вторник, 23 февруари 2010 г.

Crying in the rain

На Краси,
която ме научи да обичам живота, дори само заради това, че го има.

"...I've got my pride and I know how to hide
аll the sorrow and pain
I'll do my crying in the rain..."

                                       "A-ha"

"Do not spoil what you have by desiring what you have not;
remember that what you now have was once
among the things you only hoped for."

                                                           Epicurus

Усмивката е вече на лицето й, когато влизам в стаята.
При нея ухае на чисто спално бельо, с онзи смесен аромат на цветя и препечен хляб. Завесите са наполовина разтворени и един палав слънчев лъч рисува сенки по стените.
А тя се усмихва. Може би на мен, а може би по-скоро на лъча, дал началото на новия ден.
"Всичко е наред, добре съм"  - отговаря на въпроса ми.
Усмихва се отново - всъщност никога не спира да се усмихва.
Понякога си мисля, че може би само си въобразявам, че виждам някаква скрита тъга в кестеновите й очи.

Посядам на леглото до нея и й отвръщам с усмивка. Поставям едва-едва пръсти на десния й крак и леко ги приплъзвам. После по левия. Повдигам очи, за да видя реакцията й. Тя поклаща отрицателно глава, макар че усмивката не напуска устните й.

"Не" казва тя, "още не".

"Нищо" почти успявам да прикрия разочарованието си аз, "имаме още време, ще стане".

Тя протяга длан и ме хваща за ръка. Лекичко ме стиска с фините си пръсти. Иска да ме утеши! ТЯ да утешава МЕН!

Това ми идва много. Ставам припряно, измънквам някакво половинчато извинение и излизам от стаята й. Не мога да си позволя да ме види сега, докато се боря да озаптя напиращите в очите ми сълзи.

Навън утрото е прекрасно и предвещава един чудесен, пролетен ден, а аз хич и не го забелязвам. Обзалагам се, обаче, че тя ще му се наслади изцяло. Както винаги.

Малко след това разбрах, че съпругът й я е напуснал. Както баща й преди него. Не можел да издържа повече, сигурно така е казал. "Майка ти ще е до теб" - успокоил е, може би, себе си той. Най-вероятно е имало и други оправдания. Винаги можеш да намериш оправдания, за да направиш това, което ти се иска.

В крайна сметка, едва ли аз съм човекът, който да приема ролята на съдник. Аз съм само този, който вижда последствията.

И се старае да се учи от тях.

Да извлече сок от лайната.

Като роза, разцъфваща сред поле от кравешка тор.

Знам, че нямаше как да ми го каже, но не това ме порази, а усмивката й, тази щастлива нейна усмивка. 

                                         * * *

Срещаме се след време. Стаята е различна, но ароматът й е същият. Навън е вече златно от дъха на топлата есен. Аз отново пристъпвам плахо при нея, само за да я заваря, както винаги, усмихната. Прекарваме известно време разговаряйки за времето, за околните, за нищо важно...
Тя се радва на моето присъствие, виждам го. Радва се и на всичко което я заобикаля - на пластмасовата чашка с димящо кафе, на поредното падащо оранжево  листо, дори на така досадните, полу-приглушени трели от евтиното радио на етажерката.

Не смея да я докосна, защото ме е страх от отговора, който ще получа.
Но все пак трябва да проверя.

Ръката ми се придвижва по-високо и докосва по-осезаемо от преди, но реакцията отново е същата. И отново е придружена от онази щастлива усмивка...

Макар да съм вече различен - по-корав, по-опитен и все по-голям непукист, този отговор кара душата ми да възроптае в гняв. Срещу несправедливостта, излъганите надежди и безумието на този прост въпрос - "Защо?".

Дори и да не мога да направя друго, решавам, че поне мога да се опитам да разбера нейното щастие и да направя усилие да й доставя още малко от него, просто оставайки до нея.

Иска ми се да се махна, но оставам.
Иска ми се да крещя, но й говоря нежно.
Иска ми се да не я познавам, но няма да я забравя.
Иска ми се да поплача, но не мога...не и сега.

След срещата ни вървя под есенния, топъл дъжд, без посока, а така дълго възпираните сълзи се стичат по лицето ми, невидими за другите около мен.

"Защо не ми каза?" е отново въпросът, който звучи в главата ми.

А отговорът е повече от ясен - за да ми даде шанс да осъзная собственото си щастие, без да ме товари със собствените си проблеми.

Тя бе останала съвсем сама.

Последният й близък човек - майка й, си бе отишъл преждевременно, оставяйки я на 23 годишна възраст без някого, на чието рамо да може да поплаче.

Затова аз плача заради нея.

Плача за последно, заради това което не може да се промени, за да мога през чисти очи да погледна това, което е...и да разбера нейното щастие.

Старите хора казват: "За да бъдеш щастлив, трябва поне веднъж в месеца да погледнеш в болница и да преминеш през гробище." 
На мен това не ми е нужно. Аз имам своята Краси!

Краси, която от 3 години постепенно губи усета в цялото си тяло, но се радва на аромата на кафето всяка сутрин...

Краси, която вече почти не може да движи друго освен пръстите на ръцете си, но обича да стиска дланта ми...

Краси, която е сама на този свят, но се усмихва на слънчеви лъчи...

Краси, която ми показа какво е да бъдещ щастлив!


4 коментара:

  1. Ще излъжа, ако напиша, че ми се е доплакало. Направо си се разревах.

    ОтговорИзтриване
  2. Точно за това ми стана мъчно - че понякога не мога да видя грам от тази красота, която с нищо не съм заслужила, а има хора, които...хора като Краси!

    ОтговорИзтриване
  3. И аз бях тук.
    Благодаря, че го написа :)

    ОтговорИзтриване
  4. Обещавам да напиша и нещо весело ;), малко пауза от тия драми :):)
    Ама какво да го правиш - реалност. Аз съм само разказвач...

    ОтговорИзтриване