вторник, 17 ноември 2009 г.

"Всичко живо е трева"

По пейките около мен е пълно с брадясали, миришещи на пот нещастници, които дояждат студеното телешко от мизерния си, никога непроменяем обяд.

Зелени.
От зелената мъгла пропила се в очите ми, в кожата, в мозъка, в монотонния ми живот.

Зелени са и водите на дока под мен, излъчващи онзи типичен аромат на вкиснато, придружаващ плискането на мръсната пяна и крясъците на чайките.


Усмихвам се широко!
Някои от по-близко седящите „краставици” ме поглеждат между залците и ми отделят две секунди внимание…след което задъвкват отново, удавени в самосъжаление и безнадеждност.


Не ми пука – вече всичко е зелено!
Усмивката ми става по-широка!
Ще почерпя Украинеца с един Guinness за препоръката. Прав беше - това няма нищо общо със стария боклук, с който си пълнех дробовете. Вярно, одруса ме с 10 процента повече, но все пак аз не купувам килограми – да са му сладки. Важното е, че на мен ми е гот. И зелено!


Да знам, жалко е, но ТОВА е моето „чи”, моят извор на енергия, моята Шангри-Ла.
Само заради огъня, който мъждука между пръстите ми успявам да се закрепя на ръба, да бутам количката със скрибуцащото задно колело, да понасям мириса на сплъстена от пот коса.


"Колегите" клатят глави и полу-шеговито ме окичват с прякора „High-flyer”, очаквайки някой ден да се позабавляват на мозъка изтичащ през ноздрите ми, след 75 метрова прегръдка с вятъра. Така или иначе няма какво да направят. Виждат го в очите ми – зелените.


Поемам последното вдишване и го задържам в дробовете си. Жар опарва пръстите ми – захвърлям я и бавно издишам нефритен сок. Всичко наоколо е зелено. Дори и Слънцето си е сложило зелени очила, зад които (не се съмнявам) ми се усмихва.
Тръгвам нагоре към скелето, разкрачило се най-безсрамно сред студено-пуританските силуети на офис-сградите. В стъпките ми няма мъка или съжаление, a само мъничко любопитство.


Дали днес ще е денят, в който ще прегърна вятъра?

Няма коментари:

Публикуване на коментар