само за секунда той бе „пречистил“ изчадията и греха им.
Миг преди срещата си с Бога, едното от тях се бе опитало да побегне и бе изтървало плътта измежду пръстите си. Подтикван от нездраво любопитство, Йаков се бе навел над почернелите останки от почти недокоснат, полу-овъглен плъх и завладян от непознатия, но неустоим аромат на печена плът и от Греха в мислите си, го бе натикал в контейнера при резервните пълнители.
От там до истинския Грях бе останала само една крачка.

Но това се бе случило преди единадесет месеца.
Сега, вече пълноправен член на Съпротивата, той ръководеше локална група от поклонници, отдадени на измиването на илюзорния Грях от лицето на човечеството. На редовните им сбирки всеки първи и последен вторник на месеца, той изнасяше беседи за Бога и Истината, и споделяше със „свободните“ таинствата на различни „рецепти за готвене“, събирани парче по парче от всички членове на Съпротивата.
А после я имаше вече и Яна.

Първоначално именно странното й поведение и зле прикрита вина, бяха привлекли вниманието му. Неспособна да маскира емоциите си, тя бе излъчвала непрестанен страх и за него не бе било трудно да открие точно от какво е провокиран. Нужни му бяха били само десет дни, за да забележи, че Яна е единствената, която в последно време е ползвала служебната Стая на Греха в Управлението, повече от един-два пъти годишно. Всъщност младата асистент-историчка бе прекарвала по 10-12 минути в Стаята, в два от всеки седем работни дни. Бързо претърсване бе разкрило и причината за странното й поведение, и само неговата намеса (дискретни поправки в базата данни) продължаваше и досега да я пази от разкриване. Намеса, за която историчката дори и не бе подозирала в наивността си, до момента, в който той бе решил да я вербува като „свободна“. Кратката му бележка я бе хвърлила в ужас, който той по-късно бе превърнал в доверие, разкривайки й себе си и мерките, които бе взел, за да я предпази от „пречистване“.
Два месеца по-късно Яна бе станала една от най-отдадените сред всички членове на съпротивата и негова дясна ръка.

***

Усетила момента в който щеше да изригне в неописуем екстаз, Жрицата подаде дискретен знак и двамата с колегата й елегантно промениха позите си, давайки възможност на Йаков да се слее с Яна, за да сподели с нея „водата на живота“ си.
И тогава, точно преди удоволствието да залее цялото му същество, Йаков отвори очи и видя зад главата на извилата се на дъга Яна, зловещата фигура на Безгрешен, неумолимо надигащ оръжието си.

Екстаз и ужас се сляха в едно и миг по-късно „пречистващата светлина“ на Божествения Огън превърна в пара очите му...