Sopa para Miguel

Сядам при аверите и поръчвам пинта Guinness. Надигам чашата и я преполовявам преди да им дам възможност да започнат, така поне ще имам малко шанс да поомекотя това, което ще трябва да чуя. И ще го чуя – знам. Както си знам и че ще са прави.


Най-добрите ми приятели са – няма как да не ми „набият канчето”, не и след като научат новините…

„Е? Оправи ли се?” – започва Саймън - „Стъпи ли й на врата вече? Да я еба и тъпата курва!”


„Стига, пич! Знаеш, че не ми е приятно да я наричаш с такива имена.” – отчаян опит да убедя самия себе си, че Дженифър от заблуденото ми с розови илюзии съзнание не е тази Дженифър, която видях за последно преди седмица.


„Какво се правиш на девица? Такава е, колкото и да не ти се иска” – подкрепя го Брайън и надига чашата с London pride, „Нещастно копеле такова…” - измърморва преди да отпие, мислейки, че не чувам.


Стискам зъби – за кой ли път, защото алтернативата е по-гадна и от това. Ако реагирам ще трябва да избия зъбите на приятеля си, при това знаейки че е прав. Вярно, тъпо, нещастно, влюбено копеле съм…


„Чакай, чакай малко. Не ми е ясно нещо – за кой става дума?” – Дейвид не е в течение на нещата, защото и неговата не е лесна (Което ме кара да се замисля докога ще трае той тая неговата, с безкрайните й депресии и богаташки приумици. Макар, че веднага ме сполетява и мисълта, че не съм точно аз този, който да дава акъл в случая – както и да е, за това друг път).


„За кого точно го тормозите- за Джени ли? Какво е станало?”


„Е? Ти ли ще му разкажеш, или искаш да чуе истината?” – Саймън ме гледа със сините си очи над халбата, почти просейки си един в зъбите.
„Давай” - махвам с ръка, още повече че така ще отложа отговора на въпроса от началото. Все ще трябва да им кажа, но колкото по-късно толкова по-добре.


„ОК Дейв, ето ти и историята без всичките му там въздишки, аромати на коси, влажни погледи и други путкенски простотии, с които „нашечкия” щеше да я украси. Ти знаеш как се запознаха с Джени, нали? Интернет, разговорчета, снимчици, т’ва – онова и Хоп! – любов. Това беше през Февруари, доколкото си спомням – прав ли съм?”




Кимвам над Гинеса и се замислям. Наистина ли беше толкова отдавна – девет месеца? Загубил съм понятие за времето. Да се еба в тъпата картуна! В нея има само цветни картини на рамото й, на извивката на врата й, на лицето й в екстаз обрамчено с бедрата й… Трябва ми повече бира!




„Та така – Февруари. История като за книжка – любоФ, любоФ та чак се разсмърдя от толкова розови сърчица, дето пърхаха около главата му. Мацето е шест- знаеш го. Където, каквото си трябва има, че и отгоре. Мозък да й бяха сипали на тъпата путка, нямаше да е излишно! Както и да е! Та влюбен е той в 19 годишна вафла от Canning town и светът е негов. Пари си има, жилище, работата знаеш не му е проблемна. И какво прави той – кани я да живеят заедно! Още тогава му казах, че бърза като парле пред майка си, ама кой да ме послуша. Трябваше да я изчукам та да му светне, ама сигурно и това щеше да разбере погрешно. Та заживяха де – идилийка! Колко бе? Колко време живяхте така?”


„До края на Април” – струваше ми се като миг, но е така. три месеца и половина.


„Да, значи до края на Април. „Нашия” е щастлив и доволен , секс, мекс и риба с картофки - романтика. Намерил е на Колумб изгубеното съкровище той! Намерил – таратанци! Той я храни, той я гледа, тя жули кредитната му карта насам-натам, аз както го виждам тя е тая, дето беше уцелила джакпота. Ама тъпа путка ти казвам – не трае. Веднъж прост – цял живот тиква. Та и тая такава. За два месеца не можа да си устиска задника. Кога замина бе смотан?”


„На 12 Юни” – още помня мириса на парфюма й, когато я изпращах. Защо ли? Имаше доста други неща, които да запомня. Странно нещо е съзнанието. Но тогава не знаех- как бих могъл да знам?


„На кой му пука? ОК –през Юни значи, курвето си вдига задника и заминава, забележи, за три месеца на „стаж” в Колумбия. Схващаш ли? К’ъв е тоя стаж бре? Поне да учеше нещо та да има смисъл! Абе мазаво ти казвам. „Нашия” така и не беше разбрал какво точно ще прави. Беше му замазала очите с не'кви простотии. И така – отвя се да си пече гъза по Колумбийското знойно слънце и да я ръгат с кафяви тояги!”


„Беше ми казала, че е обменен стаж по мениджмънт в туризма –стига си се заяждал! И не се знае дали се е чукала там” – Да бе! Дали си вярвам?


„Ти нормален ли си бе пич! Че тя Дженифър освен да се ебе какво друго може? Я не се прави ами си смучи там Гинеса.
Интересното Дейв идва после – щастливото прибиране. Пича се е приготвил, загорял от въздържание, вечери, свещи, цветя на летището и кво? Дрънн! "Изненада първа": излиза мацето от гейта и не е сама! Досетил си се сигурно ама и идея си нямаш, вярвай ми! „Нашия” зяпва – хъката – мъката, какво става бе коте? Ала бала. Какъв е тоя мъж? Ама насред целувки и прегръдки оная успява да го убеди, че е дружка някаква. Вярваш ли ми? Аз още не мога да повярвам как нашия глупендер се е вързал!”


А аз мога – сумати такива картини като по-горните – цици, бедра, устни, стонове – се въртяха и в без това надървеното ми съзнание.


„ОК – значи приятел, става. Драго ми е да се запознаем и такива ми ти работи. Да де ама не е толкова лесно – идва "Изненада втора": пича е Колумбиец, думичка не продумва на английски и не е стъпвал в Лондон. Та сещаш ли се? Правилно! Джени – чудото, склонява да „му помогнат” да се закрепи, нали и без това имат свободна стая… ‘Айде познай дали се навива „Нашия”? Е, позна. Прибират го при тях – така де в апартамента на смотания. Не само нея да дундурка ами и ръгача й. Поне да го беше питал за визата му бе охлюв! Така можеше да го изхвърлиш като изтече туристическата. Да де ама и да беше питал пак „йок файдасъ”, щото работата е опечена далееч по-нататък."


Да, помня тази сряда. Още ми се гади като се сетя. Чувствах се като прободен с нож. Мамка му и любов.


„И така един прекрасен ден, след като Джени решава, че вече ще може да понесе историята във всичките й красиви подробности, тя сяда и разказва, с помощта на Мигел ли беше там, какво точно се е случило – "Изненада трета".
Накратко – по същия начин, по който „улови” смотания ни приятел, се е запознала с Мигел. Зачатили са се, харесали са се и той й предложил да му погостува в Колумбия. Ей така, за майтап. Тя приела и може да не е искала да намаже друго освен три месеца колумбийско слънце на аванта, гарнирано с един загорял колумбийски кур, но веднъж попаднала там пича й засвирил и друга мелодия. Хем да й е готино при него три месеца, хем малко да му помогне да се установи в Англия, хем и парички да изкара. На тъпата 19-годишна кифла какво й трябва, секс, кеф и пари да изкара, и ето ти я навита. Та сделката е направена и Мигел и Джени се оженват – още там. Легално и напълно легитимно. Срещу обещанието на Мигел да й заплати 5 000 паунда за това, че женен за англичанка ще му е доста по-лесно да се превърне от „гаден имигрант” в „уважаван британски гражданин”. Светна ли ти съвсем! Не? ОК- пояснявам. Обещаните пари естествено никога не се появиха, а и до този момент хич ги няма. Ама на теб ти трябва само да го видиш какъв цървул е тоя и ще ти стане ясно, че и тройно заверен договор да бяха подписали, той пак няма откъде да ги изкопае. Та това е „Изненада четвърта” Хилиш се а? Ама не е смешно, 'щото мен ако питаш няма да е и последна…”


Колко си прав Саймън , не беше последна… 
Просто и идея си нямаш колко си прав.


„И така да ти обрисувам ситуацията – тъпата путка и Мигел са женени, уж фиктивно, срещу някакви си 5 000 паунда, които така и не пристигат; тримцата си живуркат в на „смотания” жилището, харчат неговите пари, не работят и кой знае какво още правят докато „нашия” бачка ежедневно, за да спонсорира тая вакханлия като от книга на Луис Карол! Престави ли си го? Звучи невероятно нали? Ако ми го беше разказал някой щях да му кажа да спре да пафка и да си изчисти мозъка – не може да има толкова смотан мъж! Да де ама е истина! Ей затова го тормозим всеки път от вече повече от месец тоя смотльо! Трябва да си стъпи на краката и да омете апартамента с тая шматка и нейния Мигел. Схващаш ли бре влюбен лигльо такъв? Напра’о не ми го побира главата как траеш да живеете така тримата!”


„Вече сме само двама” - промълвявам и надигам за последно чашата. Няма накъде да ходя – ще трябва да им кажа все някога. „Джени се изнесе. Преди седмица ми каза, че го обича и не може да живее повече така. Върна се при техните…”


Лицата им са като на снимка –застинали. 
Ченето на иначе тихия Брайън е увиснало. 
Е, това е – ще давам до край, смотаняк съм спор няма.


„Да, изнесе се. Но Мигел няма пари, а при техните няма място, та...тя ме помоли той за малко да поостане при мен, докато се закрепи де… заради преди...Ъъъ… да, ами това е. Обадете се пак за по бира, ОК?”


Тръгвам бързо преди да съм им дал време да се съвземат.Наистина няма как да им го обясня. 
Любовта е най-отвратителното нещо на света. Ще те накара да направиш неща, каквито не би и подозирал. 
Таза фраза съм я чувал хиляди пъти, но някак си все си представях героични, саможертвени и велики постъпки. Животът е различен…


Това е животът – влажният асфалт, дъждът във врата ми, споменът за несъществуващата красота и найлоновата торбичка с две полуготови супи в ръката ми, защото Мигел не може и да готви…