понеделник, 30 ноември 2009 г.

Night bus N155

Докладът лежеше почти завършен на масата, между остатъците от сандвич с бекон и полупразно бурканче с майонеза. Дописваше данните от последното тримесечие и вече си представяше как ще се просне точно там, на канапето, за да открадне поне 4 часа и половина сън, когато екранът на телефона му светна.
Дори нямаше и да го забележи ако пет минути преди това не беше погледнал часа и изваждайки го от джоба на панталона си, не бе го подхвърлил на масата, сред недоизядената му, мизерна вечеря. Повдигна го пред уморените си очи и пулсът му се покачи с 30 удара в минута. Мразеше когато това се случва, а то се случваше винаги около нея. И тя го знаеше. Това пък мразеше още повече.



„Намерих ключодържателя, който ти ми подари...Стана ми мило...и тъжно :(. Как си? Какво правиш?”


Лаконично, безсмислено, тъпо и безумно в лиготията си послание – както всичките й подобни досега. Какво по-дяволите трябваше да означава това? В 2 часа през нощта?

„Какво правя – барам си патката, какво!” – за миг си представи тъповатото й учудване, което щеше да последва ако изпрати това. Изкушаваше се да се остави на порива и да излее една кошница простотии, само за да поизпразни главата си от гнилия, розов аромат, с който тя в продължение на месеци я бе пълнила.

Но не, не и той! Не и Дейвид– учтивият, галантният, образованият, джентълменът. „Приятелят”, който преди беше нещо повече, но сега се бе преквалифицирал в мека, кадифена облегалка за маниакално-депресивната й душа. Облегалка снабдена с чифт удобно разположени уши, мек, разбиращ поглед и АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ ПЕНИС!

„И никакви топки”, не пропусна да отбележи на ум, защото ако имаше поне малко себеуважение щеше да намери начин, за последните шест седмици, да набие в пилешкия й мозък, че единственото което иска от нея е отново да я чука до припадък, след което да я прегърне и да опропасти цялата работа като й каже че още я обича.


Припомни си хубавите им моменти. Не бяха много – редки фойерверки, които спомените му оцветяваха в сини и златни отенъци, пропиваха ги с аромата на сладко вино, превръщаха ги в нереални образи, в чието съществуване той все повече започваше да се съмнява. На фона на тези проблясъци, останалата им връзка се открояваше като дъжновното, вечерно небе, с неговия мраз, дъжд и мирис на изгоряло останало след огнените цветове.


Мразеше я! Мразеше богаташката й разглезеност. Ненавиждаше начинът, по който не забравяше да напомня на околните, че е модел – с думи, пози и недвусмислени намеци. Повръщаше му се от кокетничето й и кикотът. Не понасяше самоувереното й бръщолевене. Кой нормален човек открито прокламира, че има психиатричен проблем? Как може това да е кокетно? Не можеше да трае как винаги му напомняше за богатия си канадски съпруг „...този нерез е само покритие на кредитната ми карта...”.

Все едно не знаеше. Не можеше да приеме и това, че този 50 годишен, потен, зачервен кит може да вкарва миризливото си парче в нея и тя да го трае, а на него да пробутва клишетата си „...приятелството е по-важно. Ти си ми по-ценен, ти си истински. Не го разваляй със секс!”


Кучка! Като е така, поне да бе спряла да разкарва стегнатия си задник само по прашки пред него – „...защо да ме е срам от теб? Виждал си ме гола.”

Точно така уруспия такава! Точно защото съм те виждал! Точно защото не мога да забравя! Затова не ми се слуша, когато сгушила глава на гърдите ми ми намилаш за псевдо-психологическите си проблеми, породени от въображаемият ти катарзис и опит да „намериш себе си”! Насред цялото ти безсмислено ломотене, единственото което окупира мислите ми е ароматът на косата и люлеенето на гърдите ти, едва прикрити от полупрозрачното ти оправдание за дреха, което съвсем умишлено си нахлузила!



Дали да й отговори? Може просто да се направи, че не е получил sms.  Няма как да разбере. 
Още докато тези мисли се въртяха в главата му, пръстите му започнаха да набират отговора.


„Не спя, точно довършвах една работа. Ти как си?”

Изпрати го. Тъпотия. Пълно, безпрекусловно падение.

„И аз не спя. Гадно ми е. Депресирах се отново. Сама съм и ме е страх...”


Знаеше, че ще се намрази, но не успя да се спре:

„От какво ти е гадно? Станало ли е нещо?”


„Не, нищо особено. Просто мразя да съм сама...Можеш ли да дойдеш?”


Да бе! Как няма да може? Ей го къде е! Само се мята на нощния автобус, сменя на Трафалгар и след час и нещо е там! Ебаси! Подмята го все едно са в съседни апартменти и иска да й заеме малко зехтин за салатата!

„Поспи, ще бъдеш по-добре на сутринта.”


„Не мога да заспя :( :( Наистина ли не можеш?”


„ОК, идвам. След час съм при теб...”

Нямаше на кого да се доказва. За пореден път се убеди, че е оплетен като муха в безмилостната паяжина на изкусен ловец. Всяко негово усилие да се откъсне само караше хищникът да затяга примката и все по-усърдно да се нахвърля към него.


Увлечен в такива мисли беше стигнал до спирката. Погледът му бе привлечен от синият неонов надпис на Off licence, който мигаше насреща му.
„Какво пък? Една бутилка може и да помогне да се мразя по-малко...”



 ***

Три-четвърти бутилка по-късно, на задната седалка на автобуса, нещата изглеждаха по-различно.

„Тъпа кучка! Какво си мисли, че прави? В два през нощта. Пак с нейните простотии! Ясно е какво иска, само се фръцка наоколо и ми дудне колко е нещастна. Проси си го! А и на мен не ми се слушат вайкания. Единственото което искам е да й скъсам задника от ебане! И се обзалагам, че точно това иска и тя!”


Убеден беше, че този път ще прави каквото му се иска на него. Три спирки и вече беше на 150 метра от къщата й. Пулсът му подскочи, но той почти не го забеляза. Главата му беше обвита в  червена мъгла, комбинация на похот и хвойновия аромат на Bombay Sapphire. Позвъни на вратата и тя му отвори. Беше по нощница, пристегната със сатенен колан.


„Здрасти. Блaгодаря, че дойде...”


Не й отговори. Обви ръце около кръста й и я придърпа. Устните му затърсиха нейните.


„Какво правиш? Чакай!”

Целуна я. Премести ръцете си върху дупето й.


„Стига! Престани! Спри се! Стига идиот такъв! За какъв се мислиш?”

Опитваше се да го отблъсне от себе си, но той не й обръщаше внимание. Сатенът се разкъса под резкият напор на ръцете му, оставяйки я гола пред жадния му поглед.


„Отвратителен си! Разкарай се!”

Шамарът му я прати на пода. Посегна с крак и без да се обръща затвори външната врата след себе си...


***

Крачеше бавно по улицата, над която се носеше утринната мъгла. Облиза устните си и за пореден път усети кръвта по тях. Беше успяла да го нацели с коляното си... 
Посегна да се почеше по бузата и потрепна от болка, когато пръстите му докоснаха червените резки, оставени от перфектния й френски маникюр. Беше студено и влажно, а вятърът проникваше през разтворената му риза. Зачуди се къде ли е оставил останалите си дрехи? 
Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко беше отишло по дяволите.

Трябва да има начин да поправи стореното. Трябва да има.

Пред очите му пробляснаха картини от преди час – проникването, борбата, ударите. Хлипане, шамар, ново проникване. Захапана гърда, стон, кръв по устните...и още, и още, и още...Непоправимо.


Не! Не може да няма начин! Все ще намери начин да поправи нещата.

Пресече уличното платно и се закова на място. Точно така! Няма да се предава! Ще се върне при нея и ще й обясни! Ще й се извини и ще й каже,че я обича! Тя ще го разбере...трябва да разбере!


Завъртя се и тръгна без да се оглежда. Така и не видя автобуса.


Две секунди по-късно шофьорът натисна спирачката...

1 коментар:

  1. А казват, че хората можели да се контролират. Правят го само онези, които не са срещнали точния човек. Ако им се случи, тогава да ги видя!

    ОтговорИзтриване