Bitches

Dogs,   Desire and Death


Сънят им ти не ще разбудиш,
Не ще ги трогне лудото веселие,
ни похотта тъй неумело скрита,
ни тромавите сълзи на раздяла…


Усмивките им – мъртви пеперуди
са нотите на пълното забвение
и докато пламъкът от теб отлита
ще разбереш, че всъщност ТЕБ те няма…


из „Децата на мрака”

Ароматът на силното капучино ме кара да се усмихна неволно. Обичам го точно такова – с канела, горещо и сладко като устните на 16-годишната ми първа любов.
Оставям го да сгрее ръцете ми и да пропие живеца си в умореното ми тяло и мозък. Това, уви, ми спечелва едва още няколко минути спокойствие, наслаждавайки се на вкуса, преди да дойде първото натрапчиво запитване:

„Здравейте, как сте? Харесва ли ви тук?”

Обстановката е прекрасна в необичайността си. С безспорен стил, незнаен за мен дизайнер е успял да превърне 700-годишната крипта под църквата „St. Martin in the Fields” в нещо средно между джаз-клуб и ресторант, за не-до-там-бързо хранене. Върху студените надгробни плочи, някои датиращи от преди 1300 г., колонада от масивни дорийски стълбове поддържа тъмния таван на височина 6 метра, осигурявайки перфектна акустика.

Странната комбинация се оказа привлекателна за компанията ни и водени от желанието за приятно разпускане по мъжки, със Саймън си бяхме осигурили билети за настоящата вечер още преди четири дни. Проблемът беше, обаче, че идеята не бе останала само наша. A и при наличието на толкова интересен джаз-квинтет като програма, не беше чудно защо всяко налично място е запълнено.

На първи (че и на втори и трети) поглед публиката беше разнородна като съставките на омразната ми испанска  paella: Редом с двадесетината истински почитатели на джаза се бяха наредили три пъти по толкова опортюнисти, търсещи нещо (и някого) с което да се забавляват тази вечер.

Късметът и безспорният усет на Саймън, ни бяха спечелили места на 3 метра от изпълнителите и по план всичко беше осигурено, за да се превърне вечерта в упойващо, приятно мързелуване по мъжки. Да, ама не! Фортуна има странно чувство за хумор и изненадата, която ни бе подготвила се оказа достойна за него.

Проблясъкът в очите им беше очевиден, когато придърпахме двата стола и се настанихме на местата си до тях на масата. Двете фигури, с които трябваше да споделим вечерта бяха като от страниците на нещо, написано от Андерсен. Широката 80 см масичка бе недостатъчно оправдание, за да останем анонимни до края на вечерта и както ние така и те добре го знаеха. Дали от коката в кръвообръщението им, или от някакъв друг незнаен, но мощен афродизияк, погледите на двете създания ясно показваха, че тази вечер ловуват те ...и че жертвите са набелязани - ние!

Сигурно моменти преди да седнем при тях трескаво са стискали палци и всеки път когато поредният 60-годишен джаз-бохем е поглеждал номерчето на билета си и е продължавал нататък, са отправяли мислено "Благодаря" към богинята на късмета, че местата при тях остават чакащи. Същата Фортуна, която кокетно ни се бе усмихвала до този момент ги бе подсигурила с предизвикателството, за което се бяха молили.

Разбира се осъзнавам, че ситуацията е неизбежно  пропита с драматичното ми усещане за уникалност и трябва да призная, че всеки друг в нашето положение, най-вероятно също би "свършил работа" за тях. И все пак, както казах, очите им очевидно проблясваха, докато двамата със Саймън, поздравявайки ги, се настанявахме на срещуположните на тях столове.

Та да се върна към Андерсен. В ляво, срещу Саймън, пърхаше с мигли брюнетка-миньон с гарвановочерна коса, тъмен грим, изпити скули и две студено-сини очи. Усмивката й бе като разкъсана, кървяща рана, алено-контрастираща на белотата на прозрачната й кожа. Срещу мен самият - жълтеникаво-руса коса, луничеви скули, тънки устни и неподходящо сини очи. Не ме разбирайте погрешно,  девойките не бяха грозни, но в никакъв случай не бяха супер-красавиците, които след подобни описания, повечето хора ще нарисуват в представите си. Красавици или не, етикетът "кучки" им прилепваше идеално.

Събличането на палтата, настаняването, първите поръчки и двете минути с капучиното бяха спокойствието, което успяхме да откраднем, преди да се задейства "машината за социализиране":

„Здравейте, как сте? Харесва ли ви тук?”

Оставям Саймън да се мъчи с тривиалните отговори, като от време на време кимвам утвърдително с глава и скривам погледа си, отпивайки от топлата чаша в ръцете ми. Десет минути по-късно дамите са научили достатъчно за нас, за да са още по-настървени - не сме обратни, не сме бедни и можем да говорим с изречения ( Е, поне за Саймън са сигурни - за мен най-вероятно прилагат правилото, че всеки който се усмихва и кима утвърдително по този начин, има поне толкова мозък, колкото им трябва на тях за тази вечер.).

Трудно е да се обясни какво може да накара един мъж да се "дърпа" при вниманието на жена. И макар да съм сигурен, че има томове теории за това как дърпайки се една жена кара мъжете да подлудяват, няма такива за онова състояние, което настъпва рядко, но неизбезно поне веднъж в годината за всеки мъж. Състояние, в което дори и Анжелина Джоли е неспособна да предизвика тръпка, когато чашата вино е по-приятна от разголени гърди, когато мълчанието между мъже е по-интересно от секса. Това беше нашата настройка тази вечер. Уви, не и тяхната.

За 45 минути пред очите ми се извъртяха всички познати (а и доста невиждани) "неволни" сексуални трикове, започвайки с накланянето на главата, преминавайки през облягането на лакти на масата и завършващи с класическата, но неостаряваща "ножица" в стил Шарън Стоун и "Първичен инстинкт". 

Равносметката ни поставя в незавидно неравенство - на фона на информацията, която те имат за нас, ние знаем само имената им - Анн и Мел- както и че "са навън, за нещо свежо".

Постепенно усещам, че гореописаното мъжко чувство започва да изчезва, заместено от по-честото, макар и тривиално, топло-червено задоволство от компанията на две приятни дами, които очевадно ни се натискат.

Началото на програмата усложнява нещата и не след дълго чернокосата Мел еротично фръцка кльощавото си дупе пред мен, в перфектен ритъм с лещия се джаз. От неудобство се опитвам да се изкарам по-интелегентен и възвишен, отколкото със сигурност изглеждам в момента, оглеждайки приятните извивки на бедрата й:

"Не се ли чувстваш странно ...ъ-ъ тук?"

"Защо - приятно е. Музиката е хубава, а и на мен ми е писнало да стоя сама и да гледам тавана" - усмихва се тя.

"Имах предвид самото място. От време на време ми е неудобно, че се забавляваме в крипта. И аз не знам защо, но ми се струва, че някак си смущаваме покоя им." - казвам аз и поглеждам многозначително към надгробните плочи в краката ни.

"Не се тревожи" - пак се усмихва тя - "покоят им не е смутен, повярвай ми"- и елегантно плъзва ръка на рамото ми.

Междувременно Саймън е далеч по-напред с материала и вече е преметнал ръка през кръста на Анн. Виждам го как се опитва да отметне косата й от рамото и тя кокетно завърта устни към ръката му. Той се дръпва като ужилен и засмуква показалеца си - убол се е на иглата на брошката й. Анн се киска смутено.

"Може би си права Мел," - продължавам аз- "но ме гложди чувство на любопитство, ако щеш, знаейки че под нас има хора, така де - починали".

"Били са хора. " е лаконичният й коментар.

"Да били са хора и е странно. Не ти ли е странно? Ето например в момента танцуваме върху надгробната плоча на" - навеждам се, за да погледна от по -близо- "Ann Witherspoon - died 1347."

"Не бих се притеснявала за нея точно сега" - казва Мел и ми намигва преди да поднесе устни към мен.

"Какво пък толкова" - помислям си - "майната й на мъжката вечер", и се навеждам да я целуна в ритъма на танца.

На пътя на дясната ми ръка, за нещастие, се оказва стола на Саймън вече претоварен от тежкото му палто. Первам го леко и той се стоварва с метален звън върху пода. Едновременно засрамен и загубил равновесие се навеждам да го вдигна, когато се похлъзвам на нещо изпаднало от джоба му - любимата му метална бутилчица. Успявам да спра падането си само защото разпервам ръце и се подпирам и с двете върху студения камък пред мен. Хората около мен се хихикат, вкючително Саймън и пианистът на квинтета, станали свидетели на пируетите ми. На мен обаче не ми е смешно. Ставам и опитвайки се да запазя достойнство се опитвам успешно да изимитирам гримаса на болка, държейки се за дясната си китка...

Десет минути по-късно сме на три спирки на метрото от там и аз понасям словестния побой на Саймън, как "за пореден път съм провалил вечерта, а поне да знаех защо". Раздялата с Анн и Мел не беше лесна, но дори и при нескритото им разочарование, не можеха да направят нищо срещу моята драматизация за "вероятно счупена китка".

Обръщам се към Саймън и го питам дали вярва в ангели-хранители. Не е сега моментът за такъв въпрос. Получавам отговор от типа на "Ебал съм ги всичките и ангели и дяволи".

Такъв е Саймън. Аз обаче вярвам. И затова го моля да не пита повече, като му обещавам да го почерпя аз следващия път. Вярвам и дори да ви изглежда смешно, сега на дневна светлина, тогава в криптата, под звуците на бавен джаз, комично разперил ръце и крака върху каменния под, на мен не ми беше никак смешно.

Докато се опитвах да се преборя със засрамването и да се изправя на крака, погледът ми се бе спрял върху надписа на надгробната плоча, върху която бе катурнатия стол на Саймън:

"To our beloved

Melanie Jonathan Smith

died 1362"